Определение № 2487 от 26.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2793/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Синджента България“ЕООД, подадена чрез адв. А. Я., против решение № 408 от 15.08.2022 г. постановено по в. т. д. № 277/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260065 от 1.03.2022 г. по т. д. № 185/2020 на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против М. М. М. и Т. П. М. иск с правно основание чл. 627 от ТЗ за солидарното осъждане на ответниците за заплащане на сумата от 100 000 лв., претендирана частично от общо 2 632 200 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищеца вреди в резултат на бездействието им в качеството на управителни да заявят неплатежоспособността на „Зенит Инвест“ЕООД в 30-дневен срок след настъпването щ.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното с нея решение поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че задължението на управителите по чл. 626, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ТЗ възниква единствено при спиране на плащанията. Навежда довод, че основанията за възникване на това задължение са изчерпателно изброени в чл. 626, ал. 1 от ТЗ – изпадане на търговеца в състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост. Излага съображения, че разпоредбата на закона не включва като допълнителен критерий спирането на плащанията, а последното е само индиция за неплатежоспособността по отношение на третите лица. Позовава се на практиката на ВКС, според която спирането на плащанията по смисъла на чл. 608, ал. 3 от ТЗ има характер на презумпция за неплатежоспособност, прехвърляща доказателствената тежест за оборването щ върху търговеца – длъжник. Касаторът намира за неправилен извода на въззивния съд за липсата на видими признаци, от които управителите са могли да разберат за състоянието на неплатежоспособност на дружеството, като излага подробни съображения в обратния смисъл. В допълнение застъпва, че незнанието за настъпилата неплатежоспособност е ирелевантно и не може да обоснове освобождаване на управителите от отговорност.

Излага разбирането си за вината в гражданското право като неполагане на дължимата грижа, която се твърди, че ответниците не са положили. Касаторът навежда довод, че въззивното решение е постановено при съществено процесуално нарушение, изразяващо се в допусната и кредитирана от съда съдебно-счетоводна експертиза по въпроси, свързани с неплатежоспособността на дружеството и в частност с нейната начална дата, които към този момент са били разрешени в противоположен смисъл със сила на пресъдено нещо с решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Зенит Инвест“ЕООД. Твърди се още допуснато от решаващата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в превратно тълкуване на фактите, свързани с последното извършено плащане от управляваното от ответниците дружество, както и необсъждане на всички събрани доказателства и доводи на страните относно знанието на ответниците за влошеното финансово състояние на „Зенит Инвест“ЕООД, отговорността на единия от управителите – М. М., както и доводите за причинно-следствена връзка между поведението на ответниците и настъпилите вреди. Касаторът твърди, че към началната дата на неплатежоспособността – 31.12.2016 г. дружеството все още е разполагало с имущество, достатъчно да удовлетвори вземанията на ищцовото дружество при навременно откриване на производството по несъстоятелност. Намира, че фактическият състав на разпоредбата на чл. 627 от ТЗ е осъществен. Счита, че допускането на касационно обжалване ще допринесе за правилното тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси, които твърди, че са обусловили крайните изводи на съда и чието разрешение противоречи на практиката на ВКС, а именно:

„1. Длъжен ли е търговецът да следи за (1) настъпила неплатежоспособност, представляваща трайна обективна невъзможност да погасява своите краткосрочни (текущи) задължения с краткотрайните си (текущи) активи (която е възможно все още да не се е проявила в спиране на плащанията) и (2) настъпила свръхзадълженост, или задължението за подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност възниква при спиране на плащанията съгласно чл. 608, ал. 3 от ТЗ, т. е. при външно обективирана неплатежоспособност?“. По така формулирания въпрос касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 108 от 25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 9 от 10.04.2019 г. по т. д. № 2099/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 90 от 20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 64 от 23.03.2010 г. по т. д. № 959/2009 на ВКС, II т. о.

2. „Оборва ли предположението за наличие на неплатежоспособност, посочено в чл. 608, ал. 3 от ТЗ, последващото плащане на забавено задължение по търговска сделка?“. Касаторът твърди, че въззивната инстанция е разрешила този въпрос в противоречие с решение № 9 от 10.04.2019 г. по т. д. № 2099/2018 г. на ВКС, I т. о. и решение № 80 от 8.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, I т. о.

3. По въпроса „Има ли правомощия съдът, разгледал иск по чл. 627 от ТЗ, да се произнася по предпоставките за уважаване на иска, свързани с установяване на състояние на неплатежоспособност?“ се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение № 108 от 25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г. на ВКС, I т. о.

4. „Достатъчно ли е търговецът да съобрази коефициента за обща ликвидност, за да бъде направен извод за наличие или липса на неплатежоспособност?“. Касаторът счита, че по този въпрос въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с решение № 32 от 17.06.2013 г. по т. д. № 685/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г. на ВКС, II т. о.

5. „По какъв критерий следва да се преценява вината на управителя – конкретен, спрямо възможностите на конкретния управител да съобрази задълженията си или абстрактен – спрямо това, което се приема за нормално, обичайно поведение на лицата в подобни случаи?“;

6. „Положил ли е управителят дължимата грижа, ако е бил в грешка или незнание относно факта на неплатежоспособността и поради това не е подал молба по чл. 626, ал. 1 ТЗ?“;

По поставените въпрос № 5 и въпрос № 6 касаторът твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о.

7. По въпроса „Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички заявени от страните доводи и възражения и всички приети доказателства поотделно и в цялост?“ касаторът посочва решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о., в противоречие с което твърди, че се е произнесла въззивната инстанция.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Ответниците М. М. М. и Т. П. М. оспорват касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощниците им адв. О. Д. и адв. С. С. от АК–Пловдив възразяват, че не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. Изложени са доводи, че формулираните от касатора правни въпроси и посочената съдебна практика са неотносими към решаващите мотиви на съда. Развиват съображения и за неоснователност на касационната, тъй като решението на въззивната инстанция не е постановено в нарушение на материалния закон. Застъпват тезата, че доколкото не са налице видими признаци за обективно състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост, в тежест на управителите не е възникнало задължение да поискат откриване на производство по несъстоятелност, поради което считат, че не е осъществен фактическият състав на отговорността по чл. 626 от ТЗ. В отговора са изложени подробни съображения, че обжалваното въззивно решение не е постановено при твърдените от касатора от касатора нарушения на съдопроизводствените правила. Ответниците навеждат доводи, че не е налице вина на управителите, тъй като същите са действали добросъвестно и в рамките на утвърдените между страните търговски правила, а ищецът и настоящ касатор е разполагал с регулярно предоставяна достоверна информация за финансовото състояние на дружеството– негов съконтрахент. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – касационната жалба да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че през исковия период (до 10.02.2017 г.) ответниците по касация М. М. М. и Т. П. М. са били съдружници и управители на „Зенит Инвест“ЕООД, както и че в изпълнение на сключен на 14.02.2017 г. договор, „Синджента България“ЕООД е доставило на това дружество семена и продукти за растителна защита на стойност 2 980 513 лева. Доказано е също, а това следва и от прилагане на института на доказателствената тежест, че уговорената с договора продажна цена на доставените стоки не е била заплатена от купувача. Установено е също така, че по молба та кредитора „Синджента България“ЕООД по чл. 625 от ТЗ, с решение № 618 от 10.12.2019 г., пост. по т.д. № 577/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, при условията на чл. 630, ал. 1 от ТЗ по отношение на „Зенит Инвест“ЕООД е било открито производство по несъстоятелност, поради неплатежоспособност с начална дата 31.12.2016 г., както и че вземанията на този кредитор за неплатена цена и неустойка по договора от 14.02.2017 г. са били предявени в производството по несъстоятелност и са включени в списъка на приетите от синдика вземания. С решение № 260047 от 11.02.2021 г. по т.д.н. № 577 от 2019 г. Пловдивският окръжен съд е прекратил производството по делото на основание чл. 735, ал. 1, т. 2 от ТЗ, поради изчерпване масата на несъстоятелността, постановил е заличаването на „Зенит Инвест“ЕООД (в нес.) от търговския регистър на основание чл. 735, ал. 2 от ТЗ и е прекратил правомощията на синдика, като вземанията на кредитора „Синджента България“ЕООД са останали неудовлетворени, поради липсата на подлежащо на осребряване имущество. Безспорно е между страните, че в 30-дневния срок по чл. 626, ал. 1 от ТЗ от определената от съда по несъстоятелността начална дата на неплатежоспособност, ответниците не са подали молба за откриване на производството по несъстоятелност на управляваното от тях дружество.

За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че не е осъществен фактическият състав за ангажиране на имуществената отговорност на ответниците по чл. 627 от ТЗ. Обосновал е извода си, че в тяхна тежест не възникнало задължение по чл. 626, ал. 1, във връзка с ал. 2 от ТЗ със становището, че макар с решението за откриване на производство по несъстоятелност да е била определена начална дата на неплатежоспособността на 31.12.2016 г., към тази дата не са били налице видими признаци за влошеното финансово състояние на дружеството, поради което управителите му не са могли да узнаят за изпадането му в това състояние, а оттам- в тяхна тежест н е възникнало задължение по чл. 626, ал. 1 от ТЗ. В допълнение съдът е изложил, че презумпцията за вина във връзка с твърдяното бездействие от страна на ответницата М. М. била оборена, тъй като последната не упражнявала трудова дейност и не участвала в управлението на дружествените работи през процесния период поради ползването на отпуск за отглеждане на дете от 01.02.2015 г. до 31.08.2017 г.

При горните данни, по допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Като общо основание за допускане на касационен контрол формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, поради което обжалваното решение не може да се допусне до касация, без посочването на такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Процесуалният закон не оправомощава съда да формулира въпроса вместо касационния жалбоподател, въз основа на оплакванията, изложени в касационната жалба.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на първия въпрос, който по същество следва да бъде обобщен в смисъл дали за осъществяване фактическия състав на отговорността по чл. 627 от ТЗ е достатъчно да бъде установено обективното изпадане на дружеството в състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост или тя следва да е била външно обективирана чрез спиране на плащанията. Този въпрос е обусловил крайния извод на въззивния съд, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно цитирания тълкувателен акт. Като е приел, че към края на 2016 г. и началото на 2017 г. дружеството е погасявало задълженията си и не са били налице видими признаци за неговата неплатежоспособност, въззивният съд е заключил, че за ответниците, явяващи се към същия този период управители на дружеството, не е възникнало задължение да поискат откриване на производство по несъстоятелност в срока по чл. 626, ал.1 от ТЗ, независимо от определената с решението на съда по несъстоятелност на „Зенит Инвест“ЕООД начална дата на неплатежоспособност – 31.12.2016 г., което формира сила на пресъдено нещо, че към този момент дружеството обективно се е намирало в това състояние. Според формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, съдържаща се в решение № 108 от 25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г. на ВКС, I т. о., кумулативни предпоставки за предявяването на иска по чл. 627 от ТЗ са: 1. Да е установена неплатежоспособността (свръхзадължеността) на длъжника; 2. Да е определена началната щ дата; 3. Да няма направено искане от някое от лицата по чл. 626, ал. 2 от ТЗ в рамките на 30-дневен срок от тази дата; 4. Да е установено, че ответникът по иска е от кръга на тези лица, а за неговата основателност - 1) наличието на вреда и нейния размер; 2) Обстоятелството, че вредата произтича именно от забавата за уведомяване по чл. 626, ал. 1 от ТЗ; 3) Причината за забавата да е виновното бездействие на ответника. С оглед на така направеното разграничение между предпоставките за допустимост и основателност на иска по чл. 627 ТЗ, изводът за възникнало задължение по отношение на лицата по чл. 626, ал. 2 да подадат молба за откриване на производство по несъстоятелност в рамките на законовия 30-дневен срок се явява условие, подлежащо на преценка съобразно горните предпоставки. В случая, за да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че тъй като знанието на лицата по чл. 626, ал.2 от ТЗ за неплатежоспособността на дружеството, следва да предшества откриването на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, то не може да се основава на критериите, разбирани като сложна съвкупност от икономически и юридически показатели, определящи изпадането на длъжника в това състояние, въз основа на които съдът по несъстоятелността е определил началната дата на неплатежоспособността. С това е мотивирал становището си, че изводът за знание следва да се формира с оглед наличието на обективните факти, в които се обективира изпадането на длъжника в това състояние, в частност от презумпцията за неплатежоспособност, установена в разпоредбата на чл. 608, ал. 3 от ТЗ, а именно спирането на плащанията. Т. е. съдът е третирал въпроса за вината като знание или незнание на фактите, покриващи презумпционната предпоставка по чл. 608, ал. 3 от ТЗ, в които външно се обективира състоянието на неплатежоспособност, като същевременно е изключил икономическите показатели, чрез които се осъществява финансовият анализ на ликвидността на търговското предприятие, въз основа на които съдът по несъстоятелността определя началната дата на неплатежоспособността, приемайки, че лицата по чл. 626, ал. 2 от ТЗ не са били задължени да формират знанието си с оглед на тези показатели, ако това състояние не е намерило външен израз в поведението на длъжника като икономически субект. По същите съображения, относими към изхода на спора са и въпросите по т. 5 и т. 6 от изложението, доколкото те са относими към вината за бездействието на задължените субекти, а именно, дали тя следва да се преценява с оглед техните конкретни субективни възможности, или съобразно един абстрактен - еталонен модел за управление на дружествените работи (т. 5), както и дали вината може да се изразява в неполагане на дължимата грижа, в каквато насока се твърди и противоречие с решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., третиращо спецификата на вината в гражданското право. По горните съображения, настоящият касационен състав намира, че посочената група въпроси удовлетворява както общия, така и специалния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което по тях следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос дали последващото плащане на забавено задължение по търговска сделка оборва предположението за наличие на неплатежоспособност не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ТЗ. Оборимата (процесуална) презумпция в чл. 608, ал. 3 от ТЗ е установена в полза на кредиторите на несъстоятелното дружество с вземания по ал. 1, а не на неговите волеобразуващи и волеизразяващи органи и е предназначена да възложи в доказателствена тежест на длъжника да установи, че въпреки удовлетворяването изцяло или частично на вземанията на определени кредитори, е бил платежоспособен (арг. от второто изр. ). В случая извършеното със забава заплащане на вземания към същия кредитор е съобразено от съда единствено като външен белег на неплатежоспособността на дружеството, с оглед знанието на ответниците – негови управители за изпадането му в това състояние.

Третият въпрос относно „правомощията на съда по иск с правно основание чл. 627 от ТЗ да се произнася по предпоставките за уважаване на иска, свързани с установява-не на състояние на неплатежоспособност не удовлетворява нито общата нито специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ТЗ. Решението на въззивния съд не е мотивирано с определяне на по-късна дата на неплатежоспособността на „Зенит Инвест“ЕООД, различна от приетата с решението за откриване на производството по несъстоятелност, т.е. с неплатежоспособността per se, разбирана като обективна и трайна невъзможност длъжникът да погасява краткосрочните си задължения с краткотрайните си активи, а с наличието на външни белези, индициращи изпадането му в това състояние, относими към вината на субектите по чл. 626, ал. 2 от ТЗ за бездействието им да подадат молба по чл. 625 от ТЗ. Този въпрос не удовлетворява и специалния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото решение № 108/ 25.11.2011 год. на ВКС, І т.о. третира въпроса дали висящото производство по несъстоятелност съставлява отрицателна процесуална предпоставка за възникване правото на иск по чл. 627 от ТЗ, на който съдът е дал положителен отговор в случаите, при които вредите, обезщетение за които се претендира с този иск от управителите (съдружниците), се съизмеряват с неудовлетвореното в производството по несъстоятелност вземане към неплатежоспособното дружество. Решението не съдържа отговор на въпроса относно допустимостта на инцидентно установяване ad hoc на състоянието на неплатежоспособност в производството по иск с правно основание чл. 627 от ТЗ, от съда, сезиран с разглеждането му, поради което не е от естество да обоснове специалната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед така формулирания въпрос. Това се отнася и до въпроса по т. 4 от изложението, доколкото той е относим към определяне на началната дата, въз основа на анализ на финансовото състояние на търговското предприятие чрез показателите за ликвидност, която е установена със силата на пресъдено нещо на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Зенит Инвест“ЕООД и която не е ревизирана с обжалваното въззивно решение.

Поставеният от касатора въпрос № 7 е свързан с оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на конкретни фактическите твърдения и правни доводи на страната, обуславящи евентуална неправилност на решението, които кореспондират и с изложените в касационната жалба оплаквания. Ето защо и предвид задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, те следва да бъдат обсъдени в решението на съда по съществото на касационната жалба, но не удовлетворяват общия критерий за достъп до касация.

Предвид горното на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на Върховния касационен съд на дължимата държавна такса в размер на 2 000 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, след което делото да се докладва на председателя на І т. о., Т. К. за насрочване.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,