Определение № 40 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 130/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. П. А. срещу определение № 3161 от 30.11.2021г. по ч.гр.д.№ 3500/ 2021г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 04.10.2021г. по гр.д.№ 8734/2021г. на Софийския градски съд за връщане на исковата му молба поради неотстраняване в срок на допуснати нередовности и прекратяване на производството по делото. Касаторът счита определението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред Софийския градски съд е образувано по искова молба на Б. П. А. против Българска академия на науките /БАН/ за възстановяване на загуби от инвестиции и неправомерно използване на интелектуално защитени стратегически технологии, инвестирани от ищеца – гражданин на САЩ, от служители на БАН. В исковата молба се твърди, че ищецът е претърпял вреди от действия на служители на БАН, които съгласно Договора за защита насърчаване на инвестиции между САЩ и Република България всички загуби, причинени на инвеститорите от САЩ от органите на държавата подлежат на обезщетяване. Поддържа се, че БАН е орган на държавата, поради което ищецът претендира обезщетяване с посочените в исковата молба суми. С разпореждане от 23.08.2021 г. по гр. д. № 8734/2021 г. на Софийския градски съд на жалбоподателя са дадени указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, като посочи факти, обосноваващи легитимацията на ответника, да уточни противоправните действия, на които се позовава в исковата молба, как е формирана цената на единия от исковете, да уточни какви вреди е търпял, както и да заплати държавна такса в размер на 4% върху цената на исковете по сметка на съда. Указано е, че при неизпълнение в срок на дадените указания исковата молба ще бъде върната. Съобщението с указанията е редовно връчено на ищеца на 14.09.2021 г., като в дадения от съда двуседмичен срок е депозирана молба, с която частично са изпълнени дадените указания. Дължимата държавна такса не е внесена, тъй като ищецът е счел, че не дължи заплащане на такава. В молбата същият се позовава на закрилата на инвестициите, гарантирана от посочения договор, в който никъде не е посочено, че се дължи държавна такса за закрилата на инвестициите. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че производството по предявените искове се развива пред българския съд, по реда на българския процесуален закон, като в Договора между САЩ и Република България за насърчаване и взаимна защита на инвестициите и допълнителния протокол към него се уреждат политиките, които следва двете държави да съобразяват при инвестиране на техни граждани в другата страна, но приложното поле на този договор и на българския процесуален закон, съответно уредените отношения с тези актове, са различни. Посочено е, че в договора няма уредена процедура при сезиране на съд в някоя от договарящите страни и при сезиране на съответния съд, приложими са правилата на съответната държава за съдебно производство. Българският процесуален закон има изисквания за редовността на исковата молба и едно от тях е да се заплати държавна такса в размер, уреден в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а нередовната искова молба е процесуална пречка за развитието на гражданския процес. Направен е решаващ извод, че след като в случая е констатирана нередовност на исковата молба и са дадени указания за нейното отстраняване, които не са изпълнени, законосъобразно същата е била върната от първоинстанционния съд, а производството по делото - прекратено. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/2009г., ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посочването на правния въпрос е задължение на касатора и същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК. В случая жалбоподателят не е формулирал правен въпрос и не се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, а релевира единствено тези по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, които също не са налице. Наведените от същия доводи за недопустимост на предявен иск при липсата на правен интерес от неговото предявяване, респективно на решение на съда, с което същият се е произнесъл по същество по такъв иск, нямат никакво отношение към предмета на настоящия спор, тъй като в случая производството по делото е прекратено от първоинстанционния съд поради неотстранена нередовност на исковата молба, която проверка предхожда произнасянето му по допустимостта и основателността на иска. Независимо от това, в допълнение следва да се отбележи, че и при наличие на недопустим иск крайният изход на делото пак би бил същия. Определението не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводите на въззивната инстанция са в съответствие с трайно установената съдебна практика по прилагане разпоредбите на чл. 127, чл. 128 и чл. 129, ал. 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение