Определение № 50095 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Б. С., чрез адвокат С. Б., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново №46/30.03.2022г. по в.г.д.№32/2022г. в частта, с която е потвърдено решение №155/10.11.2021г. по г.д.№136/2021г. на Окръжен съд – Габрово, в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу П. К. К. иск за заплащане на разликата над 1 783.62 лв. до претендираните 30 040лв., като получени без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 23.09.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нередовното призоваване на въззивника за проведеното открито съдебно заседание. Твърди се още, че решението е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и формираната съдебна практика. Насрещната страна П. К. К. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат К. Б., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е обсъдил и анализирал в цялост събраните по делото доказателства и същото е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, според която отношенията между съпрузите изключват неоснователното обогатяване между тях. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд Габрово в частта, с която е отхвърлен предявения иск от С. Б. С. срещу П. К. К. за заплащане на разликата над 1 783.62 лв. до претендираните 30 040лв., като получени без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 23.09.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В останалата му част, с която след частична отмяна на решението на Окръжен съд – Габрово П. К. К. е осъдена да заплати на С. Б. С. сумата от 1 783.62 лв., получена без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.09.2020г. до окончателното ѝ изплащане, решението е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: За периода от месец октомври 2018г. до месец октомври 2019г. ищецът С. Б. С. е превел по сметка на П. К. К. суми в общ размер на 32 200лв., от които тя му върнала 2 260 лв. с четири превода: на 21.10.2019 г. – 360 лв., на 31.10.2019 г. – 1500 лв., на 11.11.2019 г. – 300 лв. и на 10.01.2020 г. – 100 лв. Съдът приел, че за периода от 2016 г. до месец 09.2018 г. страните са пребивавали във Великобритания – [населено място]. Живели са на един и същ адрес, работили са при един и същ работодател и са реализирали почти идентични по размер доходи, както следва: от С. в размер на 18 768 паунда за 2017 г. и в размер на 17 991 паунда през 2018 г., от К. в размер на 18 951 паунда за 2017г. и в размер на 14 917 паунда за 2018г. Съдът посочил, че спорния по делото въпрос е за това какви са били отношенията между страните в периода, в който са извършени процесните преводи – дали са живели като обикновени съквартиранти, без общо домакинство, със споделени разходи или са живели на семейни начала, като са разходвали общо и са спестявали заедно получените по трудовите им правоотношения средства, с намерение да си закупят жилище и да се установят в България. За да даде отговор, въззивният съд направил анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като кредитирал показанията на свидетелите К. и Е., като основани на преките им впечатления, последователни, съответстващи едни на други и подкрепени от представените писмени доказателства. Въз основа на същите съдът направил извод, че страните по делото са живели на семейни начала в периода от 2016г. до раздялата им през 2020г., като през 2016г. те се сгодили. Приел, че двамата са спестявали общо средства от получаваните от тях заплати, които са внасяли по сметката на ищеца С.. Този извод съдът аргументирал и с обстоятелството, че получаваният от него доход не бил достатъчен да покрие ежедневните му разходи и да отдели средствата налични по банковата му сметка в размер на 56312,77лв. Въззивният съд установил още, че страните са закупили в съсобственост имот в [населено място], който ищецът ремонтирал заедно със свидетеля К. /баща на ответницата/ и в който двамата живели до раздялата им. Съдът не кредитирал показанията на свидетелката С. С. /сестра на ищеца/, като епизодични и общи, от които не може да се формира представа за спорните факти, без никаква конкретика, освен твърдението, че двамата не са живеели като семейство във Великобритания. Посочил, че показанията на свидетелката за това, че страните са живели в една стая с още трима души, като обикновени съквартиранти, са опровергани от показанията на свидетеля Б., който е живял заедно със С. и П. в Англия. Същият е живеел в една стая с ищеца С., когато към края на 2015 – началото на 2016г. приютили П. и живели заедно до лятото на 2016г. Според него, в останалите стаи на обитаваната от тях къща са живели други хора. Съдът посочил още, че свидетелката С. няма преки впечатления от живота на брат си и по време на пребиваването му в България, тъй като нейното местоживеене е в [населено място], а той отсядал при родителите им в [населено място]. Отчел е и обстоятелството, че свидетелката не е присъствала на годежа на брат си, но твърди, че е виждала П. на семейни сбирки, което свидетелства, че двамата са се прибирали в България по едно и също време. Съдът посочил, че свидетелят Б. няма преки наблюдения върху живота на ищеца след средата на 2016г. – не знае за негови близки отношения с П. /да са били обвързани, да е имало годеж/, не знае кога тя се е върнала в България, не знае след връщането си С. да е живял другаде освен в Шумен. Отчел е и обстоятелството, че свидетелят Б. не се е виждал и чувал често с ищеца С., с оглед местоживеенето му в [населено място] и работата му по кораби, както и с оглед на изявлението му, че повечето им разговори били формални и рядко си споделяли лични неща, тъй като свидетелят не обичал „личните обсъждания“. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че след връщането си от Англия страните живели известно време при родителите на С. в [населено място], а след това при родителите на П. в [населено място], като според близките им свидетели, те събирали средства за закупуването на имот след връщането им в България. Съдът посочил, че обстоятелството, че страните по делото са живели на съпружески начала се установява и от признанието на самия ищец, обективирано в отговора му до П. К. на отправената му нотариална покана. В заключение, съдът направил извод, че наличната по банковата сметка на ищеца сума в размер на 56312,77лв. не е била индивидуално притежание на титуляра си, а представлявала спестени общи средства на страните, правата върху които са равни за всяка от тях. Намерил за необоснован изводът на първостепенния съд, че преводът на средствата по сметка на ответницата е в изпълнение на „нравствен дълг“ по смисъла на чл.55, ал.2 от ЗЗД, както с оглед на престацията, така и с оглед конкретните фактически отношения. Въз основа на изложеното въззивният съд приел, че извършеният превод от ищеца в полза на ответницата на сумата от 28 156,38лв. не е без основание, а това разместване е съответно на правата ѝ. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод, съдът посочил обстоятелството, че след получаване на сумата, П. К. предприела действия по връщане на част от нея на ищеца в размер на 2260лв. По тези съображения съдът приел, че полученият от К. остатък в размер на 29 940лв. надвишава нейния дял с 1 783,62лв., до която сума намерил предявения иск за основателен. За разликата до пълния претендиран размер от 30 040лв. съдът отхвърлил иска като неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, както следва: Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което отхвърля предявения иск на ищеца, въпреки че в съдебния си акт не е обсъдил всички доказателства, а само и единствено тези на ищцата, като и да игнорира останалите доказателства; длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства и събрани доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните; възможно ли е да основе изводите си само на избрани доказателства?; Допустимо ли е въззивния съд да се позове на факти, които са посочени само и единствено в исковата молба? Въпросите са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че така установената практика не се нуждае от изменение или осъвременяване, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същата. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел за установени фактите, че страните са спестявали общо средства, които са внасяли по сметка на ищеца С.. Обсъдил е подробно свидетелските показания и е изложил мотиви кои и защо кредитира и кои не; произнесъл се е по въведените пред него твърдения за процесуални нарушения на първостепенния съд – неправилно определен предмет на спора, както и по възражението за липса на изпълнение на „нравствен дълг“, поради което не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. Поставени са и въпросите: Допустимо ли е въззивния съд да обсъжда свидетелски показания, без да посочи кои и защо кредитира с доверие?; Допустимо ли е въззивният съд да интерпретира свидетелски показания и да се позовава на липсващи обяснения на страните /не отразени в протокол от съдебно заседание/? Твърди се, че съдът е постановил решението си и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №105/12.11.2018г. по т.д.№3109/2017г. на І г.о.; решение №159/22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на ІІ т.о. По въпроса за задължението на съда да обсъди свидетелските показания в съвкупност с останалите събрани доказателства и при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други, е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. В същото съдът изрично е посочил защо кредитира показанията на свидетелите К. и Е. – като последователни, съответстващи едни на други и подкрепени от останалите събрани доказателства. Посочил е, че показанията на сестрата на ищеца С. са епизодични, опровергани в една част от останалите доказателства и противоречиви, а свидетелят Б. няма преки впечатления за живота на страните след средата на 2016г., като е съобразил и изявлението му, че с ищеца не са обсъждали въпроси свързани с личния му живот. При постановяване на решението съдът е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, включително и извънсъдебните изявления на страните, обективирани в разменените между тях нотариална покана и отговор, своевременно представени и не оспорени в хода на производството. Съдът се е произнесъл по всички възражения въведени с въззивната жалба оплаквания и не е излязъл извън обема на събраните по делото доказателства. В изложението е поставен и следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да призове страните за първо съдебно заседание по делото и представлява ли съществено процесуално нарушение решаването на делото при неспазване на разпоредбата на чл.56, ал.3 от ГПК?. Твърди се, че въззивното решение противоречи на практиката по приложение на чл.56, ал.3 от ГПК, обективирана в решение №110/23.04.2012г. по г.д.№1024/2011г. на ІІІ г.о.; решение №155/08.11.2019г. по г.д.№295/2019г. на І г.о.; решение №32/16.02.2017г. по г.д.№2942/2016г. на ІV г.о.; т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №159/22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на ІІ т.о. Този въпрос е относим към всяко съдебно производство, като редовността на призоваването на страните е гаранция за упражняване на техните процесуални права и защита на интересите им. В конкретния случай допуснатото нарушение не е съществено и не се е отразило на крайния резултат на делото, тъй като страната не е направила доказателствени искания във въззивното производство, нито е посочила конкретните факти, обстоятелства и процесуални действия, които е била препятствана да осъществи, поради което не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Последният поставен от касатора въпрос „Допустимо ли е съдът да преценява жизнения стандарт на страните по делото във Великобритания и да определя размер на преведените от ищеца суми са за издръжка без наличие на съдебна експертиза, която на база данните на НСИ да определи паричния разход на едно домакинство за процесния период?“ не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение. При формиране на правните си изводи съдът е разгледал размера на получаваните от страните доходи с оглед въведените в производството твърдения за това, че получените от ответницата средства представляват техни общи спестявания, а не като конкретен размер на необходимите им средства за издръжка във Великобритания. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и на това основание, тъй като при постановяване на обжалваното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът С. Б. С. следва да бъде осъден да заплати на П. К. К. направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2700лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение