Определение № 69 от 07.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 207/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.10.2013 г. по гр. д. № 336/ 2012 г, с което Окръжен съд – Монтана отменя решението от 05.10.2005 г. по гр. д. № 2389/ 2004 г. по описа на Районен съд – Монтана и отхвърля исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявени от А. Н. З., В. К. Б., К. Б. Д. и Д. Б. Д. срещу С. Т. Р. и М. С. Ц. за предаване на владението върху УПИ ХV, пл. № 4439 в кв. 181 по плана на [населено място]. Решението се обжалва от ищците, лично и в качеството на наследници по закон на починалите в хода на производството първоначални Надежда П. М. и П. К. М.. Касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл по два процесуалноправни въпроса в противоречие с две тълкувателни решения на ОСГК на ВКС. Първият въпрос е, по иск за собственост допустимо ли е упражняването на косвен съдебен контрол върху индивидуален административен акт (ИАА), когато издаването му осъществява придобивно основание, върху ИАА е бил упражнен пряк съдебен контрол и страните по гражданското дело са идентични със страните по административното. Извеждат противоречие с ТР 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС. Вторият въпрос е, при представен констативен нотариален акт, издаден по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК и при липса на оспорване от ответниците, на които актът е противопоставен, допустимо ли е съдът да откаже да зачете констатацията на нотариуса, че правото на собственост принадлежи на ищците. Извеждат противоречие с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. №11 / 2012 г. ОСГК на ВКС. Следващите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са обусловени от позитивния отговор по искането за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно втория въпрос. Ответниците възразяват, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане. Върховният касационен съд намира, че жалбата има за предмет въззивно решение по иск за собственост с цена над 5 000 лв. По отношение на касаторите К. Д. и Д. Д. е спазен срокът по чл. 283 ГПК. Качеството на всички ищци на необходими факултативни другари налага извода, че е допустимо упражнено и правото на касационна жалба от А. З. и В. Б. (аналогия с чл. 265, ал. 2 ГПК), макар и след срока по чл. 283 ГПК. Въззивният съд отхвърля ревандикационните искове, защото изключва материалната легитимация на ищците като съсобственици, въпреки че те са наследниците по закон на П. М. Н. – лицето, от което през 1949 г. имотът е отчужден по ЗОЕГПНС. Въззивният съд съобразява заповед № 1227/ 15.05.2001 г. на областния управител на Област Монтана и влязлото в сила решение на административния съд, с които на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, вр. Чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ на ищците е признато правото на обезщетение с реално възстановяване на собствеността върху имота, както и събраните чрез заключенията на съдебно-техническите експертизи доказателства, че имотът е идентичен с отчуждения по ЗОЕГПНС. Без да обсъди довода на ищците, че влязлото в сила решение по административното дело поражда задължително действие, включително и по причина на субективен идентитет (по приключилото административно ответниците по настоящото имат качеството на заинтересовани страни, признато с определение от 26.11.2003 г. по адм. д. № 5889/ 2003 г. ВАС, ІІІ-то отделение, а ищците са жалбоподателите), въззивният съд приема за допустим косвения съдебен контрол върху законосъобразността на заповед № 1227/ 15.05.2001 г. на областния управител на Област Монтана; провежда го в пълен обем и отхвърля ревандикационните искове поради това, че наследодателят на ищците не е собственикът на имота към датата на отчуждаване по ЗОЕГПНС. Въззивният съд е изключил титулярството на абсолютното право, защото с договора по нотариален акт № 25/ 1929 г. наследодателят на ищците е придобил в собственост различен имот и въпреки че процесният е идентичен с отчуждения по ЗОЕГПНС в периода от 1937 г. (когато наследодателят го е купил в декларацията пред Комисията за отчуждаване на едрата градска собственост) до 1947 г. (когато е съставен АДС № 134/ 21.09.1949 г) не е изтекъл 20-годишният срок по Закона за давността, за осъществяване на оригинерно придобивно основание. При така събраните доказателства въззивният съд възприема като несъответна на действителното положение констатацията на нотариуса в нотариален акт № 131/ 25.02.2008 г, че на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, вр. чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ ищците са съсобствениците на имота. Върховният касационен съд намира, че първият процесуалноправен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е решен от въззивния в противоречие с ТР № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС. По него касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. ОСГК на ВКС обосновава изходната си позиция в т. 2 на тълкувателния акт чрез задължителното действие на решението по административното дело (чл. 302 ГПК, а преди влизането му в сила на 01.03.2008 г. - чл. 177 АПК). Именно за това ОСГК на ВКС изключи косвения съдебен контрол върху ИАА, който има за предмет реституционна претенция и е годен да осъществи придобивно основание по исковете за собственост от или срещу държавата. С въззивното решение въпросът за допустимостта на инцидентния съдебен контрол не е обсъден, въпреки доводите на ищците, че е недопустимо да бъде проведен след осъществения пряк съдебен контрол на заповед № 1227/ 15.05.2001 г. на областния управител на Област Монтана; включително и по причина на субективния идентитет на страните по настоящото и по приключилото административно дело. Съответно въззивният съд не е обсъдил и определението от 26.11.2003 г. по адм. д. № 5889/ 2003 г. ВАС, ІІІ-то отделение и в частност въпроса, годен ли е този съдебен акт да установи качеството на ответниците на заинтересовани страни по административното дело при положение, че влязлото в сила решение не съдържа отбелязване да е постановено при такова участие. Въззивният съд не е достигнал и до разрешаване на следващия въпрос, обусловен от отговора на първия, по който обжалването следва да бъде допуснато: ограничен ли е предметният обхват на косвения съдебен контрол за нищожността на административен акт за възстановяване на правото на собственост върху реституиран имот от правата, които ответникът противопоставя като защитно средство срещу петиторния иск. Върховният касационен съд не намира, че следва да допусне касационното обжалване по втория въпрос и следващите, обусловени от неговия отговора. При отречената материалната легитимация на ищците въззивният съд съобразява, че: 1) констативният нотариален акт № 131/ 25.02.2008 г. е съставен в хода на процеса; 2) констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост е направена въз основа на същите писмени доказателства, с които ищците обосновават титулярството си на съсобственици и 3) нейното опровергаване ответниците са извършили чрез защитата по предявените искове. Обжалваното решение е съответно на ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. №11 / 2012 г. ОСГК на ВКС.