Определение № 347 от 21.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. М. срещу решение №991 от 30.04.2019 г. по в.гр.д.№4169/2018 г. на САС. С решението в обжалваната му част след частична отмяна на решение от 18.05.2018 г. по гр.д.№21/207 г. на ОС Благоевград, А. Л. М. е осъден да заплати на „ОТП Ф. България” ЕАД на основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД сумата от 31 635.25 евро, главница по договор за ипотечен кредит, ведно със законната лихва от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 14 695.30 евро, възнаградителна лихва за периода от 28.07.2010 г. до 02.02.2017 г. и сумата от 2 267.19 евро, наказателна лихва за периода от 19.05.2016 г. до 03.02.2017 г., като А. Л. М. е осъден да заплати и сумата от 4 707.55 лв. разноски пред ОС Благоевград и е разпределена и отговорността за разноските във въззивното производство. В жалбата се излагат съображения, че с решението в обжалваната част е пререшен спор, решен със съдебен акт, влязъл в сила, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по формулирани въпроси, за които се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответникът по касация - „ОТП Ф. България” ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въпреки наличието на идентичност на страните по двете дела – това по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, който е отхвърлен с влязло в сила на 28.10.2015 г. решение по гр.д.№17/2013 г. на ОС Благоевград и настоящото, както и на същия правопораждащ факт – сключване на договор за ипотечен кредит, отхвърлянето на установителния иск не води до недопустимост на осъдителния, тъй като в производството по чл.422 от ГПК, което по същността си представлява продължение на заповедното, искът е отхвърлен не поради несъществуване на задължение по договор за кредит, а поради това, че цесията не е била съобщена на длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД и че не е доказано превръщането на кредита в предсрочно изискуем. Счел е, че в настоящето производство се твърди и са представени доказателства, че на 19.05.2016 г. ответникът А. М. е бил уведомен за прехвърляне на вземането на банката и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като силата на присъдено нещо преклудира всички факти, имащи значение за спорното право, които са се осъществили до приключването на устните състезания пред последната инстанция по същество, като същото искане може да бъде предявено отново между същите страни, ако се основава на новонастъпил факт, какъвто в случая представлява връчването на цитираната нотариална покана. Изложил е съображения, че отпуснатият от банката цедент кредит на ответника е усвоен, но не е погасяван съобразно предвиденото в договора и в Анекс №1 от 23.11.2009 г. /в който е уговорено срокът за издължаването да е 208 месеца при лихвен процент – 8.79%/ и допълнително споразумение от 28.07.2010 г. /в което е посочено, че към тази дата остатъкът от дълга е 36 489.17 евро, от които 32 317.34 евро остатък от главницата; дължима редовна лихва - 3 541.13 евро; наказателна лихва – 630.70 евро и в което е договорен е 6-месечен гратисен период за издължаване на главницата по кредита, считано от 28.07.2010 г., като се запазва крайният срок за издължаване на кредита – 06.03.2027 г./. Изразил е становище, че цесионерът ищец е уведомил ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което право е било прехвърлено с договора за цесия и за извършеното прехвърляне на вземанията, за което е бил изрично упълномощен от цедента. Намерил е за неоснователно своевременно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като в случая не се касае за периодични плащания, а за договор за банков кредит, при който се поема задължение за едно цяло, неделимо плащане. Счел е, че обстоятелството, че погасяването на задълженията се извършва разсрочено чрез вноски, съгласно приет от страните погасителен план, не може да обоснове извод за погасяване по давност на част от дължимите вноски, като началният момент, от който започва да тече давността по чл.114, ал.1 от ЗЗД за цялото предсрочно изискуемо вземане, е 19.05.2016 г., а исковата молба е постъпила в съда на 03.02.2017 г. – много преди изтичане на 5-годишния срок по чл.110 от ЗЗД. В този смисъл и с оглед заключението на приетата ССЕ, е достигнал до извод за основателност на исковете до размерите, посочени в диспозитива на решението. Независимо от формулираните от касатора въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост, с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение по гр.д.№17/2013 г. на ОС Благоевград, с което е отхвърлен предявен от „ОТП Ф. България” ЕООД срещу същия ответник иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземания за същите размери главница, лихви и такси по същите договори за ипотечен кредит и договор за цесия. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,