Определение № 121 от 23.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3628/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Б. К., на Н. Б. Б. и на С. Б. А. срещу въззивно решение № V-151 от 11.08.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1659/2019г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 2142 от 09.09.2019г. по гр.д. № 8843/2018г. на Бургаския районен съд и вместо него, по предявения от М. Б. К. против С. Б. А. и Н. Б. Б. иск с правна квалификация чл.30, ал.1 ЗН, е отменил дарението, обективирано в нот.акт № 77/2014г., с което Б. Н. Н., починал на 19.12.2017г., е надарил дъщеря си С. Б. А. с недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 91 кв.м, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с правото на строеж върху мястото, до размер на 26941,80/125450 ид.части и е възстановил запазената част на ищцата с толкова идеални части от посочения имот; на основание чл.36, ал.1 ЗН е постановил С. Б. А. да задържи имота като я е осъдил да заплати на ищцата сумата 26941,80 лв. По делото е установено, че страните са наследници по закон /дъщери/ на Б. Н. Н., починал на 19.12.2017г. и на Ц. С. М., починала на 02.05.1997г., чийто брак е бил прекратен с развод през 1984г. По време на брака наследодателят построил в собственото си дворно място двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****. Жилищната сграда с идентификатор **** е построена впоследствие със средства на ответницата С. Б. А. и на нейния съпруг без учредено в тяхна полза право на строеж. На 19.12.2014г. (нот.акт № 77/2014г. на нотариус М. И.) наследодателят Б. Н. Н. е дарил тази сграда на ответницата С. А., която на 27.02.2017г. е дарила на съпруга си 1/2 ид.част от нея. С нот.акт № 76/19.12.2014г. на същия нотариус Б. Н. Н. и С. Б. А. са дарили на Н. Б. Б. собствените си 4/6 ид.части от първия етаж на старата къща при запазено право на ползване на наследодателя. От 1995г. ищцата е живяла със семейството си на втория етаж от старата къща със съгласието на останалите съсобственици, в който е направила подобрения /подмяна на ел. и ВиК инсталация, подмяна на стара дограма с РVС, поставяне на теракот и фаянс и др./ в резултат на които стойността на имота се е увеличила с 10 385 лв. Към момента на смъртта си наследодателят е притежавал цялото дворно място на стойност 38 180 лв., 1/2 ид.част от втория етаж на старата къща на стойност 26 795,50 лв. и по 1/4 ид част от шест земеделски имота на обща стойност 19 971,25 лв. или активите на наследството са били общо в размер на 84 946,75 лв. От тази сума съдът е извадил сумата 10 385 лв., представляваща увеличение на наследството по смисъла на чл.12, ал.2 ЗН и е приел, че полученото от ищцата наследство от нейния баща е на стойност 24 853,92 лв. съгласно чл.29, ал.1 ЗН. Към чистия актив на наследството (74 561,75 лв.) са прибавени извършените в полза на ответниците две дарения – първото на стойност 33 069 лв., а второто – 125 450 лв. и масата по чл.31 ЗН е определена в размер на 158 519 лв., а запазената част на ищцата в размер на 51 795,72 лв., поради което е прието, че същата е накърнена с 26 941,80 лв., както и че са налице предпоставките на чл.36, ал.2 ЗН ответницата С. Б. А. да задържи подарения ѝ имот. Възражението на ищцата, че е придобила частите на своя баща и на двете си сестри от втория етаж на старата къща по давност е прието за неоснователно по съображения, че тя е установила фактическа власт върху етажа с тяхно съгласие и е била държател на техните части, а не владелец, както и че по делото липсват данни за отблъскване на владението им и демонстриране, че е завладяла изцяло имота за себе си. Прието е, че вложените от ответниците средства за построяването на нова къща и за извършване на ремонти и подобрения на първия етаж от страта къща не представляват техни вземания по смисъла на чл.12, ал.2 ЗН, тъй като тези имоти са излезли от патримониума на наследодателя преди откриване на наследството, като с тези дарения същите са овъзмездени за увеличената стойност на имуществото на наследодателя. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. Б. К. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи по делото, представени от страните по него, като посочи защо кредитира едни, а не дава вяра на други”; 2. „Длъжен ли е съдът, когато при постановяване на решението си се е позовал на служебно известни нему факти, да обяви тези факти предварително в с.з. с нарочно определение” и 3. „Извършването на многобройни и значителни подобрителни работи в съсобствен имот през продължителен период само от един от съсобствениците, в присъствието и с очевидното знание и непротивопоставяне на другите съсобственици, обосновава ли анимус за своене на идеалните части на другите съсобственици и оттук придобиването им по давност от извършващия тези подобрения”. Ответниците по жалбата С. Б. А. и Н. Б. Б. са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение по тази жалба не следва да се допуска. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторите С. Б. А. и Н. Б. Б. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния въпрос:„Дали извършените от наследодателя възнаградителни дарения (безспорно приети от съда като такива овъзмездяващи приноса на дарения) следва да се прибавят към наследствената маса – към „чистия” актив на наследството при определяне на размера на запазената част от наследството, респ. разполагаемата част от наследството по чл.31 ЗН, при условие че съдът не е приел задължения на наследството по чл.12, ал.2 ЗН именно поради овъзмездяване чрез дарствено разпореждане, т.е. не е приложил изваждане на задълженията и увеличението на наследството съгласно чл.31 ЗН, както и по въпроса за отмяна на възнаградителното дарение, включително и с размера на приноса на дарения наследник”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбите М. Б. К. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение по тези жалби не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора М. Б. К. въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително посоченото от нея решение № 47 от 07.03.2019г. по гр.д.№ 1464/2018г., ІІІ г.о., според която въззивната инстанция трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Този въпрос е поставен във връзка с направено в касационната жалба оплакване, че съдът не е обсъдил показанията на две от разпитаните по делото свидетелки /К. и Кубарелова/, респ. не ги е кредитирал, което не кореспондира на мотивите на въззивния съд за постановяване на решението. Същото се отнася и за следващия поставен въпрос, тъй като изводът на съда за неоснователност на възражението на касорката за изтекла в нейна полза придобивна давност по отношение на втория етаж от старата жилищна сграда не е основан на служебно известни нему факти. Липсва противоречие на въззивното решение с посоченото в изложението решение № 8 от 23.01.2022г. по гр.д.№ 138/2011г. на ВКС, І г.о., във връзка с последния поставен въпрос, тъй като с него е разгледана различна от настоящата хипотеза, а именно – установено от съсобственик самостоятелно владение въз основа на нищожна съдебна спогодба. Според това решение и съгласно дадените с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, когато основанието, на което съсобственикът придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се отрича владението на останалите съсобственици. Преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по отношение на съсобствениците следва да се извърши конкретно за всеки отделен случай. Следователно извършването на подобрения в сънаследствен имот от един от сънаследниците, на когото останалите са предоставили ползването му, само по себе си не представлява манифестиране на намерение за своене на техните идеални части и отблъскване на владението им, в какъвто смисъл е и константната съдебна практика. Поставеният въпрос в изложенията на касаторките Н. Б. Б. и на С. Б. А. също не е решен в противоречие с посочената от тях практика на ВКС – решение № 230 от 02.10.2012г. по гр.д.№ 354/2012г., ІІ г..о. и решение № 204 от 28.10.2015г. по гр.д.№ 2584/2015г., І г.о., тъй като с тези решения не е прието, че извършени от наследодателя в полза на наследник т.н. възнаградителни дарения не следва да се включват в масата по чл.31 ЗН, респ. при определяне на запазената част на наследника, респ. разполагаемата част на наследодателя. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени релевантни доводи за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно този въпрос не са налице. Разпоредбата на чл.31 ЗН не е непълна, неясна или противоречива и по нейното прилагане е налице богата съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, и с която въззивното решене е съобразено. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.