Определение № 1034 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 490/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на М. И. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. С. Х., срещу определение №641 от 11.11.202 5г. по ч. гр. д. №92/2024г. по описа на Окръжен съд- Ямбол, с което е било потвърдено Определение №2313 от 12.12.2023г. на Районен съд- Ямбол, постановено по гр.д. №2402/2023г. по описа на този съд, с което е прекратено производството по делото поради процесуална недопустимост на предявения от частния жалбоподател против Прокуратурата на РБългария иск по чл.2в от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. от съществено нарушение на правото на Европейския съюз. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение. Първоинстанционното производство пред Районен съд- Ямбол е било образувано по искова молба на М. И. Д., с която е предявен против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение в размер на 10000лв. за причинени му неимуществени вреди от поддържано от ищеца нарушение на правото на ЕС. В исковата молба и уточнителните молби към нея ищецът е изложил твърдения, че на 31.07.2015г. той подал жалба в ОД на МВР- Б., Първо районно управление, по която прокуратурата не образувала предварителна проверка, не назначила, провела и ръководила разследване за соченото престъпление „набедяване в престъпление“. По образуваната пр.пр.№7211/2015г. прокурор от РП-Б. отказал образуване на досъдебно производство, а преписката станала част от АНД №525/2018г. по описа на БРС, по което свидетелите продължили да твърдят неистина. В резултат на това по образуваното срещу ищеца АНД №525/2018г. на Районен съд- Бургас той бил осъден въз основа на неверни свидетелски показания на свидетелите Н. и М.. Ищецът твърди, че е бил осъден по посоченото дело в резултат на бездействието на ответната прокуратура и липсата на извършена адекватна проверка по подадената от него жалба. Счита, че по този начин прокуратурата е отказала да защити човешкото му достойнство и правата му, гарантирани от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ - чл.1, чл.6, чл.7, чл.8, т.1 и т.2, чл.11, чл.13, чл.20, чл. 24, т.1-т.3 и чл.47, т.1-т.3 от ХОПЕС, както и че е нарушила чл.13 от ЕКЗПЧОС, уреждащ правото на ефикасни правни средства за защита. С обжалваното в настоящото производство определение, за да потвърди определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото, Окръжен съд- Ямбол е приел, че в исковата си молба ищецът е поддържал нарушение на множество норми на ХОПЕС и ЕКЗПЧОС от ответника Прокуратурата на РБ, но не е изложил надлежни фактически твърдения, обхванати от фактическия състав по чл. 2в от ЗОДОВ. Липсват твърдения да е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, нито че правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно, или приложимата правна норма е тълкувана неправилно от ответника. Според съда разпоредбите на ХОПЕС, на които се позовава ищецът, са неотносими към казуса, тъй като съгласно чл.51 от ХОПЕС Хартата е приложима в случай, че е прилагана съюзна правна норма, а в настоящата разглеждана хипотеза Прокуратурата е била сезирана с жалба по реда на НПК и е прилагала норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС е неотносим акт. На следващо място са изложени и съображения, че съгласно практиката на СЕС правото на иск на гражданите на Европейския съюз за обезщетяване на вреди от актове на правозащитни органи поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз, може да бъде надлежно упражнено само когато се касае за акт на последна инстанция/юрисдикция или акт, който не подлежи според вътрешното право на съдебен/инстанционен контрол. Настоящият случай не е такъв, доколкото ищецът не твърди да е обжалвал по реда на чл.143, ал.1 от ЗСВ пред по-горестоящата прокуратура актовете на прокуратурата, с които е отказано да се извърши проверка по жалбата му и да се образува досъдебно производство. При това положение според съда той не може да предяви иска по чл.2в на ЗОДОВ, позовавайки се на правото си на ефективни правни средства за защита, което право не твърди да е упражнил. Прието е, че преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, от което нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска, а не по основателността му, за което съдът се е позовал на Определение № 5223 от 15.11.2024 г. по к. ч. гр. д. № 4249/2024 г. на III Г. О. на ВКС. По посочените съображения определението на първата инстанция, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска, е потвърдено. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът иска допускане на касационно обжалване на определението на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Каква е защитата по чл.13 от ЕКЗПЧ по иск при наличие на твърдение за намеса в правото на неприкосновеност на личния живот /чрез засягане на правото на човешко достойнство, гарантирано от чл.8 от ЕКЗПЧ/ и липса на ефективно правно средство за защита при подадена жалба до органа, компетентен да образува наказателно производство по установен ред /Прокуратурата/, довели до краен резултат- осъждане за престъпление по твърдение на същите лица? 2. Задължителни ли са за въззивния съд при пълен въззив указанията в определение на смесен 5- членен състав на ВКС и ВАС при определяне на правната квалификация на иск срещу държавата? 3. Задължен ли е въззивният съд при разглеждане на допустимостта на исковата молба да се съобрази с влязло в законна сила определение на Окръжен съд- Бургас, с което е разрешен същия въпрос? 4. Относно отговорността на прокуратурата за неадвекватни или липса на каквито и да са разследвания по подадена законна жалба за извършено престъпление. 5. Дали от разпоредбите на КЗПЧОС, които имат директен ефект, от международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, които са част от вътрешното право на страната с предимство пред противоречащите им норми от вътрешното законодателство /чл.5, ал.4 от КРБ/ произтича възможност националният съд да разгледа иск и присъди обезщетение за вреди в полза на лице от нарушение на субективно право, признато от международните договори? В частната касационна жалба се твърди, че определението е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според настоящия състав на съда са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Неправилно въззивният съд е приел исковата молба за нередовна поради неизложени от ищеца надлежни фактически твърдения за допуснато нарушение на правото на ЕС. Съгласно разпоредбата на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК в исковата молба ищецът следва да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, като в съдебната практика няма спор, че той не е длъжен да дава правна квалификация на претенцията си, а ако е посочил такава, то тя не е обвързваща за съда. В случая ищецът е посочил фактите, от които според него е възникнала отговорността на ответната прокуратура, като между посочените от него факти за противоправно бездействие на ответника, което е нарушило негови права и му е причинило неимуществени вреди, и формулирания петитум за заплащане на обезщетение за причинените вреди липсва противоречие. Дали в действителност са се осъществили твърдените от ищеца факти и дали от същите е възникнало претендираното от него право е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска. Задължение на съда е да подведе изложените от ищеца факти под приложимите правни норми, без да се съобразява с посоченото в исковата молба правно основание на предявения иск. Предвид горното обстоятелството, че в исковата молба ищецът твърди, че искът е предявен по реда на чл.2В от ЗОДОВ поради допуснати нарушения на правото на ЕС не е пречка съдът да даде друга правна квалификация на същия, съответстваща на твърдените от него факти. В случай, че съдът счита изложените от ищеца твърдения за неясни или за недостатъчни за определяне на правната квалификация на претенцията, то той следва да остави исковата молба без движение и да му даде съответните точни указания за изясняването им. На следващо място трябва да се посочи, че при постановяване на обжалваното определение съдът изобщо не е обсъдил значението за допустимостта на иска на установеното от него обстоятелство, че освен на ХОПЕС ищецът се е позовал и на нарушения на негови права по ЕКЗПЧОС. Съгласно нормата на чл.52, ал.3 ХОПЕС доколкото Хартата съдържа права, съответни на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКЗПЧОС. Предвид горното при преценката на допустимостта и основателността на иска съдът следва да изхожда от твърденията на ищеца за правата му, които счита за нарушени, като даде съответната им правилна правна квалификация, а не от твърденията му за приложимия нормативен акт, както в случая е сторил. Неправилни са и втората група съображения на съда за недопустимост на претенцията, а именно- че правото на иск за обезщетяване на вреди от актове на правозащитни органи поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз, може да бъде надлежно упражнено само когато се касае за акт на последна инстанция/юрисдикция или акт, който не подлежи според вътрешното право на съдебен/инстанционен контрол. Действително съгласно практиката на СЕС /решението от 30.09.2003г. по дело C-224/01/ когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, то предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата е вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция. Тази предпоставка обаче по своята правна природа е материалноправна, а не процесуалноправна. Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото на ЕС да е постановен от окончателна съдебна инстанция е условие за уважаване на иска, а не и процесуална предпоставка за допустимост на исковото производство. В този смисъл е формираната практика на ВКС /Определение № 4298/30.09.2024г. по ч.гр.д. № 2880/2024г. на ВКС, III ГО; Определение № 2217/08.05.2024г. по ч.гр.д. № 1490/2024г., III ГО; Определение № 1500/28.03.2024г. по ч.гр.д. № 638/2024г., III ГО и др./. Предвид горното се налага изводът, че не са налице основания за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, поради което обжалваното определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени, а делото- върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,