Определение № 1886 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 259/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Х. Т. И., чрез адв. С. И., и на Софийски градски съд срещу въззивно решение № 1291/01.11.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 3514/ 2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260302/19.10.2021 г. по гр. д. № 139/2021 г. на Софийския окръжен съд, на основание чл. 2б ЗОДОВ ответникът СГС е осъден да заплати на ищеца сумата 500 лв., със законната лихва от 19.02.2021 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ за разглеждане и решаване на гр.д. № 526/2020 г. на СГС в разумен срок. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлена като неоснователна претенцията за разликата до размера на сумата 25 050 лв. Касаторът Х. И. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение. В изложението си жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) иск за обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ за забавена защита срещу нечовешко отнасяне по чл. 3 ЕКПЧ (да се започне безплатно лечение, което трябва да се осигури в кратък 14-дневен срок), изисква ли приоритет за бързо разглеждане, при влошено здравословно и финансово състояние на ищеца (инвалид със социална пенсия); в този случай има ли висок „залог“ за ищеца по иска по чл. 2б ЗОДОВ; 2) обезщетението за забавата на иска по предходния въпрос, което е поне 5 пъти по-ниско от присъденото от ЕСПЧ и 3 пъти по-ниско от присъденото от ВКС по дела, които не изискват приоритет за бързо разглеждане, отговаря ли на материалните норми за справедливост по чл. 52 ЗЗД и чл. 41 ЕКПЧ; трябва ли националният съд да вземе предвид в случая „кумулативният ефект“ от забавите при определяне на размера на обезщетението; 3) трябва ли националният съд да съобрази размерите на обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ по дела за забава, както изисква чл. 60е, ал. 2 ЗСВ и пилотното дело „Фингър срещу България“; 4) обезщетението за забава трябва ли да вземе предвид инфлацията, отчетена след формираната практика за размерите на обезщетенията по дела за забава, щом като законната лихва по чл. 86 ЗЗД се дължи дори при 0% инфлация, респ. щом като законната лихва не е компенсация за инфлация; 5) умишленото възпрепятстване на „достъп до съд“ налага ли по-висок размер на обезщетяване за произтеклата като резултат забава на делото; 6) делата за кои видове обезщетения налагат по-бързо разглеждане - тези по трудови спорове, каквито мотиви излага Апелативен съд – София на стр. 9 от въззивното решение или тези за забавата на искове за липса на лечение като хипотеза на „нечовешко отнасяне“, която забава е предмет на иска, предявен пред ответника Софийския градски съд; 7) отговаря ли на изискването за „безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“ по чл. 6, §1 ЕКПЧ, съдебен състав, в който докладчикът е съдия в ответника-съд, а другите двама членове на този съдебен състав, не са определени със случаен подбор, както изисква изрична норма на закона (чл. 9, ал. 1 ЗСВ); въззивната инстанция следва ли да се произнесе по направено оплакване за нарушено право на „справедлив процес“, респ. да съобрази размера на обезщетението с това оплакване, ако го намери за основателно; 8) съдебният помощник, счита ли се за юрисконсулт в случаите по чл. 10 ЗОДОВ; ако не е такъв, може ли чл. 10 ЗОДОВ да се тълкува разширително с цел да се присъди на съдебен помощник юрисконсултско възнаграждение; 9) изброяването на процесуалните представители (юрисконсулти и/или адвокати) по чл. 10 ЗОДОВ, които имат право на възнаграждение, изчерпателно ли е, или примерно - във втория случай, може ли съдебната практика, която няма характер на Тълкувателно решение на ВКС, да създава право да се получи възнаграждение за дейност на процесуални представители, непосочени в закона; 10) изискването за „съразмерност“ на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, създава ли възможност да се дерогира гарантирания в чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата минимален размер на адвокатско възнаграждение; 11) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доказателства, доводи и възражения на страните. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Иска се отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпросите: 1) отговаря ли на изискванията на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз за „справедлив съдебен процес“' в „безпристрастен съд“, когато ищецът по разглежданото дело съди решаващия съд (в случая - Софийски градски съд), заради (без)действия на този съд, предвид решението на ЕСПЧ по делото „Б. Г. срещу България“ по тълкуването на правото на „справедлив съдебен процес“ пред „безпристрастен съд“ по чл. 6, §1 ЕКПЧ; 2) отговаря ли на изискването за „безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“ по чл. 47 от Харта на основните права на Европейския съюз, съдебен състав в който съдия-докладчик е съдията от ответния съд (СГС), а другите двама членове на този съдебен състав на въззивната инстанция, не са определени със случаен подбор, както изисква изрична норма на националния закон (чл.9, ал.1 ЗСВ), предвид решението на ЕСПЧ по делото „ Бstrбрsson v. Iceland“ по тълкуването на понятието „безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“; 3) отговаря ли на изискванията на чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, отнемането на собственост с разширително тълкуване на национален закон (чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ) чрез присъждане на съдебен помощник на възнаграждение за процесуално представителство, въпреки че тази норма предвижда присъждане на такова възнаграждение само на адвокат или юрисконсулт и по делото няма спор, че съдебният помощник не е юрисконсулт или адвокат; може ли съдебната практика на националния съд да създаде основание за отнемане на собственост в този случай, предвид решението на ЕСПЧ по делото „Vijatovic v. Croatia“ по приложението на чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧ, което прие това за недопустимо. Касаторът Софийски градски съд обжалва въззивното решение в осъдителната му част. В изложението се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) следва ли в случай, че съдът е постановил неправилен съдебен акт (обстоятелство, установено с влязъл в сила акт на горестояща съдебна инстанция) да се приеме, че този съд е забавил производството по делото извън разумния срок с времето, което е било необходимо за инстанционния контрол на акта и при какви обстоятелства, включително и предвид приетото с решенията на ЕСПЧ по делата Wierciszewska v. Poland и Falimonov v. Russia; 2) при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които обуславят вредите, както и следва ли в мотивите си да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС – т. 11 от ППВС № 4/1968 г., както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи - решение № 272/ 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., решение № 166/13.06.2019 г. по гр. д. № 4391/2018 г., IV г. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., I т.о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г., II т. о. и др. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че Х. И. е подал пред СГС искова молба вх.№ 4863/15.01.2020 г., с която е предявил срещу Административен съд – София - град иск по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата 26 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право за разглеждане в разумен срок на адм.д. № 7895/2019 г. по описа на АССГ. В деня на постъпване на исковата молба е образувано гр.д. № 526/2020 г. по описа на СГС. С определение от 27.01.2020 г. съдът е оставил без уважение направеното с исковата молба искане за освобождаване на ищеца от държавна такса по предявения иск. На 07.02.2020 г. е подадена частна жалба срещу определението от 27.01.2020 г., като е направено и искане за освобождаване от заплащане на държавна такса. С разпореждане № 5602/19.02.2020 г. СГС е дал указания в едноседмичен срок от съобщението жалбоподателят да внесе държавна такса за частната жалба. На 19.02.2020 г. ищецът е подал молба по чл.255 ГПК, с която е поискал определяне на срок за изпращане на подадената частна жалба. По образуваното възз.ч.гр.д. № 964/2020 г. с разпореждане №142/20.02.2020 г. САС е върнал преписката на СГС за прилагане на становище на съдията по чл. 255, ал. 2 ГПК. След това, с определение № 696/04.03.2020 г. по възз. ч. гр. д. № 964/2020 г. молбата на ищеца за определяне срок при бавност е оставена без уважение. На 13.03.2020 г. СГС е постановил разпореждане № 9241/13.03.2020 г. за връщане на частната жалба срещу определението от 27.01.2020 г., поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. На 06.04.2020 г. делото е изпратено отново на САС за произнасяне по молба за допълване на определението му от 04.03.2020 г. На 15.06.2020 г. ищецът е подал до САС и СГС частни жалби (с идентично съдържание) срещу разпореждането на Софийски градски съд за връщане на частната жалба против определението от 27.01.2020 г. След дадени указания за администриране на жалбите и за внасяне на държавна такса, ищецът е подал до ВКС три молби - вх. № 5507/10.07.2020 г., вх. № 764/28.07.2020 г. и вх. № 837/14.08.2020 г. - за определяне на срок при бавност на САС, който да разгледа подадената от него частна жалба от 15.06.2020 г. По образуваното ч. гр. д. № 2450/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о., с разпореждане № 153/26.08.2020 г. на ВКС е определен 3-дневен срок, в който председателят на САС да изиска обратно преписката по частните жалби и да образува частно гражданско дело, като разгледа искането за освобождаване от държавна такса. В мотивите на разпореждането е прието, че е налице необосновано забавяне по двете частни жалби срещу разпореждане № 9214/13.03.2020 г. по гр. д. № 526/2020 г. на СГС и в производството по искането за освобождаване от държавна такса. С определение от 29.09.2020 г. по в.ч.гр.д. № 2922/2020 г. на САС е отменено разпореждане от 13.03.2020 г. по гр. д. № 526/2020 г. и делото е върнато на СГС за администриране на частна жалба вх. № 16371/07.02.2020 г. По в.ч.гр.д. № 3299/2020 г. на САС с определение № 2236/12.10.2020 г. е отменено определение от 27.01.2020 г. по гр. д. № 526/2020 г. на СГС и ищецът е освободен от внасяне на държавна такса за първоинстанционното производство. На 28.10.2020 г. съдът е изпратил препис от исковата молба с приложенията й на ответника АССГ. На 11.12.2020 г. е постъпил писмен отговор. На 27.01.2021 г. ищецът е подал молба по чл. 255 и сл. ГПК с искане да се определи на СГС срок за връчване на подадения по делото от ответника писмен отговор. С определение от 12.02.2021 г. по ч.гр.д. № 375/21 г. на САС е определен срок от една седмица на съдията-докладчик от СГС за изготвяне на определение по чл. 140 ГПК и изпращане на препис от отговора на исковата молба на ищеца. На 23.02.2021 г. първоинстанционният съд е постановил определение по чл. 140 ГПК и е насрочил делото за открито съдебно заседание на 18.03.2021 г. Обсъждайки тези данни и събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е посочила, че спорът по гр.д. № 526/2020 г. на СГС не разкрива фактическа и правна сложност, доколкото ищецът е претендирал обезщетение за вреди по висящо административно производство пред АССГ с твърдението, че същото не се разглежда и решава в разумен срок. Началото на процеса е поставено с подаването на исковата молба на 15.01.2020 г., като отчитайки липсата на фактическа и правна сложност на делото, въззивният съд е приел, че е налице забавяне на разглеждането на делото над разумния срок. Това забавяне е осъществено с незаконосъобразните указания по движението на делото, дадени както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, както и с необосновано продължителното разглеждане и произнасяне на САС по частни въззивни жалби вх. № 8160/15.06.2020 г. и вх. № 52974/15.06.2020 г. Това забавяне е констатирано и в постановеното разпореждане № 153/26.08.2020 г. по ч.гр.д. № 2450/2020 г. на ВКС, IV г.о. Неоправданото забавяне от няколко месеца за разрешаване на процесуалния въпрос за дължимостта на държавна такса от ищеца, който въпрос не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, а е налице и установена съдебна практика, несъобразена и от двете съдилища, безспорно е довело до неразумно забавяне на разглеждането на делото. Предвид допуснатата забава след връщане на делото в Софийски градски съд, е следвало процесуалните действия да се извършват по-ритмично и в по-кратки срокове. Въпреки това и след размяната на книжа по реда на чл. 131 ГПК, получаването на отговора на ответника на 11.12.2020 г., съдът е допуснал забава в насрочването на делото за разглеждане в открито съдебно заседание. Това обстоятелство е констатирано с определение № 437/12.02.2021 г. по в.ч.гр.д. № 375/2021 г. на САС, с което е определен срок за изготвяне на определение по чл. 140 ГПК, а това е направено на 23.02.2021 г., т. е. около 3 месеца след постъпване на отговора. Предвид изложеното, към датата на подаване на настоящата искова молба (19.02.2021 г.) пред Софийския окръжен съд безспорно е налице забава в разглеждането на гр.д. № 526/2020 г. на СГС. Забавата се дължи и на действия/бездействия и на друг съд (САС), но доколкото продължителността на съдебното производство се преценява глобално и държавата отговаря чрез своите процесуални субституенти (в случая съдилищата) за нарушение на разумния срок за окончателното приключване на производството и отговорността им е солидарна, кредиторът може да иска изпълнение от всеки съдлъжник. Прието е, че в случая такова нарушение се установява и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответния съд в качеството му на процесуален субституент на държавата. С оглед предмета на спор по делото, който не налага бързо съдопроизводство, респ. „висок залог” за ищеца, забавата в разглеждането му не би могла да обоснове завишен размер на претендираното обезщетение. В заключение въззивният съд е приел, че иска по чл. 2 б ЗОДОВ е основателен до размера на сумата от 500 лв. и е неоснователен за разликата до предявения размер от 25 050 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Първите шест въпроса в изложението на касатора Х. И. и двата въпроса в изложението на СГС, обобщени, касаят въпроса за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди. По поставените въпроси е налице трайна и последователна съдебна практика (вж.- решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г.о. на ВКС и др.), която е съобразена от въззивния съд. Константно е приемано, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи (безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, в държавността, чувство за липса на справедливост и др.), но не и вредите от друг деликт. Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая съдът е отчел, че забавянето при разрешаването на процесуалния въпрос по движението на делото относно дължимостта на държавна такса от ищеца, който не е с фактическа и правна сложност, както и несвоевременното администриране на делото, безспорно са довели до неразумно забавяне на разглеждането на спора по същество - чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса. Разумността на времетраенето на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на ЕСПЧ, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. В константната практика на ВКС се приема, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. При иск по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът по такъв иск дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство, като поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Съгласно установената съдебна практика, изводът дали е спазен разумният срок се прави след като се установи продължителността на релевантния изследван период и след това се оценява дали този период е разумен. Разумността на срока се преценя с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При формиране на преценката си съдът взема предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на делото в разумен срок. Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ е национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие (оценен като ефективен от ЕСПЧ). С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, като критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона и са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ (напр. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др., както и цитираните от касатора дела). В случая, въззивният съд не е посочвал, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело не го обвързват. Напротив, изрично в мотивите на въззивното решение е посочено, че съдът съобразява стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими, както и че се отчитат като релевантни за определяне размера на обезщетението тези факти и обстоятелства, които са приети в практиката на ЕСПЧ. Извън това следва да се посочи, че общ критерий за размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ не може да бъде установен, тъй като залогът за пострадалия по всяко забавено наказателно, административно или гражданско производство е различен. Предвид изложеното, по поставените от касатора Хр.И. въпроси № 1-6 и по двата въпроса на касатора СГС не са налице предпоставките за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението на жалбоподателя Хр.И. за необходимост от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ само по себе си не може да обоснове извод, че поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е налице, предвид ясната формулировка на нормата и създадената безпротиворечива съдебна практика по приложението й. Относно първия въпрос в изложението на касатора СГС следва да се посочи също и това, че производството по ЗОДОВ е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на лицата от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Когато са налице предпоставките за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тя се представлява от процесуален субституент (един или повече – прокуратура, съдилища), където е разглеждано делото и се претендира да е забавено, като без значение е в коя от инстанциите се твърди да е осъществено забавянето. Отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили и въпреки това е надвишен разумния срок. Държавата има задължение да организира съдебната си система по начин, че нейните съдилища да могат да посрещнат изискванията на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, в това число и разглеждането и решаването на делото в разумен срок, като при всички случаи тя носи отговорност за забавянето на делата поради поведението на съдебните си и другите си власти, в частност и досежно забавянията при осъществяване на инстанционния контрол. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд. От останалите поставени въпроси в изложението на касатора Хр.И., въпрос №7 не е обуславящ. Следва да се има предвид, че в чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ е регламентирана специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ (измежду които са и исковете по чл. 2б ЗОДОВ), възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Тези искове по специалния закон се предявяват пред местно компетентия съд по правилата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, при съобразяване с общите норми за родова подсъдност – чл. 103 и чл.104 ГПК, доколкото в ЗОДОВ няма специална норма за родово компетентния съд. Местнокомпетентен по тях може да е районен или окръжен съд, в зависимост от цената им, като ако сезираният от ищеца съд е същевременно и ответник по исковете, тогава приложение намира нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. С тази разпоредба се препятства разглеждането и решаването на делото от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес, като делото се изпраща на най-близкия родово компетентен районен или окръжен съд, който да разгледа и реши спора като първа инстанция. Законодателят е имал предвид в чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ „отстраняване” от делото само на първоинстанционния сезиран съд. Правилото не може да се тълкува разширително и по отношение на компетентния въззивен съд, т.е. - съда от съдебния район на първоинстанционния съд, който е разгледал и решил спора след изпращането му по реда на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Дори и този въззивен съд да е ответник по исковете, няма пречка по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ той да разгледа и реши въззивното дело (в т.см. - определение № 145/09.04.2021 г. по ч.гр.д. № 568/2021 г., III г.о.). В случая, съгласно чл. 7, ал.2 ЗОДОВ първоинстанционното производство се е развило пред Софийския окръжен съд, а въззивното производство – пред Софийския апелативен съд. Част от съдиите в апелативния съд са си направили отвод от разглеждането на спора. В о.с.з. от 25.10.2022 г. определеният по реда на чл. 9, ал. 1 ЗСВ съдия-докладчик от въззивния съдебен състав изрично е обявил на страните обстоятелството, че е командирован от СГС в САС, с оглед евентуални съмнения на страните в неговата безпристрастност. Участниците в това с.з., в т.ч. и процесуалният представител на ищеца – адв. Св.И., са заявили, че не правят отвод на докладчика и членовете на съдебния състав. При това положение, въпросът на касатора - „отговаря ли на изискването за „безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“ по чл. 6, §1 ЕКПЧ, съдебен състав, в който докладчикът е съдия в ответника-съд, а другите двама членове на този съдебен състав, не са определени със случаен подбор” – е некоректно поставен и с тях страната се опитва да аргументира твърдението си, че решението е постановено от зависим и пристрастен съд, без да са изложени някакви конкретни обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастието на членовете на съдебния състав. Ищецът е могъл да поиска отвод на въззивните съдии, разглеждащи делото, при наличие на основателни съмнения в безпристрастността им, но не само не го е направил, а и изрично е заявил, че не счита, че обявеното обстоятелство ще повлияе „по същество на произнасянето“ и не прави отвод на определения (по реда на чл. 9, ал. 1 ЗСВ) съдия-докладчик, респ. и на съдебния състав, който е формиран съгласно чл.9, ал.1 и ал. 2 ЗСВ и Вътрешните правила за разпределение на делата в САС. В съдебната практика е изяснен въпросът, че надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството „съдия“ в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвували при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото (чл. 235 ГПК). Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно на изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на ЕСПЧ (служебно известна на ВКС и цитирана от касатора). Предопределянето на ред, по който делата се разпределят между съдия или съдебен състав, който ред се базира на обективни и общи принципи, е от съществено значение за яснотата, прозрачността и съдебната независимост и безпристрастност. Предвид изложеното, поставеният от касатора въпрос №7 не разкрива противоречие с практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС (а формално тя не попада и в обхвата на основанието по чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК). Следващите три въпроса (№ 8,9 и 10) също не са обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като жалбоподателят излага доводи за собственото си разбиране на текста на разпоредбата по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ и по същество изразява несъгласие с извода на съда за дължимостта на разноските и разпределението им с оглед изхода на делото. Извън това следва да се посочи, че практиката на ВКС е установена, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт. В случая, ответният СГС действително е бил представляван по делото не от юрисконсулт, а от съдебен помощник, който е служител с юридическо образование и правоспособност. Съгласно чл. 32, т. 3 ГПК, държавните учреждения и другите юридически лица могат да бъдат представлявани в съдебното производство по пълномощие както от юрисконсулти, така и от други техни служители с юридическо образование. За приложението на тази разпоредба, респ. и на нормата по чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. §1 от ПЗР на ЗОДОВ, е не наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е. След като такъв служител е осъществил процесуалното представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната, последната има право да претендира юрисконсултско възнаграждение в размер, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП (вж. - определение № 510/26.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2346/2017 г., IV г.о., определение № 78/16.04.2020 г. по гр.д. № 16/2020 г., IV г.о., решение №163/24.06.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г., ІV г.о., определение № 50005/07.02.2023 г. по ч.гр.д. № 2517/2022 г., IV г.о. и др.). Последният въпрос (№11) в изложението на касатора Хр. И., с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е аргументиран с твърдения за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение, поради непълен анализ на събраните доказателства и необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Това са оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението (като квалифицирана форма на неправилност, обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост), който да може да се установи пряко от съдържанието на акта. По формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в една част въпросите са необуславящи, а в другата си част при разрешаването им въззивният съд е съобразил точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика. По отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване, настоящият състав намира, че същото е неоснователно. На първо място, искането се основава на субективни оценъчни съждения на жалбоподателя Хр.И. относно развилите се процесуални действия по образуваното гражданско дело за обезщетяване на вреди с ответник СГС и тяхната законосъобразност. Съдът е органът, извършващ преценката налице ли са или не основания за отправяне на преюдициално запитване, а в случая такива липсват. На следващо място, случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, са изрично регламентирани в чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, респ. чл. 628 и сл. ГПК и по настоящото дело не е налице такава хипотеза. С формулираните от касатора въпроси фактически се иска да бъде отправено питане дали е нарушено правото на справедлив процес по чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС, а процедурата пред СЕС се прилага единствено по отношение на тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или на тълкуването на валидността на акт на органите на ЕС и същата не представлява способ за осъществяване на надзор за законосъобразност от наднационален съд на съдебен процес, развиващ се изключително по правилата на вътрешното материално и процесуално право. В националното ни законодателство, в съответствие с установения принцип на процесуална автономия на държавите-членки, са уредени процесуалните правила (органи и ред), предназначени да гарантират пълната защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на ЕС, сред които и правото на ефективен достъп до съд по чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС - за справедливо, публично и в разумен срок гледане на делото от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Съгласно чл. 52, §3 от Хартата, правата по нея, съответстващи на правата гарантирани от Конвенцията (чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС), имат същия смисъл и обхват като дадените от ЕКЗПЧОС. Същият смисъл имат и правата, изведени от основните начала на ГПК и гарантирани в неговите норми, съответно установената съдебна практика на ВКС по прилагането им. Целта на установения вътрешен процесуалноправен ред и юриспруденция е гарантирането на същите основни права, съобразно принципите на правна сигурност, равностойност и ефективност, както са установени в практиката на СЕС. Предвид изложеното, не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по формулираните от пълномощника на жалбоподателя въпроси, изразяващи оплаквания за нарушения на императивни норми при разпределение на делото и формиране на съдебния състав на въззивната инстанция, както и за правилата за разпределение на разноските в производството по ЗОДОВ, които оплаквания са от процесуално естество и са предмет на проверка при касационното обжалване, а не са въпроси по тълкуване на общностното право. При този изход на спора, присъждане на разноски на страните за касационната инстанция не се следва. Водим от всичко изложено, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение