Определение № 2371 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 518/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Ф. Б. срещу въззивно решение на Софийски градски съд. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата. Третото лице помагач Е. П. не изразява становище. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалба на ищцата въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща стойността на неразрешени платежни операции, заедно с банкови такси и лихви, извършени по банкови сметки на ищцата. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесните операции не са неразрешени, доколкото с нарочна декларация от 29.05.2018 г. ищцата безусловно е потвърдила всички операции, транзакции и движения по сметките си. Изтъкнал е, че истинността на документа не е била оспорена, а възражението, че за подписването му ищцата е била въведена в заблуждение от служители на банката е намерил за преклудирано като заявено едва в хода на въззивното производство. Независимо от извода за настъпила преклузия съдът е посочил, че и по същество ищцата не сочи доказателства за твърдяното въвеждане в заблуждение. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено. По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че решаващият извод на въззивния съд за настъпила преклузия е в противоречие с практиката на ВКС, според която признанието на неизгоден факт не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Поддържа се също, че от значение за развитието на правото са въпросите „Дали възражение на страна, че писмен документ е подписан при въвеждане в заблуждение или под натиск, а не относно автентичността или истинността му, се преклудира по реда на чл. 193 ГПК или съдът следва да оцени доказателствената стойност на документа с оглед тези обстоятелства?“ и „Дали декларация, подписана от страна след въвеждане в заблуждение, следва да се приема за недвусмислено признание на факти или съдът е длъжен да оцени доказателствената ѝ стойност с оглед тежестта на доказване и защитата на икономически по-слабата страна?“. Първият и третият от поставените въпроси не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Същите се отнасят до приетото от въззивния съд, че декларацията представлява признание за знанието на ищцата за извършените операции, но решаващият извод на съда се основава на съдържащото се в декларацията диспозитивно изявление за потвърждаване на операциите. Последният въпрос също не отговаря на общото изискване за допускане на касационното обжалване, тъй като се основава на преклузия по реда на чл. 193 ГПК, т. е. на възражението за неистинност на документа, докато приетото от съда се отнася до преклузията на възражението за въвеждане в заблуждение съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП и с оглед направеното искане жалбоподателката следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 103 евро. С тези мотиви съдът