Определение № 193 от 12.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 594/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Пулс“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 5144 от 15.12.2021 г. по в.ч.гр.д. № 14785/2021 г. на Софийски градски съд. Ответникът по частната касационна жалба – Министерство на отбраната е изложил доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски градски съд е потвърдил протоколно определение от 19.10.2021 г. по гр.д. № 23872/2021 г. на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено и изпратено на компетентния Софийски градски съд. За да постанови този резултат, съдът е съобразил, че предметът на производството и сумите по процесния изпълнителен лист, чиято недължимост се иска да бъде установена, обуславят хипотезата на чл. 70, ал. 3 ГПК. Посочил е, че в откритото производство по чл. 195, ал. 1 ГПК вр. чл. 70, ал. 3 ГПК вещото лице е оценило дейностите, отразени в изпълнителния лист на 86707,72 лв. С оглед това е приел, че цената на исковата претенция се определя към датата на подаване на исковата молба, независимо от начина, по който това е станало, поради което родовата подсъдност следва да бъде съобразена с чл. 104, т. 4 ГПК. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът, накратко е възпроизвел текста на чл.280, ал.1 т3 ГПК като е поставил въпроса: „ …към кой момент следва да се оценява предмета на делото – дали към датата на влизане в сила на съдебното решение, или към датата на предявяване на отрицателния установителен иск?“. Съща така лаконично е заявено, че въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото разглеждането му допринасяло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, в случая постановена по настоящото дело, като „същевременно в закона липсвало произнасяне по този въпрос“. Други доводи не са развити. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. При поддържане на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед така посочената дефинитивност на правния въпрос и поддържаното от страната основание се налага извод, че частният касатор не обосновава достъп до касационно обжалване на атакуваното определение. Формулираният в изложението въпрос, дори и да бъде счетен за относим към общата предпоставка за достъп до касация, съставлава единствено общо основание. Страната не установява наличие на специалния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извън това, че съобразно изложената дефинитивност на основанието не са изложени каквито и да било доводи, не е съобразено, че е налице практика, която макар и постановена във връзка с различни видове искове, намира приложение към настоящата обща хипотеза за определяне на цената на иска в хипотезата на чл. 70, ал. 3 ГПК – определение № 406/05.10.2016 г. по ч.т.д. № 1840/2016 г. на ВКС, I т.о., определение № 159/11.03.2013 г. по гр.д. № 1676/2013 г. на ВКС, IV г.о. Съгласно тази практика релевантен момент за определяне на цената на иска е моментът на предявяването му и последващи промени в обстоятелствата са несъобразими. Разрешението е изводимо от общото правило за стабилизиране на подсъдността в чл.120 ГПК. Когато предмет на делото е да се извърши някакво действие, какъвто е и настоящият случай, паричната оценка на този предмет е разходите за осъществяване на дължимото. В тази хипотеза цената на иска се определя от съда приблизително съгласно чл. 70, ал. 3 ГПК, без да взема заключения на вещи лица за това кои работи трябва да бъдат извършени (това е въпрос по същество) и без да изисква сведения за цените на необходимите материали и труд (това също е въпрос по същество). В посока, обаче, на начина, по който в настоящия случай е определена цената на иска чрез съобразяване на заключение на вещото лице, въпрос не е формулиран. Доколкото предявеният иск е оценяаем и по него се събира държавна такса по чл. 1, а не по чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), то определянето й и заплащането й следва да се извършат преди разглеждане на делото по същество и приключването му с окончателен акт. С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение,