Определение № 50500 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2505/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2985/11.02.2022 г., подадена от В. М. Ц., М. И. С.-Ц. и М. В. Ц., всичките чрез адвокат Ч. Д., срещу решение № 1378 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 3842/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4698 от 3.08.2020 г. по гр. д. № 11649/2018 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен, като недоказан, предявеният от В. М. Ц., М. И. С.-Ц. и М. В. Ц. срещу Ю. Н. Н. и М. В. О. (починала и заменена на основание чл. 227 ГПК от Ю. Н. Н.), иск за унищожаване на основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН на нотариално завещание от 2.02.2018 г., вписано под № 19/2.02.2018 г. в Службата по вписвания, по силата на което Г. Д. Ц. е завещала на М. В. О. и Ю. Н. Н. 1/2 ид. ч. от имот с идентификатор *****, с административен адрес: [населено място], бул. „К. Ал. Д.-К.“ № 57 (предишен 89), ет. V, ап. № 36.

Въззивният съд е изложил, че по делото е установено, че ден преди изготвяне на атакуваното завещание, с изрична изява на воля Г. Ц. е отменила предходно нотариално завещание, изготвено от нея в полза на ищците (към момента, към който тя придобила процесния имот в условията на съсобственост с трето лице - 19.03.2007 г.). На 2.02.2018 г., със завещание, вписано под № 19/2.02.2018 г. в Службата по вписвания, е направено нотариално завещание (завет) в полза на ответниците по исковата молба. Разпореждането се отнася за 1/2 ид. ч. от визирания по-горе жилищен имот, индивидуализиран в завещанието. Оформянето на волята на завещателката е осъществено от нотариус К. К., с район на действие PC - Русе. Същият е отразил, че е пристъпил към записване волята на завещателката след установяване на нейната (и на инструментарните свидетели) самоличност и дееспособност. Г. Д. Ц. е починала на 20.06.2018 г. Съдът е визирал, че е установено, че завещателката е била онкологично болна, с начално находище на новообразувание в гърдата и метастази във вътрешните органи (бял и черен дроб), компресирани коренчета на нерви от гръбначния стълб поради натиск от спинални туморни формации. Като писмени доказателства, копия от материали по история на заболяването (онкологично), са представени декларации за информирано съгласие на пациент от 4.01.2017 г., 4.01.2018 г., 19.03.2018 г.

Софийски апелативен съд е обсъдил свидетелските показания на Н. Д. - едно от лицата, отразени като инструментарни свидетели при съставяне на завещанието, чийто разпит пред първоинстанционния съд е бил осъществен в присъствието на вещото лице-психиатър, изготвило посмъртна психиатрична експертиза на Ц. и с предоставена му възможност да задава изясняващи въпроси на свидетелката. Според въпросната свидетелка, тя в продължение на шест месеца се е грижела за Г. Ц., която от кръста надолу била неподвижна. Ц. приемала обезболяващи лекарства поради силни болки. Имала изключително остра и точна памет. Изпращала свидетелката до друго помещение от къщата, с указания къде точно каква вещ може да намери. Свидетелката „завиждала на паметта“ на болната жена. Окачествява я като адекватна до последния й ден. Тя говорела със свидетелката нормално, преценявала хората, изказвала задоволство от полаганите грижи. Грижите за Ц. свидетелката поделяла с друга жена, с която присъствали неизменно в дома на Ц. в продължение на 24 часа.

По делегация от PC - Русе са разпитани втората инструментарна свидетелка и личният лекар на Ц.. Свидетелката Т. К. заявява, че познавала Г. Ц. от над 10 години. Знае, че тя приемала лекарства заради психично заболяване, което не знае дали е шизофрения. Завещанието било съставено в дома на Ц.. В момента на изявяване на волята не присъствало медицинско лице. Личало си, че към този момент Ц. изпитва болка. Тя говорела тихо, но разбираемо. Свидетелката е категорична, че Ц. разбирала всичко към онзи момент. Преди да пристъпи към самото изслушване, нотариусът разговарял с Ц.. Личният лекар на Ц. - свидетелят И. В. С., твърди, че винаги при среща с Ц., тя била адекватна. Приемала редовно медикаменти. Той бил неин личен лекар от около 10 г. преди смъртта й. Ц. страдала от шизофрения, онкологично заболяване и хипертония. Свидетелят не помни какви са медикаментите, приемани от починалата Ц., не знае къде е била консултирана за психичното заболяване; не помни да е била хоспитализирана.

Въззивният съд е намерил част от въпросите към свидетеля С. за абстрактни и такива, които биха могли да бъдат оценявани в качеството му на вещо лице, а не на свидетел. Ето защо е приел, че в тази им част - за същността и проявленията на заболяването „шизофрения“, показанията не могат да се ползват в доказателствения процес.

По отношение на приетата по делото етапна експертиза, без подпис, с вписване като автор д-р И. С., съдът е направил извод, че тя не може да бъде използвана в доказателствения процес по аргумент от чл. 180 ГПК, определящ подписа като имплицитна част на частния документ.

Въз основа на така събраните доказателства, Софийски апелативен съд е приел, че по делото се установява наличието на медицинския критерий за недееспособност (според чл. 5 ЗЛС), но не и фактическият - невъзможност на завещателката да се грижи за себе си и да защитава интересите си. Позовал се е в това отношение на събраните гласни доказателства, като е посочил, че всички разпитани по делото свидетели заявяват, че завещателката е имала ясна ориентация за случващото се, паметта й е била остра, а поведението - контролирано. Изложил е и че фактът, че нотариус е извършил завещание в нотариална форма, предпоставя изпълнение на вмененото му задължение да се убеди, че волята на лицето е свободно формирана и осъществяваният акт е разбиран и желан.

Съдът е аргументирал извода си за небудещо съмнения психично здраве на Ц. и с визираните по-горе декларации за извършване на медицински изследвания/интервенции, като е посочил, че никъде в представената медицинска документация няма данни за извършена консултация с психиатър поради обърканост на пациентката или неразбиране на случващото се.

Въззивният съд е обсъдил подробно заключението по приетата психиатрична експертиза, осъществена от д-р М. К.. Посочил е, че тя се основава на кредитиране като вярно на отразеното в етапната експертиза, носеща името (но не и подписа) на д-р С., ступорно състояние. Изложил е, че вещото лице предполага, че психичното заболяване на Ц. се е проявило през време на престоя й в Д., където тя е била лекувана; вещото лице основава изводите си и на предпоставката, че заболяването е протичало без ремисии; според вещото лице „протичането (на параноидна шизофрения) може да бъде пристъпно, с ремисии, пристъпно-прогредиентно или непрекъснато; при психотичен пристъп, непрекъснато протичане на психозата и формиран личностов дефицит болните са с увредени базисни психични функции - не са в състояние адекватно да възприемат информация и да вземат правилни решения“; следва извод на експерта, че поради голямата давност на болестта на Ц. и непрекъснатото протичане без ремисии... са (били) нарушени психичните й годности; в последния абзац вещото лице (без да обосновава извода си), заключава, че поради наличието на формиран личностен дефицит е била нарушена годността на болната правилно да възприема прочетеното и чутото от друго лице.

Съдът е приел, че формулирайки извода си, вещото лице се е опитало да постигне словесен баланс между абстрактно и конкретно - п ри зададен за конкретното лице - завещателката, въпрос спрямо определен времеви момент, вещото лице отговаря за пациент с определени характеристики и „болен“, избягвайки категоричния извод, че казаното се отнася за Г. Ц.; в пункт 4-и от заключението вещото лице предпоставя, че при Г. Ц. „ вероятно (е) формиран личностов дефицит“. Това е дало основание на Софийски апелативен съд да заключи, че даденото от вещо лице К. заключение е обобщение на опита й като психиатър, който бива отнесен към обследвано лице на база на предположени предпоставки (за давност на заболяването, за протичане на същото без ремисии и за личностна промяна, причиняваща намалени психични функции, в частност - такива, свързани с разбирането на сложни правни действия), без да почива на подкрепящи предположението доказателства, събрани в рамките на водения процес. Ето защо съдът е счел, че приетото заключение не може да обоснове изводи, че към момента на подписване на завещанието - 2.02.2018 г., Г. Ц. поради ендогенна психоза - шизофрения, не е могла да разбира свойството и значението на извършваното и да ръководи постъпките си.

По така изложените съображения въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, и доводите и възраженията на страните.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 204/28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г.

Жалбоподателите твърдят, че Софийски апелативен съд не е обсъдил всички доказателства по делото, а именно медицинските документи, обобщени от вещото лице по делото. Сочат, че е налице противоречие между медицинските заключения и свидетелските показания, дадени от Н. Д..

2. При иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД - за унищожаемост на договор, сключен от дееспособно лице, което към момента на сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, предявен след смъртта на лицето, за да се приеме, че сделката е валидна - решаващи са медицинските критерии (наличието на експертиза, изразяваща становище, че лицето не е било в състояние да разбира и да ръководи действията си) или следва да се даде превес на житейските и юридически критерии, за която преценка следва да се съобразят всички ангажирани по делото доказателства (включително и други медицински документи) относно състоянието на лицето към релевантния момент.

Твърди се противоречие с решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.

3. Допустимо ли е съдът да изключи от доказателствата медицински документ „Етапна Епикриза“ на стр. 22, без да е било оспорено нейното съдържание, като се има предвид, че този документ е електронен и възпроизведен на хартиен носител съобразно разпоредбата на чл. 184 ГПК.

По този въпрос жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, който според тях е свързан с точното прилагане на закона.

4. Изхождайки от изложеното в т. 3 и във вр. с процесуалните правила, допустимо ли е съдът да дава експертно заключение във връзка с изготвената съдебнопсихиатрична експертиза, без да притежава специални знания в областта на медицината и в областта на болестта „параноидна шизофрения“.

Сочи се противоречие с приетото в т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Предвид обстоятелството, че свидетелите Т. К. и Н. Д. лично са били ангажирани с процесната нотариално-завещателна сделка, като свидетели и въпреки че са знаели за психично заболяване на покойната Г. Ц., не са го отразили в нотариалния документ, показанията им следва ли да бъдат преценявани съобразно условията на чл. 172 ГПК.

По този въпрос жалбоподателите се позовават на противоречие с решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, III г. о.

От насрещната страна Ю. Н. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същевременно, съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Относно първия въпрос в изложението към касационната жалба е налице създадена непротиворечива практика на ВКС, съгласно която установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, като разпоредбата на чл. 12 ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои от тях приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях.

Настоящият съд счита, че в случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от горните задължения. В тази връзка следва да се отбележи, че в по-голямата си част представената по делото медицинска документация отразява наличието на заболяване „параноидна шизофрения“ у Г. Ц., което е прието за безспорно установено и от въззивния съд. Дали обаче това заболяване, както и другите, от които е страдала завещателката, са довели до неспособност лицето да завещава към момента на съставяне на нотариалното завещание от 2.02.2018 г., не е документирано в представените медицински книжа и подлежи на преценка от съда въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително съдебномедицинска експертиза и свидетелски показания. При тази преценка съдът разполага с автономност, но е длъжен да се мотивира какви изводи прави и въз основа на кои доказателства. Така е процедирано и в обжалваното решение.

По втория въпрос от изложението атакуваното решение е изцяло съобразено с визираната от В. Ц., М. С.-Ц. и М. Ц. съдебна практика. В решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. е прието, че основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна, макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката и по-специално - дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса да формира и да изрази волята си. Преценката е предоставена на съда. При извършването й - тъй като се касае за дееспособно лице - съдът е длъжен да съобрази всички съотносими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка - възраст, здравословно състояние, начин на живот, различни зависимости, включително и от трети лица и др. Затова при преценката си съдът следва да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства (писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните), съобразно изискванията на чл. 235 и сл. ГПК, без да е длъжен да дава превес на заключенията на медицинските експертизи. Последните (особено ако са противоречиви), не могат да бъдат определящи. Тяхната тежест, преценена съобразно правилата на чл. 195 и сл. ГПК, е колкото тази на всяко едно от съотносимите по делото доказателства, и при постановяване на съдебния акт те следва да се разглеждат в съвкупност с всички други ангажирани по делото доказателства, които имат значение за решаване на спора.

Именно така е действал въззивният съд, като е съобразил всички доказателства, имащи отношение към основния спорен въпрос по делото – дали Г. Ц. е била способна да действа разумно към датата на съставяне на процесното завещание, без да дава предварително превес на някое от тях.

Третият въпрос не е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по съществото си е оплакване за извършено от Софийски апелативен съд конкретно процесуално нарушение във връзка с доказателствата (чл. 281, т. 3 ГПК). Той е и формулиран изцяло според становището на жалбоподателите, че визираният писмен документ представлява възпроизведен на хартиен носител електронен документ, което не кореспондира на фактите по делото. В тази връзка следва да се отбележи, че въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но същевременно да притежава абстрактност, доколкото без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, въз основа на конкретните доказателства по делото.

Четвъртият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите и не отговаря на приетото от съда във въззивното решение. Софийски апелативен съд не е дал експертно заключение, а е обсъдил приетото такова от съдебнопсихиатричната експертиза съобразно правомощията му, уредени в чл. 202 ГПК, като е изложил доводи защо не възприема крайния извод на вещото лице.

Последният въпрос не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изисква преценка на конкретни обстоятелства и доказателства по делото. Освен това не е налице и соченото противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК - в решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, III г. о. не е прието, че свидетелите по нотариалното завещание (чл. 24, ал. 1 ЗН) се явяват заинтересовани от изхода на спора; за такива са приети нотариусът, изповядал сделката и специалистите, осъществили съдебно-нотариален преглед на прехвърлителя по нея.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 1500 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,