Определение № 1124 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2455/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците К. К. и М. П. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата. Третото лице - помагач Р. Р. не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 519, ал. 1, т. 1 вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на А. К., брат на ищците, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено от водач без валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

За да постанови решението си, съдът е приел, че според т. 1 на ТР № 1/2016 г. на ВКС-ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като в мотивите е разяснено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негов брат/сестра. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите по делото. Такава връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна. При преценката за наличието на предпоставки за присъждане на обезщетение в полза на братя и сестри е необходимо освен формалното родство между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Приел е, че от събраните гласни доказателства се установяват отношения между ищците и починалия им брат в рамките на нормалната за българската традиция духовна и емоционална близост, характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа. Отношенията им са били типични и обичайни за родствени отношения между братя и сестра. Липсват доказателства за наличие на особени житейски ситуации, характеризиращи се с изключителност и разкриващи по-голяма близост, извън обичайната. Фактът, че в детска възраст братята и сестрата останали без баща, а пострадалият се грижил за ищцата, не сочи на изключителност. Няма данни ищците да са били обгрижвани преимуществено от пострадалия поради невъзможност на родителите им да полагат грижи за тях. Свидетелските показания установяват понасянето на морални болки и страдания, които би изпитал всеки човек – силна и непреодолима скръб от загубата на свой брат, която обаче не надхвърля болките и страданията в други подобни житейски ситуации. С така изложените съображения е обосновал крайния си извод за неоснователност на исковете.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 1/2016 г. по въпросите:

• какви следва да са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на Върховния съд;

• как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; представлява ли неправилно приложение на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД игнорирането на съществени и значими обстоятелства по делото, непълното им посочване в мотивите към решението, въпреки че същите са от значение за размера на присъдените обезщетения;

• какви са критериите, които следва да определят отношенията между братя и сестри, за да е налице т. нар. „изключителност“ на връзката между тях;

• страданието по загубата на близък следва ли да е подчинено на предварително очертани рамки, логика или поведение при други сходни случаи, или е правилно да се преценява индивидуално за всеки отделен казус;

• какво следва да е съдържанието и дълбочината на отношенията между братя и сестри, за да се обуслови извод за особена близост по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, постановено по Тълкувателно дело №1/2016 г.;

• доколкото понятието „близост" има единствено и само чисто емоционално измерение, за преценката за съществуването й следва да се обсъдят и коментират в цялост всички обстоятелства, формиращи решаващата роля на съда с оглед определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на Върховния съд?

Формулираните въпроси са относими към преценката за наличието на материалноправна легитимация на ищците за обезщетение за неимуществени вреди от причинената в резултат на процесното ПТП смърт на техния брат и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отсъства обаче специалната предпоставка по т. 1 на чл. 288, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

Пленумът на Върховния съд е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от ППВС № 4/25.05.1961 г., при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, имащи право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите (деца), съпруга и възходящите (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. С ППВС № 5/24.11.1969 г. е допълнена т. 2 от ППВС № 4/25.05.1961 г. в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало с починалия на съпружески начала без брак. Съобразно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което го претендира, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Трайната и дълбока емоционална връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Разяснено е също, че особена близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи обаче за получаването на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК последователно се приема, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да бъдат посочени изключително близки отношения между близнаци, съвместно съжителство между братя и сестри, които нямат отделни семейства, полагане на грижи за непълнолетни брат или сестра, когато по причина на заболяване, смърт или дезинтересиране, работа в чужбина, такива грижи не могат да бъдат предоставяни от родители, съпруг или лица и др. (т. д. № 2383/2021 г., I т. о., т. д. № 1389/2021 г., I т. о., т. д. № 1010/2022 г., II т. о., т. д. № 1220/2021 г., II т. о., т. д. № 990/2022 г., I т. о., т. д. № 2536/2022 г., II т. о., и редица други). В разглеждания случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, изложил е конкретни съображения относно значението на отделните обстоятелства, относими към установяването на материалноправната легитимация на ищците, следователно в съответствие с установената съдебна практика е изследвал конкретните житейски обстоятелства, имащи значение за установяване на степента на привързаност между починалото лице и ищците, с което е обосновал решаващия извод, че не е налице изключителност по смисъла на тълкувателното решение, а житейски обичайни взаимоотношения между братя и сестри без наличие на особени житейски ситуации, характеризиращи се с изключителност и разкриващи степен на близост, по-голяма от обичайната.

В действителност изложените от жалбоподателите доводи представляват оспорване на правилността на дадената от въззивната инстанция оценка на конкретните обстоятелства и на изведения въз основа на тази оценка краен извод. Това обаче е от значение за правилността на въззивното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е извън предмета на фазата по допускане на касационното обжалване, в която касационната инстанция не преценява конкретните доказателства по делото и правилността на изведените от тях фактически изводи на въззивния съд.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на спора ищците нямат право на разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, а искане за присъждане на такива ответникът не е направил.

С тези мотиви съдът