Определение № 2267 от 27.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 768/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД срещу решение № 4/ 08.01.2026 г., постановено по в.т.д. № 762/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 15-ти търговски състав, с което след отмяна на решение № 1039/ 14.07.2025 г., постановено по т.д. № 1068/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав, „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД е осъдено да заплати на „Графена Груп“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сума в размер на 389 100 лв., представляваща частично заявена претенция от цялото вземане в размер на 740 000 лв. за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, претърпени в резултат на неизпълнение от ответника на задълженията му, възникнали по договор за изработка, сключен на 21.08.2020 г., с предмет извършване на СМР по сградния фонд на УМБАЛ „Александровска“, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на предявяване на иска – 23.05.2024 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа се, че изводът на въззивния съд за допуснато от възложителя неизпълнение на негови задължения по процесния договор за изработка не съответства на събраните доказателства. От тях се установява, че изпълнението на този договор изобщо не е започнало, защото на изпълнителя не е връчено възлагателно писмо, поради което за нито една от страните не са възникнали уговорените в съдържанието му задължения. Касаторът заявява, че специалната норма на чл. 268 ЗЗД изключва приложението на общата норма на чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. В случая договорът е прекратен на основание чл. 268 ЗЗД с изявление на възложителя, което е установено в отношенията между страните с влязло в сила съдебно решение, и това изключва наличието на допуснато от тази страна неизпълнение на негови договорни задължения. Въззивният съд не е съобразил, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, постановено по предходно дело, водено между страните, обхваща и причината за прекратяване на договора, която е неполучаване на целево финансиране с публични средства, без което неговото изпълнение е невъзможно, което също изключва наличието на неизпълнение от възложителя на негови договорни задължения. Намира за неправилно заключението на въззивния съд за неприложимост на чл. 88 от договора по отношение на отговорността на възложителя за вреди, причинени от неизпълнение на неговите задължения по тази сделка. Това е така, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че договорът е прекратен в посочената в тази клауза хипотеза и уговореното с нея ограничение на отговорността намира приложение. Освен това въззивният съд не е имал правомощието да тълкува тази договорна клауза, тъй като ищецът не се е позовал на нейното неправилно тълкуване от първоинстанционния съд в подадената въззивна жалба. Счита, че по делото не се доказва ищецът да е претърпял претендираната вреда, както и тя да е пряка и непосредствена последица от неизпълнение на договорните задължения на възложителя. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени четири въпроса и се поддържат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Графена Груп“ ЕООД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане e предявен от „Графена Груп“ ЕООД срещу „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 389 100 лв., представляваща частично заявена претенция от цялото вземане в размер на 740 000 лв. – обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в стойността на печалбата, която би реализирал при извършване на работата, възложена му с договор за изработка, сключен на 21.08.2020 г., които вреди са причинени в резултат на неизпълнението от ответника на задълженията му да осигури необходимите строителни книжа и да предаде строителна площадка, възникнали от същия договор. Въззивният съд е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за недопустимост на иска, тъй като спорното вземане е било предмет на възражение за прихващане, което е предявено и разгледано в друг процес, който е приключил с влязло в сила решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо относно неговото съществуване. Намерил е за установено от събраните доказателства, че по предходно дело, водено между същите страни, ищецът е предявил с възражение за прихващане свое вземане срещу ответника по чл. 268 ЗЗД за получаване на печалбата, която е пропуснал да реализира при изпълнение на работата, възложена с договора за изработка от 21.08.2020 г., поради направен от възложителя отказ от този договор. Констатирал е обаче, че в мотивите на постановените по това дело решения няма произнасяне по възражението за прихващане с предмет описаното вземане, поради което е заключил, че няма как да е формирана сила на пресъдено нещо относно неговото съществуване. В допълнение на това е посочил, че не е налице идентичност между вземането, предявено с възражението за прихващане по приключилото дело, и вземането, предмет на предявения в процеса иск, тъй като първото е възникнало поради отказ от договора за изработка от страна на възложителя на основание чл. 268 ЗЗД, а второто, представлява обезщетение за вреди, което е породено от неизпълнение от възложителя на задължения, които са възникнали за него по силата на този договор за срока, през който е имал действие. Ето защо предявеният иск е допустим. Въззивният съд е счел за доказано по делото, че между страните в производството е възникнало облигационно отношение, произтичащо от договор за изработка, сключен на 21.08.2020 г. по реда на ЗОП, по силата на който ищецът, като изпълнител, е поел задължение да извърши строително-монтажни работи в сграда „Клиника по пропедевтика на вътрешните болести“ в УМБАЛ ‚Александровска“ срещу получаване на възнаграждение за това от ответника, който има качеството на възложител на работата. По силата на чл. 35 и чл. 43 от договора в тежест на възложителя са възникнали задължения да издаде на изпълнителя възлагателно писмо за извършване на уговорените с договора строителни дейности, както и да му предаде строителна площадка. Между страните е безспорно, че възложителят не е изпълнил тези свои задължения. Не е спорно и това, че към момента на сезиране на съда действието на сключения договор е прекратено в резултат на изявена воля за това от възложителя. Въззивният съд е приел, че за разглеждания правен спор е ирелевантно дали за възложителя е възникнало правото да прекрати договора, уговорено в чл. 87, т. 6 от него, и конкретно дали са били налице важни причини за това, защото при прекратяване на договора облигационната връзка между страните отпада занапред, което означава, че те са били обвързани от него за периода от 21.08.2020 г. до 26.10.2021 г., на която дата е съставено изявлението на възложителя за неговото прекратяване. За периода на действие на договора за ответника са възникнали задълженията за издаване на възлагателно писмо и за предаване на строителна площадка на изпълнителя, чието неизпълнение е фактът, от който се твърди, че е възникнало предявеното вземане за обезщетение за вреди. Неизпълнението от възложителя на тези му задължения са довели до невъзможност за изпълнителя да извърши уговорените в договора строителни дейности, в резултат на което той е претърпял вреди, изразяващи се в неполучена печалба, която той е имал сигурност, че ще реализира при тяхното изпълнение, защото тя е част от уговореното възнаграждение, което му се следва като насрещна престация. Тези вреди са могли и да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Въззивният съд е отбелязал, че след като в чл. 268 ЗЗД е предвидено, че в хипотезата на прекратяване на договора за изработка, когато няма вина на възложителя, за изпълнителя възниква правото да получи планираната печалба, то на още по-голямо основание такова право възниква за него, когато е налице виновно бездействие на възложителя да изпълни своите задължения. Следователно в процеса е установено осъществяването на всички предпоставки по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и в тежест на ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца обезщетение за претърпените от него вреди, изразяващи се в неполучена печалба за извършване на възложената с процесния договор работа. Въззивният съд е счел, че не са налице обективни факти, които да са препятствали възложителя да изпълни задълженията си по осигуряване на строителните документи, необходими за започване на строителството, и по предаване на изпълнителя на строителна площадка. Приел е, че в настоящото производство не са събрани доказателства, от които да се установява, че възложителят не е получил очакваното държавно финансиране за заплащането на възнаграждение по сключения договор. Намерил е за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че това се доказва от влязлото в сила решение, постановено между страните по предходното дело. Това е така, защото с това решение е уважен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, основан на твърдения за прекратена облигационна връзка, като силата на пресъдено нещо, с която то се ползва, обхваща само факта на прекратяване на договора, но не и причината за това, която не е част от основанието на предявения иск. Въззивният съд е посочил, че неполучаването на очакваното финансиране от възложителя не се доказва и от представена по делото кореспонденция, тъй като изявленията в нея касаят различен от процесния договор. Освен това в договора липсва клауза, която да обвързва започването на строителството с отпускането на държавно финансиране. По делото е установено, че възложителят е имал осигурени средства за започване на работата, защото е изпълнил задължението си да заплати авансово на изпълнителя 20 % от стойността на договора, поради което не е извинително поведението му да не изпълни своите задължения и с това да препятства започването на строителството. Това бездействие е квалифицирано като виновно. Формата на вината е груба небрежност, тъй като не се установява възложителят да е предприел каквито и да е действия за иницииране на съответните административни производства за издаване на строителни книжа в продължение на период от повече от една година от сключване на договора. Във връзка с възражението на ответника, че с клаузата на чл. 88 от договора е ограничена отговорността на възложителя за вреди при всички случаи, в които той е прекратен при посочените в нея факти, въззивният съд е счел, че тази клауза няма приложение към отговорността на възложителя за претърпени вреди, които са в резултат от виновното неизпълнение на договорните му задължения. Изложил е и съображения, че тази уговорка касае само задълженията на възложителя, които възникват при прекратяване на договора, да заплати на изпълнителя направените разходи и стойността на извършената работа, но не и задължението му да заплати на изпълнителя печалбата, която последният би получил при извършването на възложените строителни дейности. С оглед на тези мотиви въззивният съд е достигнал до крайния извод, че предявеният иск е основателен, който се разминава с този на първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение е отменено и вместо него е постановено друго, с което предявеният иск е уважен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявения иск, които са следните: 1) Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да приеме за установени обстоятелствата, че процесният договор за изработка е прекратен след изтичане на срока му и че в срока на договора не е започнало неговото изпълнение, след като тези обстоятелства са установени със сила на пресъдено нещо в производството по търг. дело № 889/2022 г. на СГС, TO, VI-10 състав, приключило с влязло в сила решение?; 3) При установено със сила на пресъдено нещо в производството по търг. дело № 889/2022 г. на СГС, TO, VI-10 състав законосъобразно прекратяване на договор № Д- ОП-81/21.08.2020 г. поради невъзможност за бъдещо финансиране, има ли правомощие САС да приеме този факт за недоказан в настоящото производство и да установи, че прекратяването на договора е настъпило поради виновно поведение на възложителя?; 4) При изрично уговаряне между страните по договора на обема на отговорността им при неговото прекратяване, може ли съдът да изключи приложението на тези клаузи от договора, като изтъква за това доводи за неприложимостта им, на които ищецът, имащ качеството на въззивник, не се е позовал?. По отношение на първия и четвъртия от въпросите касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на втория и третия - допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият от формулираните в изложението въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като четвърти. Той се отнася до правомощията на въззивния съд при извършване на преценка за правилност на първоинстанционното решение, поради което касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство. Ето защо този въпрос има характера на правен. Той е и обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана задължителна съдебна практика, която е обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт е налице при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивния съд, дори ако не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената задължителна практика, е обосновано с това, че Софийски апелативен съд е извършил тълкуване на договорната клауза на чл. 88 от сключения между страните договор за изработка, без да има оплакване в тази насока във въззивната жалба, с която е сезиран. От материалите по делото е видно, че въззивната жалба, по която е образувано производството пред въззивния съд, е подадена от ищеца по предявения иск, като формулираните в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение са единствено за необоснованост на направения в него извод, че не е налице неизпълнение от ответника на възникнали в негова тежест задължения по договора за изработка, тъй като този договор е бил прекратен поради невъзможност за бъдещо финансиране, а не по причина, свързана с неговото поведение. Във въззивната жалба няма заявени оплаквания, касаещи съдържанието на волята на страните, изразена в клаузата на чл. 88 от договора, на която се позовава ответникът в процеса. Същевременно от мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е обсъждал клаузата на чл. 88 от договора за изработка и е тълкувал същата, за да изведе каква е била действителната воля на страните за това в кои случаи е уговорено, че се ограничава договорната отговорност на възложителя към изпълнителя. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че постановеното от въззивния съд решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му със задължителната практика на ВКС по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора, който ще бъде конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Може ли въззивният съд да тълкува клауза от договор, на която се позовава една от страните в процеса, без да има заявено във въззивната жалба оплакване за нейното неправилно тълкуване от първоинстанционния съд? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос, не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл по още три въпроса в противоречие със съдебната практика, попадаща в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 4/ 08.01.2026 г., постановено по в.т.д. № 762/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 15-ти търговски състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на тази жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 3 978, 87 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение