Определение № 279 от 21.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 998/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 1077 от 05.05.2020 г. по ч.гр.д. № 1024/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, Търговско отделение, VI състав. С последното е потвърдено определение № 15786 от 13.07.2018 г. по гр.д. № 13907/2015 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-20 състав, с което на основание чл. 15 ГПК е прекратено производството по предявените от настоящия частен касатор против М. К. и Д. М., и двамата граждани на Великобритания, кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ и иск по чл. 92 ЗЗД. В частната касационна жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с искане за неговото касиране. По изложените в частната касационна жалба фактически и правни съображения се поддържа, че компетентен да разгледа и да се произнесе по предявените искове е българският съд, а институтът на особения представител неправилно не е приложен, поради което се моли след отмяна на атакувания съдебен акт делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, като се назначи особен представител на ответниците, евентуално – делото да се изпрати на компетентния съд във Великобритания. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Приложим ли е чл. 25, т. 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г., при условие че страната по сключен договор за банков кредит е гражданин на ЕС, който към предприемане на съдебните действия е с различно местоживеене, страните по договора са договорили, че за всички неуредени въпроси се прилага действащото българско законодателство и споразумението за компетентност е сключено и доказано; 2. Местоизпълнението на паричните задължения на гражданин на ЕС по договор за банков кредит, представляващ услуга, обуславя ли приложението на чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г.; 3. Следва ли българският съд, разглеждащ делото, ако прецени, че същото не е в неговата компетентност, да изпрати делото по компетентност на надлежния съд в страна членка на ЕС, в случая – във Великобритания и 4. Приложим ли е институтът на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК при исков процес с гражданин на ЕС за вземане по договор за банков кредит, по всички от които се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпило становище от ответниците по частната касационна жалба – М. К. и Д. М., и двамата граждани на Великобритания. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт. За да остави без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивният съдебен състав е изложил аргументи, че с оглед факта, че ответници по делото са британски граждани, които са с местоживеене във Великобритания, както и с оглед предмета на спора и установените с Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, правила за определяне компетентността на съда по граждански и търговски дела, касаещи потребители, Софийският градски съд не е компетентен да се произнесе по предявените искове и производството по делото правилно е било прекратено. Счел е, че с предявените искове се търси реалното изпълнение на задължения по договор за кредит, а ответниците са британски граждани, за които не е доказано, че към момента на предявяване на иска имат обичайно „местоживеене“ по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. в Република България, а даже напротив – данните по делото сочат за тяхно обичайно местоживеене в Италия. Съобразил е, че по силата на чл. 17, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (чл. 15, § 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г.) по дела във връзка с договор, сключен от лице – потребител, компетентността се определя по специалните правила, установени в Раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“, които предвиждат, че другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където потребителят има местоживеене – чл. 18, § 2 Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (чл. 16, § 2 Регламент (ЕО) № 44/2001 г.). И доколкото ответниците в настоящото производство попадат в категорията „потребители“, дефинирана в чл. 17, § 1, б. „б“ – те са страни по договор за заем, платим на вноски, сключен за цел извън тяхната търговска дейност или професия, решаващият съдебен състав е заключил, че компетентни да разгледат спора са съдилищата на държавата членка, където те имат местоживеене. Въззивният съдебен състав е изложил, че изключение от това правило е пророгацията на компетентност – чл. 25 и сл. от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., която е приложима и по делата по раздел 4, т.е. относно потребителски договори, и се осъществява чрез явяване на ответника за участие в процеса, без да оспорва компетентността на съда. Съобразил е, че в цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, както и такава на СЕС, „явяване“ по смисъла на чл. 24 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (чл. 26 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.) представлява подаването на отговор на исковата молба, което е т.нар. „първо защитно действие“. Ответникът може да оспори компетентността на българския съд да разгледа делото с отговора си на исковата молба, а при липса на такова оспорване, изрично подаденият отговор представлява приемане на легитимността на юрисдикцията и непротивопоставяне български съд да разгледа делото. По аргумент от противното, неподаването на отговор следва да се приравни на липса на „явяване“ по смисъла на чл. 26 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (чл. 24 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г.). Ето защо, и доколкото от една страна не е налице пророгация на компетентност, а от друга – поради специалните правила за компетентност при потребителски договори съгласно Раздел 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., българският съд не е компетентен да разгледа настоящото производство, тъй като ответниците са с местоживеене в друга държава членка. Решаващият съдебен състав допълнително е аргументирал, че по делото липсват данни и за сключено след възникване на спора споразумение, с което се дерогират разпоредбите на раздел 4 от Регламента, както и за споразумение по чл. 19, § 3 от Регламента, което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава членка, при условие че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка. По изложените съображения, въззивният съдебен състав е извел извод, че първоинстанционният съд правилно е прекратил производството по делото, доколкото съгласно чл. 28, § 1 от Регламента, когато срещу ответник с местоживеене в държава членка е предявен иск в съд на друга държава членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съдебен състав не е обосновал решаващата си правна воля на нито един от сочените въпроси, както и сам частният касатор също изрично сочи в изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което и тези въпроси изобщо не са били разглеждани от въззивната инстанция и не могат да се преценяват като обуславящи за решаващата й правораздавателна воля. Поради това, формулираните от частния касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда. В цитирания акт на нормативно тълкуване е акцентирано и върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране. Поради неустановеност на основната селективна предпоставка по поставените от частния касатор въпроси за допускане на касационно обжалване, ВКС не дължи произнасяне по релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в какъвто смисъл са и постановките в т. 1 от посоченото по-горе тълкувателно решение. Следва и изрично да се посочи, че предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа само бланкетно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение