Определение № 59 от 01.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4121/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1533/03.07.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5379/2016, с което е потвърдено решение № 6137/20.07.2016 на Софийския градски съд по гр. д. № 9580/2015, с което П. е осъдена да заплати сумата от 5.000 лева обезщетение на неимуществени вреди и сумата от 8.400 лева обезщетение за имуществени вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Недоволен от решението в отхвърлителната му част е касаторът-ищец Г. Д. У., представляван от адв. Н. А. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Позовава се на противоречива практика, каквато прилага. Ответникът по жалбата П. не взема становище по нея. Недоволен от решението в уважителната му част е касаторът-ответник П., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, включително относно наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди, както и по материалноправните въпроси за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за възможността при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, съдът да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер, по-малък от платеното в наказателния процес, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага. Ответникът по жалбата Г. Д. У., представляван от адв. Н. А. от САК, я оспорва като неоснователна и счита, че в обжалваната част решението не следва да се допуска до касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационните жалби са подадени в срок, редовни са и са допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 08.05.2013г. ищецът е привлечен като обвиняем по прокурорска преписка № 272/2010 год. на СГП за извършено престъпление по чл. 278б, ал. 2, пр. 3 и 4 НК (в качеството си на длъжностно лице „Директор на „Национален институт за опазване на недвижимите културни ценности“ е дал разрешение за повреждане и видоизменение на културна ценност, обявена за паметник на културата с категория „от местно значение“ – паметник № 285 „к. на Ф.“, С., [улица]), като му е била взета мярка за неотклонение “подписка”. С присъда № 3/09.01.2014 по н.о.х.д. № 2591/2013 на Софийския градски съд ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъпление по повдигнатото обвинение, която е потвърдена с решение № 140/23.04.2014 по в.н.о.х.д. № 151/2014 на Софийския апелативен съд, потвърдено с решение № 404/27.11.2014 на ВКС по н.д. № 1318/14. Въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, правото му на свободно придвижване, изпитвал негативни емоции и субективно чувство на срам и вина, създаване на трудности при завръщането му към обичайния начин на живот след постановяване на оправдателната присъда; дискредитирано било доброто име на ищеца, уронени са били честта и достойнството му както в професионалните среди, така и в обществото; влошило му се е психологичното здраве (загуба на сън, меланхолия, липса на желание за общуване) и стрес, поради воденото наказателно производство срещу него (установено от показанията на съпругата на ищеца, кредитирани съобразно чл. 172 ГПК). Прието е, че е налице причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца вреди и неоснователните действия на органите на ответника, поради което неговата отговорност следва да бъде ангажирана. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че ищецът е изживявал за период от около година и половина негативни емоции, които не са довели до трайно и значително влошаване на здравословното му състояние, изживял е психоемоционални смущения, без доказан траен и непреходен характер; дискредитирано е било доброто му име в обществото (без доказан негативен отзвук); наложена му е била мярка за неотклонение „подписка“; незаконното обвинение е повдигнато на ищеца в качеството му на длъжностно лице, работещо в административна служба с национално значение и ползващо се с отлична репутация; периода на воденото срещу него наказателно производство, приключило в разумен срок. Ето защо, съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че сумата от 5.000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. Като основателен е уважен и иска за обезщетение на претърпени имуществени вреди, съставляващи сторени разходи за адвокатска защита в наказателното производство, предвид представените в първоинстнационното производство доказателства (счетоводни документи относно заплащането на уговорения с договор от 24.06.2013 г. адвокатски хонорар, заплатен от ищеца в наказателното производство), тъй като съдът не може в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ по възражение на насрещната страна да намали обезщетението за имуществени вреди, съставляващи разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Съдът, като констатира, че по правният въпрос: „Може ли съдът в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ по възражение на насрещната страна да намали обезщетението за имуществени вреди, съставляващи разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство” е образувано т.д. № 1/2017, ОСГК, ВКС, намира, че производството по настоящото дело следва да бъде спряно до постановяването на тълкувателно решение по поставения правен въпрос на основание чл. 292 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение