Определение № 2079 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4954/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 104407/01.10.2024г., подадена от М. М. Раева, чрез процесуалния представител адвокат Т. Т. от САК, срещу решение № 4064 от 05.07.2024г., постановено по в. гр. д. № 943/2023г. на Софийския градски съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 177960 от 28.07.2019г., постановено по гр. д. № 10034/2018г. на Софийския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Й. Д. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователните си бездействия, с които нарушава правото на собственост на ищцата - неполагане на необходимите грижи за отглеждане на два броя немски овчарски кучета в дворно място с административен адрес: [населено място], район „П.”, [улица], което довежда до произвеждане от животните на шум над допустимото в обитавания от нея собствен имот - къща, находяща се в [населено място], район „П.”, [улица], пречещо на спокойното и пълноценно упражняване на правото на собственост. В касационната жалба са развити доводи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, както и необосновано, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената негаторна претенция да бъде уважена. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпроса: „ Допустимо ли е да бъде отменено съдебно решение, с което се уважава негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС, ако има влязло в сила съдебно решение по същото дело в частта му, с която се осъжда ответникът да заплати обезщетение за нанесени вреди в следствие на действията и бездействията – предмет на негаторния иск, с които се твърди, че е препятствано ползването на недвижимия имот .“ Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба С. Й. Д., чрез процесуалния си представител адвокат К. М. от САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивинят съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 109 ЗС. Констатирано е, че с решение № 177960 от 28.07.2019г., постановено по гр. д. № 10034/2018г. на Софийския районен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Й. Д. иск по чл. 109 ЗС за осъждането на ответника да преустанови неоснователните си бездействия, с които нарушава правото й на собственост - неполагане на необходимите грижи за отглеждане на два броя немски овчарски кучета в дворно място с административен адрес: [населено място], район „П.”, [улица], което довежда до произвеждане от животните на шум над допустимото в обитавания от нея собствен имот - къща, находяща се в [населено място], район „П.”, [улица], пречещо на спокойното и пълноценно упражняване на правото на собственост на ищцата, като неоснователен. С решението е отхвърлен и предявеният от М. М. Раева срещу С. Й. Д. осъдителен иск с правна квалификация чл. 45, във вр. с чл. 50 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 4 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в смущаване на нейното спокойствие, създаване на пречки да извършва нормалните си ежедневни дейности, нарушения на съня, създаване на нездравословна среда от произвежданите от кучетата косми, тревожно разстройство с пристъпи на паника, понижение на общия ментален статус, работоспособност и социална активност, както и повишена чувствителност, търпени в периода 2011г. - 2018г. в резултат на неправомерното поведение на ответника - бездействие, изразяващо се в неполагане на необходимите грижи за отглеждани два броя кучета в къщата, находяща се в [населено място], район „П.”, [улица], непредприети от него действия по преместване на животните далеч от дома на ищцата, нежеланието му да изгради шумоизолирана преграда за ограничаване на вдигания шум от животните над допустимите норми, като неоснователен. С решение № 261272 от 25.02.2021г., постановено по гр. д. № 13630/2019г. на Софийския градски съд е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено уважаване на предявените искове като С. Й. Д. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови действията си, с които без основание пречи на М. М. Раева да упражнява правото си на собственост, като изгради за своя сметка акустична/звукопоглъщаща ограда в своя имот, [населено място], район „П.”, ул. [улица], в частта, която е разположена срещу имота на ищцата и С. Й. Д. е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 50 ЗЗД сумата 4 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в периода 2011г. до 2018г. в резултат на непозволено увреждане от бездействие, изразяващо се в невземане на мерки за ограничаване на шума от животни (кучета), собствени и такива, които са под надзора на ответника, ведно със законната лихва, считано от 12.02.2018г. до окончателно изплащане на сумата. С определение № 174 от 28.04.2022г., постановено по гр. д. № 4712 по описа за 2021г. на ВКС, II г. о. е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Й. Д. срещу решение № 261272 от 25.02.2021г., постановено по гр. д. № 13630/2019г. на Софийския градски съд, в частта по иска с правна квалификация чл. 50 ЗЗД относно сумата от 4 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, което е влязло в сила. С определението е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответника срещу уважения иск по чл. 109 ЗС. С решение № 50110 от 20.01.2023г., постановено по гр. д. № 4712 по описа за 2021г. на ВКС, II г. о., е обезсилено решение № 261272 от 25.02.2021г., постановено по гр. д. № 13630/2019г. на Софийския градски съд, с което е уважен искът по чл. 109 ЗС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд с указания при евентуално уважаване на иска след събиране на надлежни доказателства (експертиза) да определи конкретното съдържание на задължението на ответника, така че то да е изпълнимо и да не засяга чужди права. При разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК в обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че между страните по делото не е спорно, че ищецът е собственик на къща, находяща се в [населено място], район „П.”, [улица], в която живее, а ответникът и неговият брат Р. Д. - на разположена в съседство къща, находяща се в [населено място], район „П.”, [улица], в която живеят. Констатирано е, че във въззивното производство, при повторното разглеждане на делото, ответникът е изложил твърдения за нововъзникнали обстоятелства, а именно, че едното куче било починало, а другото вече не било в имота. От събраните в първата инстанция гласни доказателства -показанията на свидетеля А. Д. Д., съдът е приел за установено, че при посещения в дома на ищеца е чувал лай от кучета, отглеждани в двор срещу нейния имот през улицата, които видял и които били две немски овчарки. Свидетелят И. Ц. П. е заявил, че в двора на къщата, в която живее ответникът има два броя немски овчарски кучета, отглеждани от неговия брат Р., които му били предоставени от „полицията”, където той работел. Свидетелят В. Л. С., е посочил, че братът на ответника на име Р. отглежда два броя немски овчарски кучета, взел ги от „Гранична полиция”, защото е полицай. Ответникът също имал две кучета, които отглеждал вътре в къщата, едното от тях било порода ротвайлер, а другото - пинчер. От показанията на свидетеля С. В. Д., дадени пред въззивния съд при повторното разглеждане на делото, съдът е приел за установено, че в двора братът на ответника - съпруг на свидетелката, отглежда едно куче немска овчарка, което е негово. Съобразено е, че свидетелката живее в имота от 23.06.2021г. и е заявила пред съда, че оттогава знае, че в двора е имало и друго куче немска овчарка, което е починало много преди тя да заживее в имота. Ответникът живеел на втория етаж и имал две кучета - пинчери, които отглеждал вътре в къщата. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните гласни доказателства, е установено, че ответникът не отглежда немски овчарки, а отглежданите от него кучета (от други породи), се намират вътре в къщата като според свидетелите двете немски овчарски кучета са собственост и се отглеждат от Р. Д. - брат на ответника. Прието е, че не може да бъде обоснована отговорността на ответника единствено поради обстоятелството, че в двора, където живее, се отглеждат немски овчарски кучета, които създават шум, след като не се установява последният да е собственик или да отглежда двете немски овчарски кучета. Посочено е, че фактът, че кучетата, които според ищеца със своя лай й пречат да упражнява правото си на собственост в пълен обем, живеят в двора на къща, в която живее ответникът, не обосновава извод, че имено ответникът е лицето, което ги отглежда и се грижи за тях. Взето е предвид, че по делото е установено, че в същата къща живее братът на ответника – Р. Д., като според свидетелите последният е собственик и отглежда процесните кучета. Посочено е, че по делото не е установено ответникът да е единствен собственик на имота, при което да е допуснал в него отглеждане на животни, чийто действия смущават спокойното упражняване на правото на собственост от ищеца, както и не е установено ответникът да поддържа по някакъв начин твърдените неоснователните въздействия - той да е разположил животните в двора на имота или да поддържа това положение, нито двете немски овчарски да са под неговия надзор - наблюдение, грижа, отговорност или друго. Формиран е извод за неоснователност на исковата претенция по чл. 109 ЗС с оглед на това, че от събраните по делото доказателства не е установено неоснователно въздействие (действие или бездействие) по смисъла на закона от ответника, което да пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост. Съобразявайки така изложените от въззивния съд съображения и установените по делото новонастъпили обстоятелства, които въззивният съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС е взел предвид при постановяване на решението си, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Действително с влязлото в сила решение №261272 от 25.02.2021г. по гр.д.№13620/2019г. СГС, произнасяйки се по предявения по реда на чл. 50 ЗЗД иск, е приел, че ответникът С. Д. е полагал грижи, и които са били източник на денонощния шум в исковия период (2011-2018г.), от който ищцата е търпяла вредите, за които е определено съответното обезщетение. Искането за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 109 ЗС обаче според трайно установената практика на ВКС е свързано с необходимостта от установяване на осъществявани от него неоснователни действия, респ. бездействие, към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд преди постановяване на решението по така предявения иск, които да създават пречки за ищцата да ползва своя имот според неговото предназначение. Ако към момента на приключване на устните състезания по делото осъществяването на такива действия, респ. бездействие на ответника не се установява, респ. същото е вече преустановено, то предявеният по реда на чл. 109 ЗС иск може да бъде отхвърлен, независимо че с влязло в сила решение искът по чл. 50 ЗЗД, но основан на факти и обстоятелства, осъществени в предходен период от време, е бил уважен. В настоящия случай при новото разглеждане на делото от въззивния съд е установено, че едното от кучетата, за които в решение №261272/25.02.2021г. по гр.д.№13620/2019г. съдът, произнасяйки се по предявения по реда на чл. 50 ЗЗД иск, е приел, че ответникът С. е полагал грижи, и които са били източник на денонощния шум в исковия период (2011-2018г.), от който ищцата е търпяла вредите, за които е определено съответното обезщетение, е починало, а за другото от 2021г. се грижат Р. Д. (брат на С. Д.) и неговата съпруга С. Д., разпитана по делото като свидетел. За другото куче от показанията на св.Д. и от констатациите, съдържащи се в заключението на изслушаната при повторното разглеждане на делото СТЕ, е установено, че се отглежда единствено в предния двор на къщата откъм [улица]. Именно тези нови обстоятелства обосновават извода за неоснователност на предявения по реда на чл. 109 ЗС иск - към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд не се установява такова противоправно бездействие от страна на ответника, което да обоснове извод за ангажиране на неговата отговорност по реда на чл. 109 ЗС. Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В случая подобни констатации при прочита на обжалваното решение не могат да бъдат направени – при постановяването му въззивният съд е приложил действащия материален закон към спорното правоотношение (чл. 109 ЗС), не е отказал да приложи императивни правни норми, извършил е анализ на всички посочени в мотивите към решението доказателства и е достигнал до правни изводи по основателността на заявените претенции в съответствие с трайно установената практика на ВКС и при съобразяване на установените в мотивите към решението факти и обстоятелства. С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 1000 лв. за адвокатско възнаграждение. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и в частта, с която съдът я е осъдил да заплати на въззиваемия сторените от него разноски в пълен размер, макар през 2019г. въззивна жалба да е била подадена срещу първоинстанционното решение и в частта по предявения по реда на чл. 50 ЗЗД иск, който, след отмяна на първоинстанционното решение е уважен и в тази част въззивно решение №261272/25.02.2021г. по гр.д.№13620/2019г. СГС не е било допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. Според настоящия състав в тази част доводите на касатора съставляват искане за изменение на решение №4064/05.07.2024г., постановено по гр.д.№943/2023г. на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав по реда на чл. 248 ГПК. За произнасяне по това искане делото следва да бъде изпратено на компетентния съд. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение