Определение № 171 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1981/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булстрой Монтажи“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 116 от 16.04.2025 г. по в. т. д. № 584/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 74 от 20.08.2024 г. по т. д. № 109/2023 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Биотерм“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 137 216.91 лв. – неустойка за неизпълнение по чл. 20, ал. 2 от сключения между страните договор № 536400-16339-1 от 17.10.2019 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за недължимост на претендираната неустойка поради отсъствие на предвидените в договора предпоставки за заплащането й. Твърди, че в резултат от грешната преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, въззивният съд е приел за недоказан твърденият в исковата молба факт – отказ на ответното дружество да изпълни част от възложените му СМР. Освен това, според него, в нарушение на съдопроизводствените правила решаващият състав е счел за неустановени конкретните видове и количества неизпълнени СМР, необходими за изчисляване размера на неустойката, без да съобрази, от една страна, че същите са посочени в справката, представена като приложение още с исковата молба, която не е била оспорена от ответника, а от друга страна – не само, че в доклада по делото на ищеца не е указана необходимостта от ангажирането на доказателства в тази насока, а дори поисканата от него с въззивната жалба експертиза не е била допусната. Като значими за изхода на делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2. Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, обхващащ всички релевантни твърдения, факти, обстоятелства и възражения по делото, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания за това, кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта за доказване на тези факти и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд; 3. Тогава, когато правнорелевантен факт, елемент от фактическия състав на спорното право, следва да бъде установен посредством специални знания, следва ли при наличие на изрично възражение за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до доказателствена липса, въззивният съд, включително служебно, да назначи експертиза“. Като практика, подкрепяща заявеното основание, са посочени съответно: решение № 60298 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 4163/2020 г. на IV г. о., ППВС № 1/53 г., ППВС 7/65 г. и ППВС № 1/85 г. (за първия въпрос); решение № 886 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. на I г. о., решение № 458 от 23.11.2011 г. по гр. д. № 73/2011 г. на I г. о., решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на III г. о., решение № 429 от 25.11.2011 г. по гр. д. № 3/2011 г. на I г. о. и решение № 307 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на II г. о. (за втория въпрос) и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 0912.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за третия въпрос). Ответникът по касация – „Биотерм“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.09.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че: Между страните е сключен договор № 536400-16393-1 от 17.10.2019г., с който ищецът „Булстрой Монтажи“ ЕООД е възложил на ответника „Биотерм“ ЕООД да изпълни първи и втори етап от обект “Разширение на СДВНЧ - [населено място]”, включващ изброените в чл. 1, ал. 2 от договора дейности, като в чл. 20, ал. 2 от същия е предвидено, че при отказ на изпълнителя да извърши възложена му с договора дейност, той дължи неустойка в размер на 100 % от стойността на тази дейност; В периода 05.12.2019 г. - 11.08.2020 г. строителството на обекта е било спряно по предвидения в закона ред, с оглед необходимостта от коригиране на проекти, касаещи строителството, след което то е възобновено, но ответното дружество вече не е участвало в него; Изпълнената от ответника работа е приета от ищеца на 12.05.2020 г. с изготвения за целта протокол обр. 19 за извършени СМР, за заплащането на която, на 09.07.2020 год., ответникът е издал фактура № 2585 за сумата 327 236.65 лв., без ДДС. За да потвърди първоинстанционния акт, с който е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, решаващият въззивен състав, макар да не е възприел становището на първостепенния съд за нищожност на процесния договор поради липса на основание за сключването му и за недоказаност на активната материалноправна легитимация на ищеца, е споделил крайния правен извод за неоснователност на претенцията поради липса на предвидените в чл. 20, ал. 2 от договора предпоставки за присъждане на неустойка за неизпълнение. По-конкретно, приел е за недоказано, че ответникът неоснователно е отказал да изпълни възложени му по договора СМР. Този извод е направил въз основа на задълбочен анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели. Според съдебния състав, свидетелят Я. няма никакви преки впечатления за заявен от ответника отказ да продължи извършването на СМР след 12.05.2020 г. (не е разговарял с представител на изпълнителя), а възпроизвежда информацията, получена от другия посочен от ищеца свидетел Р. Б. (технически ръководител на обекта). Показанията на последния, че след 12.05.2020 г. ответникът е напуснал обекта, защото е нямал нагласа да изпълнява повече дейности и защото не е разполагал с достатъчно работна ръка, също са преценени като недоказващи твърдения неоснователен отказ, тъй като представляват лично мнение на свидетеля, доколкото не са базирани на изрично изявление на ответника в такава насока. От друга страна, въззивният съд е съобразил показанията на свидетеля Б. Г., според когото, всичко, което е можело да се изпълни по договора съгласно строителните проекти и книжа, към май месец 2020 г. е било изпълнено от ответника, а причина за останалите неизпълнени строителни дейности към този момент е липсата на необходимите за тези дейности проекти. С оглед на това и при отчитане на безспорния по делото факт, че за периода 05.12.2019 г. - 11.08.2020 г. строителството на обекта е било спряно поради възникналата необходимост от коригиране на проекти, касаещи строителството, решаващият състав е приел, че дори към посочения момент ответникът да е отказал продължаване на работата по договора, то същият е имал основателна причина за това, като липсват данни след възобновяване на спряното строителство ищецът да е предоставил на ответника коригиран проект, нито е доказано твърдението на ищеца, че сочените като неизпълнени дейности по договора са могли да бъдат изпълнени и без наличието на изготвен по законния ред проект. Отделно от това, въззивният съд е споделил и допълнителния извод на първата инстанция, че по делото не е установено кои точно възложени от ищеца дейности по договора са останали неизпълнени от ответника, респ. за кои той е отказал изпълнение, като е счел, че представените с исковата молба количествено стойностни сметки не могат да послужат като доказателство в тази насока, доколкото са съставени едностранно от ищеца. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване е предпоставено от осъществяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният акт да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на конкретни изисквания и по отношение на който да са налице допълнителните предпоставки на някое от изчерпателно предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК основания. В мотивите по т. 1 детайлно е разяснено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, формулираните от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на посочените указания. По отношение на първите два въпроса този извод следва от обстоятелството, че същите са относими към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Процесуалноправният въпрос по т. 1, касаещ задължението на въззивната инстанция да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи и възражения на страните, представлява по своята същност оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не за допускането й. Отговорът на въпроса по т. 2, свързан с изготвянето на доклад по делото, който да отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК, също предполага извършване на преценка съобразно конкретните данни по делото, т. е. произнасяне по правилността на акта. Отделно от това, следва да се отбележи, че доколкото във въззивната жалба не е било релевирано оплакване във връзка с изготвения от първата инстанция доклад по делото, този въпрос не е бил предмет на въззивното производство и по него решаващият въззивен състав не е дължал произнасяне. Що се отнася до последния въпрос, свързан с отказа на съда да допусне поисканата от въззивника експертиза, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от факта, че същият не е единствено обуславящ за изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на обжалвания акт, липсата на ангажирани доказателства за това кои точно възложени от ищеца дейности по договора са останали неизпълнени от ответника и каква е тяхната стойност, е посочена от въззивния съд само като допълнителен аргумент за неоснователността на претенцията. Недължимостта на претендираната неустойка е аргументирана основно с липсата на доказателства, че ответникът е отказал да изпълни част от възложените му СМР, и то неоснователно. Следователно, дори неизпълнените СМР да бъдат установени по вид, количество и стойност чрез експертиза, това не би променило изхода на делото. С оглед констатацията, че по отношение на поставените въпроси не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане допълнителните предпоставки на заявеното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК