Определение № 299 от 23.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 196/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на „П” А., гр. В. и „А” Е., гр. С. против определение № 1* от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1095/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд определение № 1* от 27.082009 г. по т. д. № 632/2008 г. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от „П” А., гр. В. молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 262 от 22.06.2008 г. в частта за разноските, изразяваща се в искане да не бъдат присъдени претендираните от „К” А. /ответник по т. д. № 632/2008 г./ разноски в размер на 21 300 лв. и евентуално – за намаляването им поради прекомерност на адвокатското възнаграждение. Частният жалбоподател – „П” А., гр. В. поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като въззивният съд необосновано е приел липса на прекомерност на присъденото в полза на ответника „К” А. адвокатско възнаграждение. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като такъв е посочен въпросът за обусловеността на присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение от реалното заплащане на същото. Частният жалбоподател – „А” Е., гр. С. моли за отмяна на въззивното определение, като счита за неправилен извода на съдебния състав за доказаност на направените от страна на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, както и извода за съответствието му с фактическата и правна сложност на спора. Като въпрос, обосноваващ допускане на касационното обжалване, е релевиран въпросът, който е поставен и от частния жалбоподател „П” А., гр. В., с твърдението, че същият е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Ответникът по частните касационни жалби – „К” А., гр. А. оспорва същите като недопустими и неоснователни по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.02.2010 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното: Частните касационни жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Процесуално допустима, обаче, като подадена от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, е само частната касационна жалба на „П” А., гр. В.. Частната касационна жалба на „А” Е., гр. С. е процесуално недопустима, тъй като това дружество не е реализирало процесуалното си право по чл. 248 ГПК. Молбата за изменение на постановеното от първоинстанционния съд решение е подадена само от „П” А., гр. В.. Липсата на надлежно сезиране на първоинстанционния съд от страна на „А” Е., гр. С. обуславя съответно недопустимост поради липса на правен интерес на сезирането и на следващите съдебни инстанции от това дружество. Ето защо, депозираната от него частна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Макар да е процесуално допустима, частната касационна жалба на „П” А., гр. В. не следва да бъде разгледана по същество, тъй като не е налице поддържаното от частния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставеният въпрос е от значение за конкретното дело, но по отношение на него не е доказано твърдението за противоречивото му решаване в практиката. Подобен извод не може да бъде направен от приложеното решение № 876 от 30.11.2007 г. по т. д. № 493/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. Видно от мотивите на същото, съдът е отказал да присъди поисканите разноски за адвокатско възнаграждение поради обстоятелството, че адвокатското пълномощно съдържа данни само за договарянето, но не и за заплащането на адвокатско възнаграждение. Следователно, изводът за неоснователност на искането за разноски е резултат от конкретната преценка на фактите и доказателствата по делото, които са различни от тези по настоящото дело. Поради това, не може да се приеме, че двата случая са аналогични и че е следвало да бъдат решени по еднакъв начин. Независимо от изложеното, необходимо е да се отбележи, че по поставения като значим въпрос съществува трайна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, обективирана не само в представеното от самия частен жалбоподател решение на ВКС, но и в множество други негови актове, според която присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение предпоставя да бъде доказано реалното му заплащане. Преценката, обаче, дали ангажираните по делото доказателства установяват факта на плащане, е въпрос, който е относим към правилността на съдебния акт, но не и към основанията за допускане на касационното му обжалване. Наличието на единна съдебна практика по поставения от частния жалбоподател въпрос налага извод, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение