Определение № 221 от 05.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 843/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Ш. срещу решение № 2566/21.11.2019 г. по в. гр. д. № 2914/2019 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 173/09.01.2019 г. по гр. д. № 6637/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която „ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на Д. Г. Ш. 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. Г. С. и е отхвърлен предявеният от Д. Г. Ш. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

В подадената от Д. Г. Ш. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на на материалния и процесуален закон. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулирани са следните въпроси, които според касаторката са обусловили изводите на въззивната инстанция и са от значение за разрешаване на спора:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички допуснати и приети по делото доказателства? Длъжен ли е да обсъди всички доказателства по делото и има ли право да изключи допуснати и приети такива, имащи пряко отношение към предмета на спора? Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на предпоставките за дължимост на обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

3. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства и конкретно възрастта на ищцата и обичайното съдържание на връзката баща – дете с оглед на конкретна възраст - предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост при определяне правото на лицето да бъде компенсирано за търпените морални вреди?“

4. „Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката и необходимо ли е да се обсъди възрастта на ищцата и загиналия и дължимото и обичайно съдържание на връзката между ищцата и загиналия, с оглед възрастта и общественото им положение?“

5. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?“

6. „Кой е правопораждащ юридически факт за възникване правото на обезщетение - заявено твърдение за биологичен произход, обосноваващ връзката на ищцата със загиналия или наличието на официален документ – акт за раждане, доказващ този произход?“

7. „Д. на нови обстоятелства към първоначално заявените съставлява ли промяна основанието на иска?“

8. „Кой е правопораждащият юридически факт при иск за обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на родител, респ. дете, с когото ищецът има биологична връзка – връзката между ищеца и загиналия или официалният документ, доказващ тази връзка; последният правопораждащ юридически факт ли представлява или част от доказателствата за факта на връзката – родител – дете?“

9. „Ако фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси в исковия процес, са биологичен произход със загиналия, това ли формира и представлява основанието на иска, или документ, респективно доказателства, установяващи това основание и в тази връзка фактическите твърдения за установяване или не с надлежен документ на тази биологична връзка, формират ли основанието на иска по смисъла на чл. 214 ГПК?“

10. „Уточнението на обстоятелства, които не водят до промяна в предмета и страните по делото, съставляват ли изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, което трябва изрично да се поиска, за да може да бъде разгледано от съда и длъжен ли е съдът да разгледа първоначално подържаното основание, ако се твърди, че то се установява от други доказателства?“

11. „Дали като правопораждащ факт трябва да се въведе и докаже произход и съответно дали същият се твърди въз основа на формално издаден документ за такъв или се претендира обезщетение въз основа на произход, независимо дали същият е формално законово уреден и дали правопораждащият факт е произход или качеството на ищеца на увреденото лице, което търпи вреда от смърт на родител, респ. дете, независимо от официалните документи за тази връзка?“

12. „Как следва да се приложи принципът за справедливост при определяне кръга на лицата, имащи право на компенсация за неимуществени вреди?“

Твърди се отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., както и ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и казуална практика. Отделно от това, се твърди и очевидна необоснованост на решението – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Посочена е и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде уважен за 100 000 лв. – частично предявен от 200 000 лв. Претендира се присъждане на разноски и възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

От ответника по касация „ЗД „Бул Инс” АД не е подаден отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявена от Д. Г. Ш. претенция срещу „ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на И. Г. С.. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е дъщеря на С., родена от съвместното му съжителство с Г. С. С.. Тя не е припозната от баща си, но той се е грижил за нея и я е отглеждал като свое дете. Изградените между тях отношения са били както между родител и дете, поради което се претендира ищцата да попада в кръга лица, посочени в ППВС № 4/1961 г.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от Д. Г. Ш. срещу „ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане е неоснователен, тъй като ищцата не се явява активно материалноправно легитимирана по предявения иск. В мотивите на въззивното решение съдът е анализирал събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К., в резултат на което е направил извод за недоказаност на твърденията, изложени от ищцата, че тя е била отгледана от И. С., който я е издържал и се е грижил за нея като за свое дете. Поради недоказаност връзката между тях двамата да изпълва съдържанието, разяснено в ППВС № 5/1969 г., съдът е счел иска за неоснователен. По отношение на представеното в хода на първоинстанционното производство писмено доказателство – удостоверение за раждане на Д. Ш. – въззивният съд е изложил съображения, че то не може да бъде кредитирано поради причина, че ищцата не основава претенцията си на обстоятелството, че И. С. е нейн праводател и законен баща.

Не са налице твърдените от касатора основания нито за директен достъп до касация, нито за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

С оглед тежестта на порока, следва първо да бъде обсъдено твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Описаните пороци не се констатират от настоящата инстанция. Обоснованото от касатора очевидно нарушение на логическите правила, всъщност предполага проверка на решението по отношение на неговата правилност с оглед събрания по делото доказателствен материал. Налице е смесване от страна на касатора на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК с това по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Първите въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаят задължението на въззивния съд да осъществи вменените му с процесуалния закон действия, които гарантират постановяването на законосъобразен акт. Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, както и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения. В процесната хипотеза въззивният съд нито е отказал да анализира някое от събраните доказателства, нито е пропуснал да изпълни това свое задължение. Доколко изводите му съответстват на събрания доказателствен материал е въпрос по същество, който не е предмет на производството по селекция на касационната жалба.

Останалите въпроси не отговарят на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са включени в предмета на спора и да са обусловили изводите на въззивния съд. Ключов за постановяване на въззивното решение е въпросът дали ищцата е доказала въведените от нея в исковата молба твърдения, които обосновават материалноправната й легитимация, с оглед задължителните постановки на ППВС № 5/1969 г. и постановеното в хода на производството ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Правото да търси обезщетение касаторката /ищец в първоинстанционното производство/ е обосновала с особено близките си отношения, които наподобавят тези родител – дете с починалия И. С.. В нито един момент по делото не са твърдени други обстоятелства, а именно, че починалият е родител на ищцата било по презумпцията на чл. 61 от Семейния кодекс, било поради извършено припознаване по реда на чл. 64 от Семейния кодекс. Именно поради тази причина от въззивния съд е счетено за установяващо нерелевантни за спора обстоятелства представеното удостоверение за раждане – лист 79 от делото на Софийски градски съд. Доводите, свързани с обсъждане на това писмено доказателство, не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което всички въпроси, поставени във връзка с това писмено доказателство, се явяват извън обсега на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделен е въпросът, че съдържанието на соченото удостоверение за раждане е в противоречие с представеното в началото на исковия процес удостоверение за наследници изх. № 204/28.10.2016 г. – лист 9 от делото на Софийски градски съд.

Настоящият състав на съда счита, че след като не се явява удовлетворен основният селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, то безпредметно се явява обсъждането дали въззивното решение е постановено в отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС. Само за пълнота следва да бъде отбелязано, че Апелативен съд София се е съобразил напълно със задължителните постановки на ППВС № 5/1969 г. и ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

Касаторът не е обосновал приложение на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а го е посочил само като цифрово обозначение. Последното действие не е достатъчно, за да обоснове достъп до касационен контрол, с оглед разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС