Определение № 5480 от 28.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 642/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 42589/30.12.2024 г., подадена от З. И. З. и М. М. М.-З., чрез адвокат Г. Т. П., срещу решение № 1537 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 20245300501981/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2294 от 22.05.2024 г. по гр. д. № 2195/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е допусната делба на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], район „С.“, местност „М.“, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 5000 кв.м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, номер по предходен план: *, категория: пета, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, при квоти: за Д. В. Ч. – 11/18 ид. ч., за З. И. З. – 2/18 ид. ч., за З. И. З. и М. М. М.-З., в режим на съпружеска имуществена общност – 3/18 ид. ч., и за М. И. З. – 2/18 ид. ч.; отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт от 16.04.2021 г., вписан под акт № 47, т. 33, дело № 6619/2021 г. на Служба по вписванията - гр. Пловдив, в частта, с която З. И. З. е признат за собственик над притежаваната от него 1/9 ид. ч. до посочената в нотариалния акт 1/3 ид. ч. (равняваща се на 3/9 ид. ч.). Въззивният съд е посочил, че по делото не се спори, че имотът, предмет на делбата, е бил собствен на общия наследодател на страните С. Д. З., починал на 06.03.1994 г. и оставил за свои законни наследници трите си деца Е. Е., Д. З. и И. З., като синът Д. З. е починал през 2003 г. и е оставил за законни наследници съпругата си С. З. и децата си Т. З. и С. З., а другият син - И. З., е починал през 1997 г. и е оставил за свои законни наследници съпругата си Л. З. и децата си З. З. и М. З.. С нот. акт № 67/16.09.2020 г., т. 66, нот. д. № 13470/2020 г. Е. Е. е продала на съделителя Д. Ч. своите 6/18 ид. ч. от процесния имот. С нот. акт № 168/24.09.2020 г., т. 68, нот. д. № 14011/2020 г. С. З. е продал на съделителя Д. Ч. своите 3/18 ид. ч. от процесния имот. С нот. акт № 128/17.02.2021 г., т. 11, нот. д. № 2142/2021 г. Л. З. е продала своите 2/18 ид. ч. на съделителя Д. Ч., като същият е придобил собствеността върху 11/18 ид. ч. от имота. С нот. акт № 129/18.09.2020 г., т. 67, нот. д. № 15749/2020 г. Т. У. е продала на съделителя З. З. своите 3/18 ид. ч. от процесния имот и тъй като към момента на извършване на сделката последният е бил в брак с М. З., то двамата са придобили в режим на СИО 3/18 ид. ч. З. З. на собствено основание по наследство притежава 2/18 ид. ч. от имота, както и М. З. също притежава наследствена квота в размер на 2/18 ид. ч. Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че З. З. е навел твърдение, че са налице откази от наследството на И. З., извършени от съпругата му Л. З. и дъщеря му М. З., като са представени удостоверения за вписани такива в особената книга на съда. Визирал е, че пред Районен съд - Пловдив е било заведено дело за делба № 239/1998 г., по което тези откази от наследството на починалия И. З. са били признати за недействителни, тъй като наследниците му са се разпоредили с движими вещи, а по делото има постановено решение, влязло в законна сила, по което по отношение на имота, предмет на делбата, е призната от съда съсобственост между съпругата на И. – Л., и децата му М. и З.. Ето защо въззивният съд е приел, че не може да пререшава спора и следва да приеме, че след като отказът от наследство е признат за недействителен, посочените лица притежават собственост върху имота съобразно наследствените им квоти. При това положение, тьй като съсобственикът И. З. притежава общо 1/3 ид. ч. от процесния имот, то неговите наследници притежават по 1/9 ид. ч.; следователно З. З. притежава 1/9 ид. ч. или 2/18 ид. ч. и по отношение на него правилно е отменен нотариалният акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размера на тази му квота. Според въззивното решение независимо от факта, че М. З. е продала своите идеални части от имота на съделителя Д. Ч., то делото следва да продължи своя ход между първоначалните страни, тъй като продажбата е станала след вписването на исковата молба в съда, а и няма съгласие между всички страни за продължаването му без участието на прехвърлителката М. З.. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпросът дали съдът следва да извършва преценка за валидността на извършения отказ от наследство с оглед на всички събрани по делото доказателства, като се твърди, че по него атакуваното решение влиза в противоречие с приетото в решение № 108/14.05.2016 г. по гр. д. 5913/2015 г. на ВКС, І г. о. Постъпил е отговор от Д. В. Ч., в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Формулираният въпрос в изложението към касационната жалба и визираната от жалбоподателите съдебна практика по чл. 290 ГПК са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. В случая същият е съобразил, че е налице влязло в сила решение (необжалвано в тази му част пред по-горен съд) от 18.06.1998 г. по гр. д. № 239/1998 г. на Районен съд – Пловдив, с което между наследниците на И. С. З. – Л. Л. З. (съпруга) и М. И. З. и З. И. З. (деца), е допуснато извършването на делба при равни квоти на притежаваната от наследодателя им 1/3 ид. ч. от процесната нива, възстановена на наследниците на С. Д. З. по реда на ЗСПЗЗ с решение № 801/14.03.1995 г. на ПК – гр. Пловдив. Въззивният съд се е позовал на задължителната сила на визираното решение съгласно разпоредбите на чл. 297 и чл. 298 ГПК, което решение следва по време направения от Л. Л. З. и М. И. З. отказ от наследството на И. С. З. и с което на посочените две страни (в качеството им наследници на И. С. З.) изрично са признати права на собственост от земеделския имот, представляващ понастоящем поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Д. В. Ч. има право на 1500 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,