Определение № 310 от 11.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1923/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ищеца А. К. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд относно отхвърлената част – над присъдения размер от 20000 лв. до частично предявения размер от 50000 лв. (част от общо вземане за 60000 лв.) - от предявения срещу „Дженерали застраховане“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

1. Поддържа се, че в конкретния случай е допусната очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, изразяваща се в явната необоснованост на въззивното решение относно приетото съпричиняване на вредата от страна на ищеца - несъответствие на фактическите изводи на съда с доказателствата и фактите по делото и несъответствие на тези фактически изводи с правните изводи.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, І т. о., определение по т. д. № 1923/2019 г., стр. 5/5

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с несъответствие между изводите на съда (фактически и правни) и доказателствата по делото. Проверката на правилността на фактическите изводи на въззивния съд следователно съгласно доводите на самия жалбоподател се предпоставя от повторен анализ на събраните доказателства, което изключва основанието „очевидна неправилност“ по чл. 280, ал. 2 ГПК.

2. Основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са обосновани с доводи за произнасяне на въззивния съд по уточнения съобразно ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК въпрос относно момента на преклузия на възможността на ответника да предявява възражения и да сочи обстоятелствата, на които те се основават, в противоречие с посочена практика на касационната инстанция и като значими за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Поддържа се и произнасяне на въззивния съд по въпроса когато в отговора или в съдебното заседание ответникът възрази за виновно поведение на пострадалия, без да уточни конкретните действия, в които това поведение се е изразило, може ли това да бъде прието за надлежно въведено възражение за съпричиняване, което трябва да бъде конкретизирано и след изтичане на срока по чл. 133 ГПК – също в противоречие с посочена практика на касационната инстанция и като значими за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Твърди се също и произнасяне на въззивния съд по въпроса може ли съдът да приеме за установено допринасящо поведение на пострадалия, без ответникът да е предявил такова възражение – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въззивният съд, обсъждайки изложените и във въззивната жалба доводи за липса на своевременно въведено и конкретизирано възражение за съпричиняване, е намерил същите за неоснователни, като е приел, че такова възражение е направено още с отговора на исковата молба.

Този извод на въззивния съд съответства на процесуалното развитие на делото, доколкото действително с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за съпричиняване, без да посочи конкретни действия на ищеца, които да са довели до увреждането, но това възражение е конкретизирано още с допълнителния отговор, в който ответникът е посочил конкретно, че в пряка причинна връзка с увреждането се намират обстоятелствата, че ищецът, намирайки се на пътното платно, внезапно е променила посоката на движението си. Следователно налице е конкретно възражение за съпричиняване, въведено в процеса своевременно с оглед възможността на страните (и съответстващото задължение на съда) за уточняване и отстраняване на противоречията във фактическите твърдения в срок до края на първото заседание – чл. 145, ал. 2 ГПК.

С оглед изложеното всички посочени по-горе въпроси, като основани на предпоставката за липса на своевременна конкретизация на възражението за съпричиняване, не съответстват на мотивите на въззивния съд, т. е. не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по тези въпроси.

Поддържа се също и произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитирана практика на касационната инстанция по въпроса дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, за което е доказано, че има причинна връзка с произшествието. Този въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е основал правните си изводи по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не върху недоказаност на причинна връзка между установените действия на ищеца и настъпилата вреда, а върху предхождащия фактически извод именно за наличие на такава връзка.

Накрая, не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по последния въпрос правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат, доколкото този въпрос по съдържанието си съвпада с предходния и не съответства на правните изводи на въззивния съд, т. е. не отговаря на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С тези мотиви съдът