Определение № 1403 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 471/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А. Б. чрез адв. Л. Т. срещу решение №994 от 14.12.2010г по гр.дело № 357/2010г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.02.2010г по гр.д. д №2658/2006г на СРС Oтхвърлен е иск за заплащане на цена по сключен в нотариална форма договор за покупко- продажба на недвижим имот ,като иска е основан на договорена в предварителния договор по- висока цена .. В приложеното към жалбата изложение като основание за допускане на касационно се сочат чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК След сключен в изпълнение на обещаното окончателен договор, при цена в нотариалния акт, по- малка от уговорената по предварителния договор, въз основа на последния от купувача и трето задължено лице – гарант ,се иска заплащане на предварително договорената цена ,респ. за разликата ,на основание чл.200 ал.1 от ЗЗД, с твърдение че тя е дължимата. Поставен е материално правния въпрос, при възникнал спор за действителната продажна цена ,която в предварителния договор е по- висока от тази в нотариалния акт, следва ли да се приеме ,че страните са предоговорили цената или следва да се изхожда от действително уговорената цена, посочена в предварителния договор. Тезата е, че даденото в реш. № 144 от 01.12.1955г по гр.д. № 100/1955г на ОСГК на ВС разрешение във връзка с правото на изкупуване по чл. 33 ал.2 от ЗС е приложимо и в настоящия случай .По същия въпрос се изтъква и основанието на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК тъй като според защитата явно не се касае за предоговаряне, нито за заплащане на действително уговорената цена и съответно на закона и правото ще е осъдително спрямо купувача решение, да плати действителната цена. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Изтъкнатата в изложението съдебна практика е извън задължителната и по същество се поддържа основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, но и то не е налице. Въпросът дали при „възникнал спор за действителната продажна цена”, която в предварителния договор е по- висока от тази в нотариалния акт, следва ли да се приеме, че страните са предоговорили цената или следва да се изхожда от действително уговорената цена, съдържа като алтернативи два отговора, които не се изключват, а в случая нямат и връзка помежду си. В първата си част въпросът е по основателността на един иск за разкриване на привидност, който иск не е предявен и разглеждан по делото. Искът е бил предявен за заплащане на продажна цена, но на основание предварителния договор и след сключването на окончателния договор, волеизявен при друга цена. Единствено относим към този предмет на спора е въпросът за предоговарянето, но той има еднозначен отговор: предоговарянето явства от съдържанието на самия окончателен договор. Това ,което защитата счита за явно в обосновка на въпроса си ,в действителност е обратно на явно изразената воля при сключването на окончателния договор. Посредством формулирани въпроси защитата изразява тезата, че задължението за заплащане на цената произтича от предварителния договор, а не от окончателния договор за покупко- продажба, сключен в изпълнение на първия и задължението по чл. 200 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цената може да има за основание на иска уговореното в предварителния договор, а не уговореното при сключването на окончателния договор. Още с решение №29 от 12.06.1980г по д.№20 /1980г ОСГК на ВС се даде отговор в смисъл, обратен на поддържания в изложението. Основанието да се претендира заплащане на цената произтича от окончателния, а не от предварителния договор, чиито условия страните могат да се предоговарят Съдебна практика по този въпрос е налице, тя е трайна и в настоящия случай въззивния съд е дал съответно, а не противно на същата практика разрешение. Не е налице и основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.