Определение № 192 от 16.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 773/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Й. Д. С., против определение № 9 от 06.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 539/2024 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено разпореждане № 1013 от 13.09.2024 г. по гр. д. № 1111/2024 г. на Районен съд – Дупница за прекратяване на производството като недопустимо. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Във връзка с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК излага аргументи за необсъждане от въззивния съд на всички негови възражения и доводи, обуславящи правния интерес от исковете и липса на идентичност на предмета между предходните дела, споровете по които са разрешени с влезли в сила решения, и това по прекратеното производство. Иска отмяна на определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд, частният жалбоподател посочва специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Формулира следните процесуалноправни въпроси: 1. Дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по въведените във въззивната частна жалба възражения; 2. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на определението си да изложи собствени мотиви, формирали фактическите и правните му изводи, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли твърденията, доводите и възраженията на страните; 3. Съществува ли задължение за въззивния съд да изложи собствени мотиви за пълното или частично съвпадение или несъвпадение на правните му изводи с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на определението; 4. Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи в постановеното определение, без да изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните изводи; 5. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) да разгледа, обсъди в цялост и анализира всички възражения и доводи по делото и депозираната въззивна частна жалба, които имат значение за постановяване на акта му по всички предявени искове с исковата молба и да извърши преценка на предмета на делото по предявените шест иска за изясняване от фактическа страна и по отношение на фактическите изводи, свързани с предмета на делото, и 6. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, възражения и доводи на страните; длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва ли да обсъди в мотивите на решението доказателствата, възраженията и доводите на страните, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и трябва ли да бъдат обсъдени и всички възражения и доводи на страните, които имат значение за правилната преценка на предмета на делото по предявените искове, за които е сезиран и за постановяване на правилното определение по делото. Позовава се на противоречие с решение № 295 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 411 от 2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, II т. о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г. по гр. д. № 1/1953 г. на ВКС и решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I г.о. Без да формулира правен въпрос посочва несъответствие и с решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., като твърди, че ищецът не е длъжен да изчерпи в един процес всички искове и основания за недействителност на оспорваната сделка. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, имащо характер на определение, за прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове, въззивният съд е приел, че с решение № 516 от 13.11.2018 г., постановено по гр. дело № 310/2016 г. на РС – Дупница, влязло в сила в една част като необжалвано, а в друга част (тази по иска по чл. 108 ЗС), след потвърждаване с решение на въззивната инстанция, с недопускане на последното до касационно обжалване с определение № 265 от 02.06.2020 г. по гр. д. № 4805/2019 г. на ВКС, II г.о., са отхвърлени предявените от Й. С. (сега частен жалбоподател) против: 1) Е. Я., наследниците на съпругата му И. Я. - С. Я. и П. Я., и наследниците на Б. В. - Д. В. и В. Н., иск по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор, обективиран в нотариален акт № 147 от 28.06.2002 г. (НА № 147), поради липса на съгласие; 2) С. Я. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване установено, че последната не е собственик на дворно място, представляващо парцел * за имот с пл. № *, кв. 84, целият с площ 830 кв.м, заедно със застроената в него жилищна сграда, с адрес: [населено място], [улица], и 3) Е. Я., С. Я. и П. Я. иск по чл. 108 ЗС за признаване на правото й на собственост върху парцел * за имот с пл. № *, кв. 84, целият с площ 930 кв.м., заедно със застроената в него жилищна сграда, с адрес: [населено място], [улица], придобито по давност в периода 28.06.2002 г. - 07.08.2012 г., и за предаване на владението й върху този имот. С друго решение № 174 от 23.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 139/2022 г. на ОС – Кюстендил и недопуснато до касационно обжалване с определение № 2494 от 30.08.2023 г. по гр. д. № 22/2023 г. на ВКС, II г.о., след частична отмяна на първоинстанционното решение по гр. д. № 2224/2020 г. на РС - Дупница, е признато за установено по предявен от С. Я. против Й. С. иск по чл. 108 ЗС правото й на собственост по дарение и приращение на изградени в УПИ *-* в кв. 84 по плана на [населено място] едноетажна масивна жилищна сграда с площ 30 кв.м, две паянтови сгради с площ съответно от 20 кв.м и 15 кв.м, навес от 16 кв.м и на гараж с площ 45 кв.м и Й. С. е осъдена да предаде владението на същите. Исковото производство, по което е постановено обжалваното определение, е образувано по подадена на 22.05.2024 г. от Й. С. против С. Я. искова молба, по която с разпореждане от 17.06.2024 на районния съд са дадени указания за обосноваване на правния й интерес от предявените искове при служебно известните влезли в сила решения (посочени по-горе). Същият и направените с исковата молба искания са обосновани с наведени от ищеца Й. С. (сега частен жалбоподател) в исковата молба и поясняваща я молба фактически твърдения, че с НА № 264 от 28.11.2000 г. заедно с Р. В. и Б. В. (нейни майка и брат) са признати въз основа на давностно владение за собственици на дворно място в [населено място], обл. К., представляващо парцел * за имот с пл. № *, кв. 84, целият с площ 930 кв.м (а по НА - 830 кв.м), заедно със застроената в него жилищна сграда (по НА - двуетажна масивна жилищна сграда), с административен адрес: [населено място], общ. К., [улица]. Към този момент тя и брат й притежавали по 1/6 ид. ч., а майка й – 4/6 ид. ч. С договор за прехвърляне на собственост върху недвижим имот срещу дълг по НА № 147 от 28.06.2002 г., сключен чрез пълномощник А. В., собствеността върху урегулирания поземлен имот, заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, и подобренията в него (нар. имота), е прехвърлена на Е. Я. и И. Я., като за същия се излагат твърдения за нищожност поради липса на знание, съгласие и упълномощаване от нейна страна за извършване на разпоредителното действие. Излага твърдения, че към момента на извършването му в дворното място са изградени едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 30 кв.м, две паянтови сгради с площ съответно от 20 кв.м и 15 кв.м, гараж – 45 кв.м, и навес – 16 кв.м, всички самостоятелни обекти на собственост и които не са посочени в НА № 147, поради което и собствеността върху тях не е прехвърлена с него. Нищожността на този договор имал за последица и нищожността на договор за дарение по НА № 138 от 07.08.2012 г. (НА № 138), с който Е. Я. и И. Я. са дарили имота на дъщеря си С. Я.. Поради настъпила през 2015 г. и 2016 г. смърт на нейните брат и майка тя се легитимирала като изключителен собственик по силата на наследствено правоприемство на имота (дворно място и двуетажна жилищна сграда) и останалите постройки, изградени в дворното място, а при евентуалност - въз основа на осъществявана придобивна давност в периода 28.11.2000 г. – 06.12.2015 г. Излага липса на идентичност между предмета на делата поради възможността за установяване на твърденията й въз основа на новооткрити факти и доказателства (показания на свидетел). С тези фактически твърдения Й. С. е обосновала правния си интерес от предявяване на искове за: 1) прогласяване нищожност на договор по НА № 147 поради липса на съгласие и упълномощаване; 2) прогласяване нищожност на договор по НА № 138 поради нищожност на НА № 147; 3) признаване за установено, че Е. Я. и съпругата му И. Я. не са били собственици на имота след подписване на НА № 147; 4) признаване за установено, че С. Я. не е собственик на имота към настоящия момент, поради нищожност на договора, въз основа на който й е прехвърлен; 5) признаване за установено по отношение на С. Я., че тя е собственик по наследство и давностно владение на едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 30 кв.м, паянтова сграда - 20 кв.м, друга паянтова сграда - 15 кв.м, гараж - 45 кв.м, и навес - 16 кв.м, изградени в УПИ *-*, попадащ в кв. 84, с урегулирана площ от 830 кв.м, и 6) признаване за установено по отношение на С. Я., че тя е собственик по наследство и давностно владение на имота и осъждането й да предаде владението върху него. Производството по исковете е прекратено от първоинстанционния съд на основание чл. 299 ГПК поради наличие на влезли в сила решения между страните по същия спор. За недопустимостта на иска за нищожност на договора по НА № 138 и отрицателния установителния иск за собственост с право на собственост върху имота към момента на сключване на договора по НА № 147 са изложени и съображения за липса на правен интерес от предявяването им поради извеждане на нищожността на договора по НА № 138 от тази на НА № 147, която е отречена със С., и отсъствие на изложени обстоятелства, които обосноват такъв интерес за Й. С. при неучастието й като страна по договора, и за възможността за установяване на собственост към минал момент само в предвидените от закон случаи. Твърденията за новооткрити факти и доказателства е посочено, че могат да бъдат разглеждани само по реда на производството за отмяна на влезли в сила решения. За да потвърди обжалвания акт на първоинстанционния съд за прекратяване на производството, при така установеното, включително и въз основа на служебно изисканите преписи от влезли в сила решения, въззивният съд е приел, че е налице идентитет между спора, разрешен с тези решения, и този, предмет на настоящото производство по част от исковете, както и че липсва правен интерес за друга част от тях при разрешения спор между страните и наведените фактически твърдения за тяхното обосноваване, и възможността за установяване на собственост към минал момент само в предвидените от закон случаи при регламентирания в чл. 235, ал. 3 ГПК принцип на гражданския процес. Изложил е съображения, че проверката за тъждество между предмета на делата в хипотезата на чл. 299 ГПК включва преценка на белезите, които индивидуализират субективното право - правопроизводящите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото, като преценката на тези белези се извършва въз основа на наведените в исковата молба основание и петитум. При тази проверка между предмета на делата и преценката на допустимостта на исковете, въззивният съд е съобразил разрешаването с влезлите в сила решения на спора между същите страните относно нищожността на договора по НА № 147 и принадлежността на правото на собственост върху имота (дворното място и двуетажната жилищна сграда) и на другите изградени в дворното място постройки, както и наведените по настоящото производство факти и обосновани въз основа на тях искания (петитум). Преценявайки последните въззивният съд е приел, че предявените искове за собственост имат отново за предмет материалното правоотношение между същите страни относно принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти, обосновано въз основа на същите факти (респ. и идентични основания), спорът по което е разрешен помежду им с влезлите в сила решения. Недопустимостта на исковете за нищожност следвала и от сходството в твърденията за обосноваване на основанието за нищожност на договора по НА № 147, спорът за която също е разрешен със сила на пресъдено нещо между същите страни. Изложени са съображения, че искането за установяване на право на собственост към минал момент, а не към момента на предявяване, респ. към момента на приключване на съдебното дирене пред инстанцията по същество, е също процесуално недопустимо. При тези съображения въззивния съд е извел извод за наличието на пречки за съществуването на правото на иск, респ. за недопустимост на предявените искове и е потвърдил обжалваното определение за прекратяване на производството. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивно определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Формулираните от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси, уточнени от касационната инстанция (т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) се свеждат до задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички относими твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не, и подложи на проверка всички правнорелевантни факти въз основа на извършена собствена преценка на доказателствата. Така този въпрос удовлетворява общата предпоставка за селектиране на частната касационна жалба, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, т.е. въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Въпросът, обратно на поддържаното от частния жалбоподател, е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в него задължително тълкуване, в производството по обжалване на определения въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на делото. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Това правно разрешение, намерило израз и в казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, е съобразено от въззивния съд. След преценка на събраните по производството доказателства, включително и събраните от него - преписи от влезлите в сила решения по предходните искови производства, разрешения с тях спор между страните и наведените от страната (жалбоподател) твърдения за обосноваване на исковете и формулирани по тях искания, като индивидуализиращи за спорното право, въззивният съд е извел извод за недопустимост на исковете, респ. на образуваното въз основа на тях производство. Изложил е съображения за идентичност между предмета на делата по част от исковете, разрешаване на спора между страните за принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти със сила пресъдено нещо и липса на интерес от установяване нищожност на договор при тези данни и на предвидена в закона възможност за установяване на право на собственост към минал момент. Така обжалваният акт съответства на тълкуването в практиката на ВКС, поради което по обуславящия правен въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване. Практиката по този въпрос води до отсъствие и до формално поддържаната от жалбоподателя специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното въззивно определение при преценката за допустимостта на исковете е и в съответствие с установената практика на ВКС по тълкуването на чл. 299 ГПК, който въвежда забраната за пререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение, и разрешенията за допустимостта на нов иск за собственост между същите страни при отхвърлен отрицателен иск за собственост или уважен положителен иск за собственост, респ. ревандикационен иск, обоснован на факти, обхванати от силата на пресъдено нещо, интереса от оспорване на сделка от трето лице (ТР № 7 от 13.01.2023 г. по т. д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС) и възможността за установяване на собственост към минал момент (мотиви към т. 4 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС). Непререшаемостта на разрешения спор е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Тя обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на силата пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Практиката на ВКС (решение № 229 от 02.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на ВКС, II г.о., определение № 190 от 24.11.2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на ВКС, I г.о.) приема, че когато спорът за принадлежността на правото на собственост върху имот е разрешен с отхвърляне на отрицателен установителен иск за собственост или с уважен положителен установителен иск за собственост, респ. ревандикационен иск в установителната му част, решението по тях установява със сила на пресъдено нещо между срещупостовените страни, че съответно ответникът е носител на отричаното от ищеца вещно право, респ. че ищецът е собственик на вещта на заявеното от него придобивно основание към момента на приключване на съдебното дирене пред инстанцията по същество, т.е. формираната сила на пресъдено нещо по отхвърления отрицателен установителен иск за собственост е равнозначна на тази при уважен положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника. С така формираната сила на пресъдено с решенията по тези искове се преклудират и всички факти, които осъществяват придобивни основания на собствеността съответно за ищеца по отрицателния установителен иск за собственост и за ответника по положителния такъв, респ. за ревандикационния иск, и които обосновават защитни възражения по придобивното основание на насрещната страна (включително и на такива за нищожност на прехвърлителна сделка на нейния праводател, респ. на тази за придобивното й основание), настъпили до момента на формиране на силата на пресъдено нещо (т.е. до приключване на съдебното дирене пред инстанцията по същество). Преклудирането им настъпва независимо дали са релевирани в процеса от ищеца за обосноваване на правния му интерес от иска за собственост, предвид забраната на чл. 299 ГПК и по аргумент чл. 439, ал. 2 ГПК (определение № 190 от 24.11.2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 60062 от 03.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 282/2020 г. на ВКС, II т.о.). Новият иск за собственост в тези хипотези може да се основава само на правопораждащи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество по предходното дело, тъй като те не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика, а ищецът (частен жалбоподател) на практика цели пререшаване на разрешен спор за собственост, включително и на този по иска за нищожност на договора по НА № 147. В случая с влезлите в сила решения е отхвърлен предявеният от Й. С. (сега частен жалбоподател) против С. Я. отрицателен установителен иск за собственост на дворното място и двуетажната жилищна сграда (решение от 13.11.2018 г.) и уважен предявеният от С. Я. против Й. С. ревандикационен иск за собствеността върху постройките, изградени в същото дворно място, въз основа на договор за дарение по НА № 138 и приращение (решение от 23.08.2022 г.). Спорът между страните относно принадлежността на правото на собственост върху тези имоти, предмет и на предявените нови искове за собственост, е разрешен със сила на пресъдено нещо, като спрямо Й. С. (ищец и сега жалбоподател) собственик на тези имоти е С. Я., с което е преклудирана възможността й като насрещна страна по исковете за собственост по предходните дела в последващ процес да иска пререшаване на спора за принадлежността на собствеността върху същите имоти, включително и на спора действителност на прехвърлителната сделка на праводателите на С. Я., респ. на тази по придобивното й основание. Нов иск за собственост за същите имоти и срещу същата срещупоставена страна С. Я. може да предяви само на основание нови факти, настъпили след приключване на устните състезания пред инстанцията по същество. Такива нови факти по предявените искове по производството не се твърдят. Въведените нови твърдения за нищожност на договора по НА № 138, който обективира придобивното основание на същата срещупоставена страна С. Я., поради вече твърдяната при същите факти нищожност на договора по НА № 147 на прехвърлителите на тази страна (отречена и със сила на пресъдено нещо между страните), наследствено правоприемство от 2015 и 2016 г. и нов период на придобивна давност (от 2000 г. до 2015 г.), за които се посочва възможност да бъдат ангажирани нови гласни доказателства, не съставляват твърдения за нови факти, тъй като те са обхванати от силата на пресъдено нещо по приключилите дела. Поддържаното от частния жалбоподател противоречие с решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на частната жалба. По посоченото решение липса формулиран въпрос по приложението на конкретна разпоредба в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда посочената специална предпоставка за това (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС Не е налице и поддържаното от частния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въззивното определение не е очевидно неправилно. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилен е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая при прочита на обжалваното определение не се открива порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Наличие на основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване също не се констатира. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. В заключение обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.