Определение № 5043 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1086/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. К., представляван от адв. Р. Р., срещу решение № 154 от 23.12.2021г. по гр.д. № 473/2021г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 45 от 26.04.2021г. по т.д. № 517/2019г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „ЗД Евроинс” АД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от причинени телесни увреждания при ПТП на 12.05.2018г. за разликата над 215 000 лева до 450 000 лева, и иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на мотоциклет марка „Хонда”, модел „НТ650В Д.” с ДК [рег.номер на МПС] и неговото оборудване за разликата над 1118,50 лева до 4500 лева.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е потвърдил възприетия от първата инстанция занижен размер на обезщетението за неимуществи вреди, без да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в съвкупност и поотделно, без да се мотивира и обоснове, като посочи критериите за определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение. Намира за формиран в противоречие с принципа на диспозитивното начало извода на въззивния съд, че здравословното и психическото му състояние за периода след приключване на устните състезания пред първата инстанция се е подобрило и това е довело до намаляване на неговите болки и страдания, каквото възражение не е правено от ответника. Сочи, че този извод противоречи и на приетата по делото комплексна тройна СМЕ, на събраните писмени и гласни доказателства. Излага съображения и за неправилност на извода на въззивния съд относно размера на имуществените вреди, изразяващи се в пълна загуба на мотоциклет „Хонда”, който е управлявал по време на инцидента, обусловен от преценката, че са налице запазени части от мотоциклета, основана на предположения.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Налице ли е излизане извън правомощията на въззивния съд съгласно разпоредбите на чл.269, изр.2 ГПК при произнасяне по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение въз основа на обстоятелства, които не са заявени като оплаквания и доводи в насрещната въззивна жалба? Касаторът поддържа, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства, и следва ли съдът в мотивите на постановеното решение при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички доводи на страните, относими към релевантните за спора факти? Следва ли съдът конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои – не? Твърди се противоречие с решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 403 от 23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото?

4. При разрешаване на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?

5. В случай че въззивният съд не споделя мотивите и изводите на първоинстанционния съд следва ли същият изрично да посочи в своите мотиви, че не ги споделя и да обоснове съображенията си в тази насока?

6. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да направи обоснована и изчерпателна констатация за наличието на пълно или частично съвпадение с фактическите и правни изводи по същество на спора на първа инстанция, в случай че изцяло потвърждава първоинстанционното решение в частта, касаеща главницата по предявените искове? Касаторът твърди, че четирите въпроса са решени в противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

7. От страна на съда задължително ли и съобразяването с критериите, заложени в съдебната практика на ВКС, които формират съдържанието на понятието „справедливо” по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия неимуществени вреди и са от значение за определяне на размера на обезщетението?

8. От страна на съда задължително ли е излагането на съображения за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и посочване на приложените критерии за определянето на този размер?

9. Следва ли съдът при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да се съобразява със съдебната практика по други сходни случаи за близък период от време?

10. Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът подробно да обсъди в постановения акт всички претърпени увреждания при пострадалото лице, както и настъпилите трайни и дефинитивни физически и психологически усложнения във връзка с пътния инцидент? Касаторът твърди, че последните четири въпроса са решени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение 0 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.

11. Допустимо ли е по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при определяне на обезщетението за тотална щета на увредено моторно превозно средство да се приспада сума, по-голяма от 25% от действителната стойност на увреденото МПС за установени негови запазени части.

Касаторът поддържа, че по всички въпроси е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди още, че е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът “Застрахователно дружество Евроинс” АД, представляван от юрисконсулт С., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

В частта, с която се обжалва въззивното решение по предявения от касатора иск за заплащане на обезщетение в размер на 4500 лева за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на мотоциклет марка „Хонда”, модел „НТ650В Д.” с ДК [рег.номер на МПС] и неговото оборудване, касационната жалба е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Цената на иска за обезщетение за имуществени вреди е под посочените прагове, поради което, независимо дали делото има характера на гражданско или търговско, постановеното по този иск въззивно решение е изключено от касационен контрол. С оглед на това и при липса на обусловеност на изхода на спора по този иск от изхода на спора по иска за обезщетение за неимуществени вреди, доколкото решаващият извод на въззивния съд за частична основателност на иска за имуществени вреди е обоснован единствено със съображения относно доказания размер на имуществената вреда, касационната жалба в посочената част се явява недопустима.

В останалата част касационната жалба е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за механизма на ПТП, сочещ липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца К. К. – настоящ касатор. Посочил е, че както тройната експертиза, така и единичната сочат, че причините за ПТП са субективни и зависещи от поведението на водачите на лекия автомобил „Рено” и на мотоциклетите „Сузуки” и „БМВ”, тъй като последните са управлявали с технически несъобразена и превишена скорост, водачът на мотоциклет „БМВ” е управлявал мотоциклета и с намалена дистанция, което не му е дало възможност да спре зад другото превозно средство, а водачът на лекия автомобил „Рено”, който преди маневрата „завой наляво“ е следвало да се убеди, че не застрашава други участници в движението, е имал възможност да възприеме движещия се зад него в лява лента /поради предприетата маневра изпреварване/ мотоциклет „Хонда” и да спре в дясна лента, за да пропусне изпреварващия водач. Приел е, че този, който при създалата се ситуация е нямал обективна възможност да предотврати ПТП, е водачът на мотоциклет „Хонда” К. К., тъй като при скоростта му на движение от 69,1 кв.м. и опасна зона от 55,2 м., водачът на л.а. „Рено”, който започнал да навлиза в лявата лента, го е поставил в условията на неизбежен удар. Изтъкнал е, че е налице неизпълнение на задължението на водача на лекия автомобил по чл.25, ал.1 ЗДвП да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или преминават покрай него, като извърши маневрата при съобразяване с тяхното положение, посока и скорост, тъй като вече е била предприета от водача на мотоциклета „Хонда” маневра „изпреварване”, която въззивният съд е преценил като извършена при липса на нарушение на правилата за движение по пътищата.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните като свидетели Н. С. - майка на ищеца К., и заключението на СМЕ, извършена от три вещи лица, и е приел за установено, че след катастрофата ищецът е бил диагностициран с фрактури по гръдния седимент на гръбначния стълб - многофрагментни фрактури на телата на осми и девети гръден прешлен с малък фрагмент на гръбначно- мозъчния канал на ниво осми гръден прешлен, гръбначно-мозъчен оток на ниво осми-десети прешлен, фрактура на артикулиращия израстък на първи поясен прешлен; на шийния сегмент са били установени счупвания на бодилестия израстък на четвърти шиен прешлен, надлъжни фрактури на същите израстъци на пети и седми шиийни прешлени, травматична медиална дискова херния на ниво шести-седми шиен прешлен, оказваща компресия на гръбначния мозък в шиен отдел, левостранна срединна дискова херния на ниво шести-седми шиен прешлен, гръбначно - мозъчен оток на четвърти-шести прешлен. На 13.05.2018 год. ищецът е бил опериран, като е била извършена декомпресия с ламинектомия на ниво осми-девети гръден прешлен, стабилизираща траспедикуларна фиксация на ниво седми-десети гръден прешлен, но въпреки проведеното лечение – медикаментозно, оперативно и рехабилитационно, и вследствие на понесените травми ищецът има нарушение на сетивността на крайниците и невъзможност за движение на леви крайници. Посочил е, че ищецът се придвижва с помощта на помощни средства – патерица. След операцията е бил в състояние на кома за 10 дни. При клиничен преглед на 23.10.2020 год. /две години и пет месеца след ПТП/ се установява, че ищецът продължава да се придвижва с патерица, има ограничаващи движения на лявата ръка с невъзможен захват и невъзможни фини движения, нестабилна стойка със залитане, изразена хипотрофия на мускулатурата на ляв горен и долен крайник. Констатирана е ограничена подвижност на всички стави на ляв долен и горен крайник: установена е мекотъканна контрактура на ляво рамо, отвеждане на ръката до 50 градуса, разгъване на ръката до 80 градуса и флексия до 40 градуса. Установени са контрактури на лява лакетна става – флексия от 30 до 70 градуса, вътрешна ротация 80 градуса, външна 20 градуса, на лява гривнена става – силно ограничени движения и на тазобедрена става - ограничени движения. При неврологичен преглед на 24.10.2020 год. /две години и пет месеца след ПТП/ се установява, че към момента на постъпване в УМБАЛ “Бургас“ непосредствено след ПТП диагнозата на ищеца е била счупване на гръбначен прешлен, закрито. С последващо оперативно лечение под обща анестезия и ендотрахеарна интубация е извършена ламинектомия и стабилизиращо траспедикуларис Тх7-10. При постъпването е в бил тежко общо състояние, психомоторно възбуден с квадрипареза, по-тежко изразена вляво, невъзможни активни движения в леви крайници и силно ограничени в десни крайници, намалена мускулна сила и тонус, без спомен за случилото се. По повод на вертижен синдром с вегетативни прояви на 22.11.2018 год. /две години и шест месеца след ПТП/ ищецът е бил хоспитализиран в отделение УНГ на УМБАЛ“Бургас“ с окончателна диагноза: лабиринтна дисфункция. Установени са били оплаквания от опасващи болки в гърба и корема, слабост в леви крайници, болки и стягане в паретичните крайници, затруднена походка, липса на чувствителност за десен крак, пареща болка в двете ръце, невъзможност да си служи с доминираща за него лява ръка, силно намален слух в ляво ухо, шум в ушите. Заключението при неврологичния преглед е било спастично-паретична походка с ляв крак, възможна с помощта на бастун; при Р. – стои разкрачен, нестабилен; изразена дисметрия при НПП с лява ръка; спастично повишен мускулен тонус в леви крайници – средна към тежка степен; поликинетични сухожилно-надкостни рефлекси, повече вляво; по-лесна уморяемост на леви крайници; хипотрофия на мускулус делтоидеус и муск, трицепс брахи вляво, левостранна химихипестазия, тазово-резервоарни нарушения, нарушена потентност. Въззивният съд е посочил, че по отношение на ортопедичните травми и неврологичните усложнения уврежданията при ищеца са от типа на тежка телесна увреда. Ищецът има множество мекотъканни контрактури на всички стави на левите крайници, като периодът на възстановяване зависи от възстановяването на неврологичните увреждания. При него обемът на пасивните движения надхвърля този на активните такива, което говори за добре провеждана рехабилитация. Съобразил е, че неврологичните увреждания при ищеца в резултат на ПТП са тежки, с бъдещи неблагоприятни последствия за здравето и изискват непрекъсната рехабилитация за подобряване на двигателната активност; при обостряне на болковата симптоматика и при нова хирургична интервенция се налага и медикаментозно лечение; усложненията са дълготрайни, като за някои от тях няма да настъпи пълно възстановяване – левостранна централна спастична химипареза, спастично-паретична походка, тазоворезервоарни нарушения, които са свързани с миелопатията. Посочил е, че при ищеца са налице затруднено битово самообслужване, нарушена потентност, изпускане на тазовите резервоари, затруднена походка, които влошават качеството му на живот и водят до малоценностни изживявания с депресивен елемент и липсата на пълноценен личен и социален живот. Пълното възстановяване е вероятно възможно при значителни последващи грижи-оперативни интервенции, консервативно лечение, рехабилитационни процедури. Налице е остатъчен болков синдром, ограничаване в движенията, влошено качество на живот, начина на придвижване и трудоспособността. Констатирал е, че ищецът е с нарушена, трайно намалена трудоспособност поради нефункционалността на левите крайници, вероятно в ежедневните дейности му е необходимо да ползва асистент, като с решение на ТЕЛК № 0007/06.01.2020 год. поради нанесените травми на нервите и на гръбначния мозък му е определена 100% намалена трудоспособност.

Въззивният съд е приел за установено от приетите във въззивното производство медицински документи, че на 13.03.2021 год. в Здравен център А. – Република Турция е проведено изследване на ищеца „гръбначен магнитен резонанс“; че на 15.03.2021 год. е извършена оперативна процедура на ищеца отразена като „С4-5, С5-6 антериорна дискектомия с клетка фузия“; че след интервенцията състоянието на ищеца е било добро, без усложнения и същият е изписан на 17.03.2021 год. с план за контролен преглед след 3 месеца. Посочил е, че като констатации при физическия преглед са описани: хипестазия на левия долен квадрант на корема и под кръста, живи рефлекси на левия крайник, разширение на предмишницата на горната част на крайника, дезориентация и спастичност на ръката, ограничени движения на гърба и врата, котифична поза, хемиплегична походка, нормални функции на пикочния мехур, проблем с ерекцията, изхожда се по голяма нужда на 4-5 дни. Приел е, че на 02.07.2021 год. ищецът е бил хоспитализиран в Здравен център А. – РТурция поради оплаквания от посттравматична епилепсия, болка в лявата страна на гръдната клетка, като в епикризата е посочено, че ищецът може да се разхожда без помощ и може да използва лявата си ръка, но не е напълно възстановен, а в дясната ръка от време на време има чувство на изгаряне и свиване; че в същата клиника преди четири месеца му е проведено оперативно лечение, а към момента е хоспитализиран за ревизирана хирургия за удължаване на нивото на стабилизация; че поради счупване на винтовете за стабилизация е извършена замяна на счупените винтове и корекция на кифоза; че на 02.07.2021 год. при оперативната интервенция са премахнати инструменти до 5 прешлена, инструменти торакално, постериорно и поставяне на присадка-грефт до 7 нива, осигурена е стабилизация и сливане на D7-10, премахване на системата за стабилизация на фрактури D7-11, поставяне на двустранен ТР винт, плюс поставяне на костен грефт. Посочил е, че състоянието на пациента към момента на изписването на 07.07.2021 год. е описано като подвижен, чиста рана, без температура, орално медикаментозно лечение, препоръчано носене на корсет, който да се премахва само при лежане.

Въззивният съд е посочил, че от съществено значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са вида, броя и характера на уврежданията на здравето, възрастта на увредения, продължителността на лечението и резултата от него относно възможността за пълно възстановяване, интензивността на болките и страданията и тяхната продължителност, момента на настъпване на застрахователното събитие, съотнесен към конкретните икономически условия, нормативно определените лимити за отговорността на застрахователите и др. Намерил е, че ищецът К. е най-тежко пострадалият от произшествието, като е получил подробно описаните увреждания по тялото, крайниците и главата, преживял е дълъг интензивен възстановителен период - над година и половина, довел до частично възстановяване на здравето с остатъчни функционални увреждания на левите крайници, за които няма прогнози, че могат да бъдат изцяло преодолени; че възстановителният процес при ищеца продължава и към момента; че той все още изпитва затруднения и болки при движение на тялото, има нарушение на функциите на левите крайници, липсва пълното възстановяване на движенията на гръбначния стълб и врата, което препятства нормално придвижване, стоене и ходене; че първоначално определената намалена трудоспособност от 90 % с последното решение на ТЕЛК е увеличена на 100%, което лишава ищеца от възможностите за полагане на труд и това съществено рефлектира върху всички сфери от живота му; че в резултат на процесното ПТП ищецът, който към този момент е бил на 35 години и няма данни да е имал здравословни проблеми, е получил травми и наранявания, застрашаващи живота, изпаднал е в кома за 10 дни, след тежката операция на гръбначния стълб е имал продължителен престой в болнично заведение от около 45 дни, с последвал възстановителен процес в домашни условия, като в рамките на година след ПТП той не е имал възможност да се движи и да се обслужва сам; че през това време той е бил предимно на легло, в безпомощно състояние, което е налагало непрекъснато друг човек да се грижи за неговото хранене, хигиена и за всички други негови нужди, като дори рехабилитационните процедури спрямо ищеца са били извършвани на място в дома му; че след частичното му възстановяване придвижването на ищеца до банята и тоалетната е ставало с инвалидна количка; че процесът на самостоятелно придвижване е започнал след повече от година, с помощни средства и с постепенно натоварване, до момент в който ищецът повече от година и половина след първата операция е можел да изкачва сам стълби, но при чести почивки и без възможност за пренасяне на по-тежки предмети; че според лекарските прогнози влошаване на състоянието му няма да настъпи, но не е ясно дали може да се постигне подобрение. Изтъкнал е, че от представените доказателства за извършено лечение на ищеца в Република Турция след предявяване на исковете е видно, че той полага усилия за подобряване на състоянието си, предприел е последващи операции за стабилизиране на гръбначния стълб, но пълно възстановяване в състоянието, в което е бил преди ПТП, не е възможно, като в началото след ПТП, дълго време след това-около година, както и към настоящия момент ищецът е изпитвал и продължава да изпитва физически болки, налагащи постоянен прием на медикаменти. Взел е предвид, че психическото състояние на ищеца не е било добро, той е изпитвал страх, че няма да се възстанови, чувствал е несигурност и неудобство, че трябва да бъде обслужван от майка си, от съпругата си и от други хора, изпаднал е в депресия, отказвал е да се храни; допълнителен удар за психиката на ищеца е била раздялата със съпругата му, която е настъпила около година след ПТП, както и невъзможността му да участва пълноценно в грижите и в живота на малолетната му дъщеря; появилите се проблеми с потентността му са предизвикали страхове за невъзможност за последващо възпроизводство чрез създаване на други деца и за невъзможност за пълноценни сексуални контакти; ПТП изцяло е променило светогледа и начина на живот на ищеца, променило е битовия му и социален живот и е предизвикало непоправими промени в неговата физика и психика, така, както са описани от свидетелката и от вещите лица по медицинската експертиза. Въззивният съд е изтъкнал обаче, че актуалното състояние на ищеца при физическите му прегледи към м.03. и м.07.2021 год. в Турция описват нормално функциониране на пикочо-отделителната му система и сочат само за проблем с ерекцията, но по делото не са представени доказателства, че в резултат на получените увреждания при ПТП ищецът е в състояние на невъзможност да има други деца. Отчел е и обстоятелството, че активните действия на ищеца за последващо лечение, включително тези след предявяване на иска, сочат за неговия стремеж за максимално преодоляване на негативните последици от уврежданията при ПТП и постигане на най-пълно възстановяване, поради което е намерил, че той е успял да премахне дълбоките депресивни нагласи и към момента е налице подобряване в психичното му състояние. При съвкупен анализ посочените обстоятелства въззивният съд е достигнал до извод, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца под формата на болки и страдания от уврежданията при ПТП, е сумата от 215 000 лв., което е в рамките на лимитите на застрахователна отговорност и съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП. Добавил е, че при съблюдаване и на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване обезщетение в този размер в адекватна степен компенсира причинените на ищеца неимуществени вреди съобразно конкретно установените обстоятелства за интензивни в продължителен период от време физически и душевни болки и страдания, които макар и в по-ниска степен продължават и към момента.

По заявената претенция за обезщетение за имуществени вреди по мотоциклета „Хонда” въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице и е приел, че реално претърпените имуществени вреди за ищеца от уврежданията по неговия мотоциклет следва да се определят, като от 4500 лв. се извади стойността на запазените части - 3318,50 лв., поради което претенция е основателна за сумата от 1181,50 лв.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Формулираните в изложението седми, осми, девети и десети въпроси се отнасят до приложението на чл.52 ЗЗД и следва да се уточнят в следния смисъл: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Така уточненият въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – посочените от касатора ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решения по чл.290 ГПК, както и служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за проверка за съответствие на въззивния акт с дадените разрешения.

Поставеният първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.269, ал.2 ГПК, не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като не е налице произнасяне по незаявени твърдения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, формирани след обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства, представлява оплакване за необоснованост на решението, по което касационната инстанция ще се произнесе в решението си.

Поставените процесуалноправни въпроси от втори до шести са свързани с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. По същество твърденията на касатора са в контекста на несъгласието му с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразно възприетите по приложението на чл.52 ЗЗД критерии, по които доводи настоящата инстанция ще се произнесе в решението си.

Формулираният единадесети въпрос е относим към иска за обезщетяване на имуществени вреди, въззивното решение по което е изключено от касационен контрол, поради което не следва да се обсъжда.

По правилността на въззивното решение касационната инстанция ще се произнесе в решението по чл.290 ГПК, поради което не следва да се обсъжда наведеният в изложението довод за очевидна неправилност.

Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение