Определение № 1864 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 315/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищeца А. С. Т. и по насрещна касационна жалба на ответника „Ангара Груп-1“ ООД срещу въззивно решение № 404 от 13.03.2023 год., постановено по в. гр. дело № 132/2023 год. по описа на Окръжен съд – Бургас. Ищецът обжалва въззивното решение в частта му, в която е потвърдено решение № 1319 от 21.06.2022 год., постановено по гр. дело № 8395/2021 год. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от А. С. Т. срещу „Астана Строй“ ООД и Н. С. С. искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 10 500 евро, представляваща неустойка по чл. 4, ал. 3 от сключеното между тях споразумение от 09.06.2019 год., дължима за периода от 30.03.2021 год. до 30.08.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.08.2021 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 6118/2021 год. по описа на РС – Бургас. С насрещната касационна жалба ответникът обжалва въззивното решение в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от А. С. Т. срещу „Ангара Груп-1“ ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 500 евро, представляваща неустойка по чл. 4, ал. 3 от сключеното между тях споразумение от 09.06.2019 год., дължима за периода от 30.03.2021 год. до 30.08.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.08.2021 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 6118/2021 год. по описа на РС – Бургас. Жалбите са процесуално допустима – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК, съответно по чл. 287, ал. 2 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че в нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, въпреки безспорните доказателства, че преди разглеждането на делото тримата въззивни съдии имат формирано мнение по казуса – по фактите, основанието и приложия закон, те са отказали да се отведат от разглеждането на делото. Въззивният съд не съобразил признанието на иска, обективирано в предпоследния абзац на молбата на ответниците Н. С. С. и „Астана Строй“ ООД от 27.04.2022 год., докладвана в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство от 28.04.2022 год. и не обсъдил доводите на ищеца. Така на страните по споразумението били „вменени“ права, различни от съдържанието, което самите договарящи били вложили при подписването му на 09.06.2019 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответниците по касационната жалба Н. С. С. и „Астана Строй“ ООД не са депозирали писмени отговори. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Може ли да е безпристрастен съдът, след като в същия състав вече е постановил решение между същите страни, при същите фактически и правни основания и приложим закон, като различни в двете дела са само размерите и периодите, за които се претендира да са възникнали двете искови претенции? 2/ Идентични ли са казусите по дела, различаващи се се единствено по размерите на исковите претенции и времевите периоди, в които се твърди те да са възникнали? 3/ Може ли при тълкуване на действителната воля на страните, с оглед задължението по чл. 20 ЗЗД, въззивният съд да приеме нещо различно от това, което самите те са заявили писмено по делото? 4/ Може ли съдът да приеме съществуването на права и задължения в процесния договор и въз основа на тях да реши спора по делото, когато такива не са посочени в исковата молба, в отговор на ответника по чл. 131 ГПК в приетия за окончателен доклад по делото? 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, аргументите и възраженията на страните, включително тези направени във въззивната жалба? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №, т., рег. №, нот.дело № / год. на нотариус И. Ж., с № на НК, „М Строй Констракшън“ ЕООД продало на А. Т. описания в споразумението от 09.06.2019 год. апартамент, представляващ СОС с идентификатор, за който е отбелязано, че е в завършеност „груб строеж“. С нотариален акт №, т., рег. №, нот дело № / год. на нотариус Х. В., рег. № на НК, продавачът по предходния нотариален акт учредил в полза на „Ангара Груп – 1“ ЕООД договорна ипотека върху собствени на „М Строй Констракшън“ ЕООД недвижими имоти, находящи се в [населено място]. На 09.06.2019 год. между „Астана Строй“ ЕООД и А. Т. бил сключен предварителен договор, по силата на който продавачът А. Т. се задължил да продаде собствените си % ид.ч. от поземлен имот, находящ се на адрес: [населено място], К. с., [улица], като окончателният договор бил сключен на 28.06.2019 год. с нотариален акт №, т., рег.№, нот.дело № / год. на нотарус с рег. № на НКV На 09.06.2019 год. между „Ангара Груп-1“ ЕООД /към настоящия момент ООД/ и А. С. Т., като купувач, е сключено споразумение, по силата на което страните постигнали съгласие изпълнителят, в чиято полза е вписана договорна ипотека върху недвижимия имот, да съдейства на купувача да закупи притежаван от „М Строй Констракшън“ ЕООД недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], изграден в степен на завършеност „груб строеж“, нанесен в КК и КР на [населено място] като сграда с идентификатор. Процесният апартамент № е на две нива, разположен на пети и шести етаж в сградата, с обща застроена площ от. кв.м., с идентификатор, ведно с мазе № от кв.м., % идеални части от общите части на сградата, представляващи кв.м., ведно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, като купувачът се задължил да плати цената от 391 000 лв. по сметка на изпълнителя. С чл. 4 ал. 3 от споразумението е уговорено, че изпълнителят гарантира на купувача, че обектът ще получи разрешение за въвеждането в експлоатация в срок от шест месеца от датата на изповядване на сделката в нотариална форма и при забава в този срок дължи на купувача обезщетение в размер на 750 евро месечно за периода от изтичане на шест месеца от датата на изповядване на сделката до една година от същата; при забава с повече от една година, неустойката се удвоява за всяка следваща година /именно дължимостта на тази неустойка е предмет на настоящото производство/. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника „Ангара Груп-1“ ООД за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави – чл. 26 ЗЗД, тъй като поетото задължение за неустойка от посочения ответник произтича от задължението му да осигури обезщетение при неспазване на посочения в процесното споразумение срок за предаване на процесния недвижим имот. С оглед разясненията, дадени с Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, въззивният съд е приел, че продължителността на времето, за което се дължи неустойка е в зависимост от неизпълнението на неизправната страна по договора, поради което към момента не се касае за свръхпрекомерност на неустоичната клауза, още повече, че заплатената от ищеца сума за недвижимия имот възлиза на 390 000 лв. По тези съображения искът срещу посочения ответник е счетен за основателен. Като се е позовал на изискванията, установени в нормата на чл. 20 ЗЗД и тълкувайки волята на страните въззивният съд е приел, че ответниците „Астана Строй“ ЕООД и Н. С. С. не следва да се считат за солидарни длъжници по претенцията за неустойка. Взел е предвид, че според чл. 4, ал. 4 от процесното споразумение, за обезпечаване на задължението на изпълнителя по предходния текст /ал. 3/ страните се договарят да открият специална банкова сметка, в която да бъде внесена сумата от 9 000 евро, служеща като обезпечение на задълженията за неустойка по предходния текст, като при наличие на предпоставките за получаване на неустойка, купувачът има право да усвои получи съответната сума за всеки месец поотделно; при достигане в тази сметка на сумата от 4 500 евро, изпълнителят е длъжен да я допълни до първоначалния размер в петнадесетдневен срок от достигане на сумата от 4 500 евро или по-малка сума.“, както и че след тази алинея е добавен следния текст: „За изпълнение на задължението на изпълнителя по горната точка, солидарно със същия отговарят Н. С. С. и „Астана Строй“ ЕООД“. Посочил е, че първоинстанционният съд е тълкувал тази разпоредба в смисъл, че същата ограничава действията на последните две лица до гарантиране изпълнението на задължението на „Ангара Груп-1“ ЕООД, но не ангажира солидарната им отговорност по заплащане на процесната неустойка. Въззивният съд е изложил съображения, че макар в края на споразумението от 09.06.2019 год. пред името на Н. С. като физическо лице да е направено отбмелязването „солидарен длъжник“, то същият е такъв заедно с „Астана Строй“ ЕООД, но само за изпълнение на посоченото в ал. 4 от споразумението задължение, а именно за откриване на специална банкова сметка, в която да бъде внесена сумата от 9 000 евро и същата да се поддържа – което задължение така и не е изпълнено. Т.е. Н. С. и „Астана Строй“ ЕООД е следвало да поддържат наличност до 9 000 евро по откритата по споразумение между страните банкова сметка, от която купувачът А. Т. можел да усвоява месечно дължими суми за неустойка, но не, че те дължат солидарно заплащането на договорената неустойка. По тези съображения исковете срещу тези ответници са счетени за неоснователни. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от ищеца въпроси: По отношение на първите два поставени от касатора въпроса, които са свързани с оплакванията на касатора, че въззивното решение е постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не е налице допълнителната препоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 год. на ВКС по т. д. № 1/2023 год., ОСГТК, е обобщена практиката по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, относима към разглежданата хипотеза, а именно, че основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. То би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Участието на съдия по друго дело с различен предмет, по което съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил ставновище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по себе си не обосновава никаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по второто дело доказателства и релевираните доводи на страните и да бъдат направени различни правни изводи. В случая пред въззивния съд е било заявено искане за отстраняване на съдебния състав, което е оставено без уважение поради това, че предходното произнасяне по спор, чийто предмет частично съвпада с разглеждания по-късно спор /настоящия/, само по себе си не представлява обстоятелство, обосноваващо основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че извън това произнасяне ищецът не е навеждал други обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастността на съдебния състав. Цитираната от касатора съдебна практика – решение № 69 от 01.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4941/2014 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 200 от 19.01.2018 год. на ВКС по т. дело № 592/2016 год., ІІ т. о., ТК, е неотносима. В решенията се визират различни хипотези на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради нарушаване на забраната новото съдебно решение, постановено след обезсилване на първоначалното – поради разглеждане на непредявен иск, да бъде постановено от същия съдебен състав /на първоинстанционния съд, постановил обезсиленото решение и на въззивния съд, постановил обезсилването/. Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението, които са относими към начина, по който следва да се тълкува волята на страните в един договор и дали при извършването на това тълкуване може да се подмени действителната воля на страните, са от значение за изхода на спора, но са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16 от 28.02.2013 год. на ВКС по т. дело № 218/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 60169 от 28.01.2022 год. на ВКС по т. дело № 2012/2020 год., I т.о., ТК, решение № 162 от 29.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 10/2018 год., I г.о., ГК, решение № 50116 от 18.10.2022 год. на ВКС по т. дело № 1247/2021 год., I т.о., ТК, решение № 102 от 01.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 50254/2016 год., ІV г. о., ГК /цитирано от касатора/ и др., според която от изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договорите, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на договора, с обичаите, практиката и добвосъвестността. На тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. За да се произнесе по предявените искове въззивният съд е съобразил противоречивите становища на страните относно постигнатата с процесното споразумение уговорка по чл. 4.4 и поради това е извършил тълкуване на споразумението, насочено към изясняване на вложената в съдържанието му действителна воля на договарящиге. Тълкуването, в резултат на което въззивният съд е направил извода си, че Н. С. и „Астана Строй“ ЕООД“ не са поели солидарна отговорност с изпълнителя за заплащането на неустойка, е извършено съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка, при отчитане целта на договора, систематичното място на спорната клауза и значението на употребените в нея изрази. Съобразяването на критериите на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на споразумението означава, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, а дали изводите на съда относно действителното съдържание на постигнатата уговорка са обосновани и законосъобразни, е въпрос от значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Последният повдигнат от касатора въпрос, отнасящ се до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В частност въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по същество. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства; извършено е и произнасяне по възраженията и доводите на страните, в т.ч. по тези, съдържащи се в подадената от ищеца въззивна жалба. Несъгласието на касатора с отречения от въззивния съд характер на признание на изявленията на ответниците Н. С. С. и „Астана Строй“ ЕООД“, съдържащи се в подадената от тях в първоинстанционното производство молба от 27.04.2022 год., съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тъй като не се допуска касационно обжалване по подадената от ищеца жалба, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане и подадената от ответника „Ангара Груп-1“ ЕООД насрещна касационна жалба. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение