Определение № 3446 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2275/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Ню лего“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат К. Т., срещу определение № 1706 от 05.07.2024 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/ по в.ч.гр.д. № 1803 по описа на съда за 2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 1738 от 09.07.2024 г. по същото дело. С атакуваните определения е потвърдено определение № 1604 от 25.04.2024 г. по т.д. № 2029/2023 г. на Софийски градски съд /СГС/, ТО, VI-26 състав в частта му, с която е прекратено производството на основание чл. 126, ал. 1 ГПК по предявените от „Ню лего“ ЕООД срещу ЗАД „А.“ АД искове. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалваните съдебни актове, като се претендира отмяната им и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението, с което е бил сезиран, а именно - че не са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК, тъй като исковете по двете дела не са с еднакво основание и не са с идентични „искания“. Според изложеното исковата молба на „Ню лего“ ЕООД, подадена до Софийски градски съд е с правно основание по чл. 99, ал. 1 ЗЗД и е за заплащане на цедирано вземане, докато исковете по т.д. № 36/2019 г. на Врачански окръжен съд са с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и са предявени от И. Ц. М. и Б. П. Б., а въпросът дали ищците търпят неимуществени вреди не е спорен. С оглед на това жалбоподателят счита, че двете дела не са между същите страни, на същото основание и за едно и също искане. На следващо място се изтъква, че необсъдено е останало и възражението, че за „Ню лего“ ЕООД не съществува друга законова възможност да защити своите интереси по отношение на сключените договори за цесия от 15.10.2020 г., освен предявените срещу ЗАД „А.“ АД искове по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Жалбоподателят излага съображения, че по отношение на договорите за цесия от 15.10.2020 г. не е обвързан с влязло в сила решение като частен правоприемник и по отношение на него не е налице сила на пресъдено нещо към момента. С оглед на това той подчертава, че не разполага с друг способ за издаване на изпълнителен титул по отношение на договорите за цесия от 2020 г. с И. Ц. М. и Б. П. Б., освен предявяване на настоящите искове. Иска се отмяна на обжалваните определения на САС и връщането на делото на първоинстанционния СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2, предл. последно ГПК, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. На първо място жалбоподателят поставя следните въпроси, които според него са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и практиката на ВКС: 1/ „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това, като мотивира вътрешното си убеждение?“ Твърди се противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д № 4744/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 1466/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 146 от 13.11.2015 г. по т.д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т.о. 2/ „Забраната за разглеждане на второ дело по същия правен спор изисква ли пълен субективен и обективен идентитет между делата, а именно: едни и същи страни предявяват идентични искания на едно и също основание, т.е. да е налице едно и също спорно право или правоотношение? Обхватът на силата на пресъдено нещо предполага ли обективно тъждество на предмета на разрешения с пресъдено нещо спор по решеното дело и предмета на второто дело, по което се поставя този въпрос? Длъжен ли е съдът при постановяване на акта си да вземе предвид и фактите, които са от значение за спорното право и са настъпили и след предявяване на иска?“ Сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 154 от 03.07.2018 г. по гр.д. № 4251/2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 104 от 26.11.2020 г. по гр.д. № 4871/2019 г. на ВКС, II г.о. На второ място жалбоподателят формулира следния въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 3/ „Разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК прегражда ли правото на иск за приобретателя, когато същият търси защита на придобитото право, което е било предмет на спора по решеното дело, но на друго правно основание и при различен предмет на спора?“ По отношение на същия се твърди, че приемайки, че решението по т.д. № 36/2019 г. на ОС – Враца ще има сила на пресъдено нещо и спрямо жалбоподателя, което е процесуална пречка за предявяване на иска му по чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, решаващият състав не е съобразил обстоятелството, че двете дела са с различен предмет на спора – въпросът за наличието на право на обезщетение е различен от спора за надлежното му изплащане и разрешаването на първия, не би следвало да изключва възможността за ищеца да търси изпълнение по съдебен ред, след като застрахователят не признава действието на договора за цесия. Според жалбоподателя, тъй като липсват изрични норми, които да уреждат този въпрос по ясен начин, е налице предпоставка за постановяването на разнородна съдебна практика, както и за неоснователно ограничаване на правото на достъп до съдебна защита, поради което жалбоподателят счита, че изясняването му по ясен и категоричен начин би допринесло за развитието на правото и за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика. На трето място жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивни правни норми и основни принципи, засягащи търсената от ищеца защита и съдействие. Според жалбоподателят е налице противоречие между изложените в исковата молба твърдения и очертания от съда предмет, между данните по делото и приетото за установено от съда, както и между фактите и приложената от съда правна квалификация. В писмен отговор насрещната по жалбата страна ЗАД „А.“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Л. М., оспорва допускането на касационен контрол по подадената частна касационна жалба, както и основателността й. Претендира разноски за подадения отговор на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба от „Ню лего“ ЕООД срещу определение № 1604 от 25.04.2024 г. по т.д. №2029/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-26 състав, в частта с която е било прекратено производството на основание чл. 126, ал. 1 ГПК по предявените от „Ню лего“ ЕООД срещу ЗАД „А.“ АД искове с правна квалификация по чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата 40000 лв., прехвърлени на ищеца от И. Ц. М. с договор за цесия от 15. 10. 2020 г., за която ответникът е бил уведомен на 19. 10. 2020 г. и сумата 35000 лв., прехвърлени на ищеца от Б. П. Б. с договор за цесия, сключен на 15.10.2020 г., за която ответникът е бил уведомен на 19.10.2020 г., представляващи част от вземанията на цедентите за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря, настъпила вследствие на ПТП на 02.10.2018 г. Въззивният съд е посочил, че в срока на застрахователното покритие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, страна по който е ответникът, е настъпило събитие - ПТП на 02.10.2018 г., вследствие на което е починала С. И. Ц. - дъщеря на И. Ц. М. и Б. П. Б.. Същите са претендирали от ответника – застраховател на гражданската отговорност на деликвента заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на по 200000 лв., в полза на всеки един от тях. И. Ц. М. е сключила с „Ню лего“ ЕООД няколко договора за цесия за части от претендирано вземане за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й, като обсъжданият договор е с дата 15.10.2020 г. за част от вземането й в размер на 40 000 лв., за цедирането на която застрахователят е бил уведомен на 19.10.2020 г. Б. П. Б. е сключил с „Ню лего“ ЕООД няколко договора за цесия за части от претендираното вземане за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря му, като обсъждания договор е с дата 15.10.2020 г. за част от вземането в размер на 35000 лв., за цедирането на която застрахователят е бил уведомен на 19.10.2020 г. Според изложеното от съда, от служебно извършената справка по т.д. № 36/2019 г. на Врачански окръжен съд е установено, че делото е било образувано по искова молба от 20.02.2019 г., подадена от И. Ц. М. и Б. П. Б. против ЗАД „А.“ АД, с предмет искове с правна квалификация по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 200000 лв. за всеки един от тях, претърпени вследствие смъртта на тяхната дъщеря С. И. Ц., настъпила в резултат на противоправното поведение на деликвента В. С. Р., при ПТП на 02.10.2018 г. Същевременно по т.д. № 36/2019 г. на Врачански окръжен съд като трето лице помагач на ищците е било конституирано дружество „Ню лего“ ЕООД, в качеството му на цесионер по договори за цесия. Въззивният съд е достигнал до извода, че след като ищецът „Ню лего“ ЕООД твърди, че е придобил част от вземанията на И. Ц. М. и Б. П. Б. с договори за цесия от 15.10.2020 г., за което застрахователят е бил уведомен на 19.10.2020 г., т.е. след образуването на 20.02.2019 г., на търговско дело № 36/2019 г. по описа на Врачански окръжен съд, то следва да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 226, ал. 1 ГПК - в течение на производството пред Врачански окръжен съд част от спорното право е било прехвърлено. В тази връзка Софийски апелативен съд е уточнил, че макар делото да продължава между същите страни, то постановеното решение ще съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя на спорното право - „Ню лего“ ЕООД, по аргумент от чл. 226, ал. 3 ГПК. Така мотивиран и с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 2 ГПК, Софийски апелативен съд е направил извода, че производството в частта за тези вземания следва да бъде прекратено. Поради пълното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на Софийски градски съд, постановеното първоинстанционно определение е било потвърдено. Настоящия състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение № 1706/05.07.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 1738/09.07.2024 г. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Обжалваното /поправено/ определение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът на акта също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. В случая според касационния състав не е налице нито претендираното от жалбоподателя грубо нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивни правни норми и основни принципи, засягащи търсената от ищеца защита и съдействие, нито соченото противоречие между изложените в исковата молба твърдения и очертания от съда предмет, данните по делото и приетото за установено от съда, и между фактите и приложената от съда правна квалификация, които да са видни при прочит на обжалваното определение, като единство на мотиви и диспозитив. При изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първият въпрос на жалбоподателя е правен и принципно може да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаният от жалбоподателя допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно определение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС и ВС. В мотивите на въззивното определение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно фактите и правното им значение за разрешаването на процесуалния въпрос – предмет на производството, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. Там, където не е налице нарочно и подробно такова обсъждане, от общото съдържание на мотивите към въззивното определение се установява, както че съответните доводи, твърдения, обстоятелства и доказателства, са взети предвид от съда, така и действителното становище на съда по тях, което е видно от становището му по нарочно обсъдените такива, които логически и безалтернативно или ги потвърждават, или ги отричат. Вторият и третият въпроси на жалбоподателя не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Отговорите на същите въпроси не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото решаващите изводи на съда за този изход са основани не на отричането на конкретните правни тези на жалбоподателя, развити в обосноваване на тези му въпроси, а на нормите на процесуалния закон, императивно уреждащи разпростиране на пределите на СПН на постановеното с участието на прехвърлителя на спорно в процеса право съдебно решение, по отношение на неговите правоприемници /чл. 226, ал. 3, предл. 1 вр. с ал. 1 ГПК/, и на непререшаемост на разрешен с влязло в сила решение спор /чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, и чл. 126, ал. 1 ГПК/. По изложените съображения касационно обжалване на определението на САС не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение