Определение № 60419 от 12.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2010/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г., представляван от адв. Т. Г., срещу решение № 11624 от 21.07.2020г. по гр.д. № 4499/2019г. на САС, 10 състав, с което, след отмяна на решение от 26.04.2019г. по гр.д. № 4178/2018г. на СГС, ГО, 2 състав в обжалваната част, е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 19 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.08.2017г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е взел предвид всички обстоятелства, относими към възприетите от практиката на ВКС критерии за справедливост, като е изключил от преценката си размера на застрахователните лимити, обосновал е решението си само с броя минимални и средни работни заплати към момента на деликта, не е направил преценка на другите обстоятелства – инфлационните процеси в страната, нарастване на цените и др., не е направил преценка на другите обстоятелства относно претърпените вреди, както и не е основал преценката си на решения на по-високостепенни съдилища. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли решаващият състав при преценката на размера на обезщетение по справедливост за претърпени неимуществени вреди при прилагането на нормата на чл.52 ЗЗД да изключи напълно лимитите на застрахователни покрития като ориентир за отчитане на конкретните обществено-икономически условия в страната към настъпване на застрахователното събитие? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1169/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 243 от 03.05.2018г. по т.д. № 198/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 248 от 02.08.3018г. по т.д. № 1565/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 97 от 13.11.2017г. по гр.д. № 60239/2016г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 73 от 27.05.2014г. по т.д. № 3343/2013г. на ВКС, решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС.

2. Следва ли решаващият състав при определянето на размера на обезщетение по справедливост за претърпени неимуществени вреди при прилагане на нормата на чл.52 ЗЗД да направи преценка само и единствено на броя на минималните работни заплати /респ. средните работни заплати/ към момента на настъпване на ПТП? Касаторът се позовава на противоречие с решение № 243 от 03.05.2018г. по т.д. № 198/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., ППВС №4/1968г., решение № 227 от 12.03.2018г. по т.д. № 135/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 278 от 14.12.2018г. по т.д. № 2347/2017г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че при произнасянето си въззивният съд е разгледал всички приети по делото доказателства и установени обстоятелства, които са от значение за постановяване на решението. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 15.08.2017г. е настъпило описаното в исковата молба ПТП; че образуваното наказателно производство срещу водача В. А. е прекратено с постановление на СРП от 26.10.2017г.; че за управлявания от него л.а. „Хюндай И 30“ с рег. СВ 6537 КМ е имало застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към датата на произшествието; че ищецът е отправил извънсъдебна претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на 28.08.2017г.; че на 26.03.2018г. ответното дружество е заплатило на ищеца сумата 11 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди.

Приел е, че от заключението на допуснатата по делото медицинска експертиза, изготвена от вещо лице лекар хирург, ортопед – травматолог, се установява, че ищецът е получил следните травматични увреждания: фрактура на лявата лъчева кост в дисталната си част. Посочил е, че вещото лице не е извършило личен преглед на ищеца, но е посочило, че болките и страданията са били по – интензивни през първите 10-15 дни, като постепенно с времето са намалявали, както и че такава фрактура зараства за 30 дни.

Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката В., която живее на семейни начала с ищеца. Посочил е, че според нейните показания преди катастрофата ищецът е бил в добро физическо и психическо състояние, а след това не се е чувствал добре. Бил е в отпуск по болест 70 дни, а 45 дни с гипс, като след това е ходил на рехабилитация. Взел е предвид, че според свидетелката ищецът продължава да изпитва болки в ръката при по- голямо натоварване; че е направил 20 процедури за раздвижване във ВМА, което му се е отразило добре; че в ежедневието ищецът е имал нужда от помощ, тъй като с поставения гипс не е могъл да се облича, имал е нужда от помощ при къпане. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката с изключение на частта, в която тя заявява, че ищецът е бил с гипс на ръката 45 дни, тъй като влизат в противоречие със събраните писмени доказателства.

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е намерил за установено, че са настъпили предпоставките от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, поради което застрахователят е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск.

По спорния въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди е изложил съображения, че следва да бъдат съобразени обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези /ППВС № 4/23.12.1968г./. Посочил е, че от заключението на СМЕ е установено, че получената от ищеца травма по своята същност е средна телесна повреда; възстановителният период от нея е около 30 дни, като интензивни болки пострадалият е имал за 10-15 дни, когато е започнал процесът на зарастване, а след това те са намалявали. Взел е предвид, че видно от медицинските документи, ищецът е бил на преглед в болнично заведение, където е установена фрактурата, но е отказал хоспитализация и оперативно лечение, а е било проведено консервативно лечение с гипсова имобилизация за 35 дни. Съобразил е, че травмата е причинила на ищеца затруднение при движението на левия горен крайник за кратък период от време, което му е създало ежедневен дискомфорт, тъй като е бил обездвижен и е имал нужда от чужда помощ. Приел е за установено, че ищецът е провел рехабилитация за раздвижване на горния ляв крайник. Съобразил е липсата на медицински документи и на извършен личен преглед на ищеца и е заключил, че от травмата няма настъпили трайни увреждания, които да оказват влияние върху начина му на живот за в бъдеще, че няма усложнения в процеса на лечение и възстановителния период. С оглед на това и като е взел предвид, че ищецът има добро общо здравословно състояние, както и неговата възраст – 30 години, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 11 000 лв. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил още, че произшествието е настъпило през 2017г., икономическата конюктура и минималната работна заплата за страната, като е посочил, че размерът на застрахователните лимити не може да бъде водещ и самостоятелен критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди. В тази връзка е отчел, че определеният размер на обезщетението от 11 000 лв. представлява 23 минимални работни заплати за страната за 2017г. и 10 средно месечни заплати при 1036 лв. средно месечна работна заплата за страната за месец август на 2017г. Намерил е, че определеното обезщетение е съответно на жизнения стандарт на страната към праворелевантния момент.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираните от касатора въпроси се отнасят до приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Този въпрос е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца увреждане, вида и продължителността на проведеното лечение, възрастта на ищеца и настъпилото пълно възстановянане, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат напълно изключени, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която те нямат самостоятелно значение, а са индиция за икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, наред с нормативно определената минимална работна заплата. Макар въззивният съд да е взел предвид размера на минималната и на средната работна заплата за страната, лисва извод, че същите следва да са единственият критерий при определяне на справедливото обезщетение. С оглед на това поставените от касатора материалноправни въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 150 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,