Определение № 2919 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2363/2024 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2, изр. второ ГПК, образувано по частна жалба на „Н.И.Т.“ Лимитид - дружество, регистрирано в И. срещу определение № 719 от 22.03.2024г. по т.д.№ 341/2024г. на ВКС, ІІ т.о., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на основание чл.280,ал.3,т.1, предл. второ ГПК на подадената от това дружество касационна жалба срещу решението по в.т.д. № 937/2023г. на ОС Пловдив. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Оспорва се изводът, че са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.240 ЗЗД. Възразява се, че претендираната сума произтича от един договор за заем, а броят на преводите, предоставянето й на части, е без значение и не опровергава наличието на юридическия факт - един заемен договор. Поддържа се, че предявеният иск е частичен и е разгледан от инстанциите като основан на един договор, а в обжалваното определение е възприет различен извод. Твърди се, че то е постановено в противоречие с т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът дали се касае за един заем или за няколко заема, е по съществото на спора и не може да бъде изследван във фазата по допускане на касационното обжалване, каквато преценка е извършила касационната инстанция. Изложени са и съображения за необоснованост на атакувания акт с довода, че съставът е тълкувал единствено разпоредбата на чл.286 ТЗ, което не съответства на данните по делото. В писмен отговор насрещната страна и ответник в основното производство „Т. - Здраве и красота“ ООД оспорва основателността на частната жалба и счита атакуваното определение за правилно. За да се произнесе, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Частната жалба е допустима, но е неоснователна. За да приеме подадената от „Н.И.Т.“ Лимитид касационна жалба за недопустима като насочена срещу неподлежащо на обжалване пред ВКС въззивно съдебно решение, съставът на Второ т.о. на ВКС е обосновал, че спорът е търговски, решението по него е постановено по обективно кумулативно съединени искове с цена под 20 000 лв. Техен предмет е установяване по реда на чл. 422 ГПК на дължимостта на сума в общ размер на 12 230 евро, представляваща сбор от предоставени в заем парични средства, от които 5 010 евро, преведена по банковата сметка на ответника на 25.05.2017г., 2 250 евро, преведена по банковата сметка на ответника на 07.06.2017г. и 4 970 евро, преведена по банковата сметка на ответника на 29.06.2017г. Преценено е, че твърдението в исковата молба, че през 2007г. между страните е постигната устна договореност ищецът да предоставя на ответника в заем парични суми, с цел осъществяване на търговската дейност на последния, не сочи към наличието на общ юридически факт, от който да произтичат вземанията на ищеца, предмет на установяване по реда на чл. 422 ГПК. Анализирано е, че така наведените обстоятелства не водят до извод, че спорните вземания са във връзка с (респективно касаят части от) едно цялостно договорно правоотношение, предвид реалния характер на договора за заем, поради което и сборът от цената им е ирелевантен за преценката по чл. 280, ал. 3 ГПК. Атакуваното определение е правилно: Несъмнено е, че предмет на спора са вземания, произтичащи от сключен между търговски дружества договор, имащ характер на търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1, вр. ал.3 ТЗ, поради което делото е търговско - чл.365, ал.1, т.1 ГПК. В исковата молба „Н.И.Т.“ Лимитид изрично е посочило, че сумите са предоставени с цел осъществяване на търговската дейност на ответника - заемополучател. Не може да бъде възприета тезата на жалбоподателя, че между страните е сключен един договор за заем с оглед твърденията в исковата молба, че „ на 24.09.2007г. е постигната устна договорка за предоставяне в заем на суми “. Това твърдение сочи на обещание за заем - задължение за този, който се е съгласил да даде заема - чл. 241 ЗЗД и то при не уговорен размер на обещаната престация. Следващото твърдение, че „в периода 24.09.2007г. до 25.05.2017г., т.е. за близо 10 години в полза на заемателя са предоставени преводи по банковата му сметка суми в общ размер на 2 053 000лв.“ сочи, че всеки един реален превод по банковата сметка за предаване в собственост на заемателя на парични суми, при поето от последния задължение да ги върне, би обективирало самостоятелно заемно правоотношение. От изложеното в обстоятелствената част на исковата молба твърдение е видно, че общата сума от 2 053 000лв. не е предварително договорена, а е сбор от отделните преводи, до които общо заетата сума се твърди, че е достигнала. Именно поради това са релевантни съображенията в обжалваното определение по отношение на реалния характер на договора за заем, които обжалващата страна игнорира. Всяко едно заемно правоотношение ще възникне в момента, в който заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне предаденото (същия вид, количество и качество). Договорът е реален защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, което в случая се сочи, че е обективирано в отделни банкови преводи. Именно тази необходима преценка обосновава извода, че предмет на производството са обективно съединени искове, основани на три договора за заем, всеки с цена под 20 000лв., поради което общият сбор на цената им е ирелевантен за приложението на разпоредбата на ч.280,ал.3 ГПК. При разглеждане на въпроса дали претендираното с исковата молба вземане произтича от общ юридически факт или предмет на спора са обективно съединени искове, които имат различен правопораждащ източник, съдът основава преценката си на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба. Поради това неоснователни са твърденията в частната жалба, че обсъждането дали претенцията е основана на един договор за заем или на поредица такива, е въпрос по съществото на спора и касае „правилността и законосъобразността на поставеното въззивно решение“. Именно разрешението на този въпрос е в дискрецията на касационната инстанция, която дължи служебна преценка за императивното правило на чл.280, ал.3 ГПК преди да се произнесе по искането за допускане на обжалването в производството по чл.288 ГПК. В резултат на служебно дължимата, съобразно указанията в тълк.решение № 6 от 15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС проверка на всички правно релевантни факти и служебно дължимото обсъждане на въпросите, включени в предмета на частното производство, настоящият състав счита, че атакуваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.