Определение № 499 от 02.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2005/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 14.01.2015г. по гр.д.№2442/2015г. на ОС Пловдив, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.203, ал.3 Закона за отбраната и въоръжените сили / отм./, чл.194, ал.3 ЗОВСРБ и чл.86 ЗЗД и е прекратено производството по отношение на МО. Жалбоподателят – К. Х. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която са отхвърлени исковете му, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Ответникът В. ф.-Г. И., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от К. Х. против в.ф. № [населено място], искове за заплащане на сумата от 2 938,96 лв., представляваща сбор от възнаграждение за положен извънреден труд (труд за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време) в периода от 02.08.2008г. до 30.06.2010г., както и сумата от общо 929,03 лв., представляваща сбор от мораторни лихви за забавено плащане върху всяко от неизплатените месечни възнаграждения за извънреден труд за периодите от 3-то число на месеца, следващ месеца на полагането на труда до подаването на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.08.2011г. до окончателното плащане, както и сумата от 594,98лв. разноски в производството, поради погасяване на главницата по давност. Решението в частта, с която предявеният иск за заплащане възнаграждение за положен извънреден труд за разликата над 2098,82лева до 5863,49 лева е отхвърле, е влязло в сила, тъй като не е обжалвано в тази му част пред въззивния съд. С решение по гр.д.№ 3253/2013, ВКС е обезсилил решенията на първата и въззивната инстанции и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд, с указания исковата молба да се остави без движение и се дадат конкретни указания за насочване на иска против надлежен ответник, а именно работодателя на ищеца. Дадените от ВКС указания са изпълнени, исковата молба е оставена без движение до насочване на иска срещу надлежен ответник – в.ф. №... С оглед на така установените факти въззивният съд е счел, че тезата на ищеца, че при конституиране на в.ф. №.. е налице встъпване в качеството ответник, вместо първоначално конституирания такъв, е неоснователна и липсва каквото и да е законно основание за това. Приел е, че в този случай се осъществява хипотезата на чл.228, ал.3 ГПК, като се насочва иска срещу нов ответник, както и че ищецът е предявил последващо субективно и обективно съединени искове, които срещу новият ответник – в.ф. №.., следва да се считат предявени на 22.05.2014г. Съдът е приел, че се претендира заплащане на допълнително възнаграждение, за положен извънреден труд за периода 02.08.2008г.- 30.06.2010г., с оглед явяване преди дежурствата по график за инструктаж, както и полагане на труд до края на работния ден след сдаване на дежурствата. Приел е, че ответникът в.ф. №.. е направил своевременно възражение за погасяване на вземанията по давност, която съгласно чл.111, б.а ЗЗД е три годишна. Приел е, че последното възнаграждение за извънреден труд е дължимо и изискуемо до 30.06.2010г. погасителната давност за него изтича на 30.06.2013г., а искът, срещу ответникът в.ф. №... е предявен през 2014г., т.е. след изтичане на три годишния срок по чл.111, б.А от ЗЗД. Съдът е счел, че претендираните вземания, дори и да са основателни, са погасени по давност и предявеният иск е отхвърлен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задълженията на въззивния съд, когато ВКС е констатирал нередовност на исковата и с указания е напътил ищеца да насочи иска си към надлежен ответник, да направи преценка дали е налице институтът на чл.228, ал.3 ГПК или чл.129, ал.2 ГПК, при което след отстраняване на нередовностите същата се смята за редовна от деня на подаването й, от кой момент следва да се счита предявен иск при отстраняване нередовности на исковата молба - от момента на депозиране на исковата молба в съда или от момента на конституиране на новия ответник, от кой момент възниква правото на военнослужещия да получи обезщетение за некомпенсираните му с почивка дежурства и от кой момент тече погасителна давност за правото на военно служещия да претендира вземането си за накомпенсирани с почивка дежурства - от прекратяване на трудовия договор или от месеца, следващ месеца на полагане на труд. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Представя решения на състави на ВКС в които е дадено разрешение на въпросите откога се счита за редовна исковата молба, на която са отстранени нередовностите, както и откога се дължи и кога се погасява по давност претенцията за обезщетение за извънреден труд. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите от кой момент възниква правото на военнослужещия да получи обезщетение за некомпенсираните му с почивка дежурства и от кой момент тече погасителна давност за правото на военно служещия да претендира вземането си за накомпенсирани с почивка дежурства. В трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановено пи реда на чл.290 ГПК решения от 28.02.2014г., по гр.д.№ 3253/ 2013, ІV г.о. на ВКС и от 03.11.2011 г. по гр.д. № 503/2010 г. на ІV г.о. ВКС, се приема, че вземанията за възнаграждения за труд се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Приема се, че вземането на военнослужещ за извънреден труд по чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ (чл. 203, ал.3 ЗОВСРБ отм.) възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и се погасява с изтичане на давностния срок по чл. 111, б. „а” ЗЗД, като потестативното право на работника да извърши компенсация с почивка възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Посочва се, че това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. В съответствие с тази практика съдът е приел, че преди да бъде прекратено служебното правоотношение за ищеца е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за положения в повече труд чрез допълнителна почивка предвид забраната за компенсирането с пари, но това му право се е погасило, поради което след прекратяване на трудовото правоотношение то не е съществувало и не може да се трансформира в парично такова. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпросите за задълженията на въззивния съд, когато ВКС е констатирал нередовност на исковата и с указания е напътил ищеца да насочи иска си към надлежен ответник, да направи преценка дали е налице институтът на чл.228, ал.3 ГПК или чл.129, ал.2 ГПК, при което след отстраняване на нередовностите същата се смята за редовна от деня на подаването й, както и от кой момент следва да се счита предявен иск при отстраняване нередовности на исковата молба - от момента на депозиране на исковата молба в съда или от момента на конституиране на новия ответник, на основание чл.208, ал.1,т.1 ГПК. На същите в решението си, в частта му, с която са отхвърлени искове за заплащане на сумата от 2 938,96 лв., представляваща сбор от възнаграждение за положен извънреден труд (труд за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време) в периода от 02.08.2008г. до 30.06.2010г., както и за заплащане лихви за забава съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС. Върховният касационен съд, састав на ІV г.о. намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която производството по делото е прекратено по отношение на МО. В тази си част решението е постановено в съответствие с дадените задължителни указания от ВКС при първото му касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът