Определение № 3001 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1856/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. В. Ц. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7213/ 27.11.2025 г. по гр.д.№ 945/ 2025 г., с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски районен съд № 4334/ 21.03.2023 г. по гр.д. № 16126/ 2022 г. /поправено с постановено от същия съд по същото дело решение № 14528/ 30.08.2023 г., допълнено с постановено от същия съд по същото дело решение № 2085/ 06.02.2024 г., последното допълнено в частта за разноските с постановено от същия съд по същото дело определение № 44856/ 04.11.2024 г./ и като краен резултат по предявените от И. М. Ц. и Р. Ц. Ц. искове против Б. В. Ц. и против Н. И. Д., С. С. Д., И. С. К. и А. Д. К. е прогласен за нищожен на основание чл.26 ал.2 пр.5 33Д, договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том I, рег.№ 851, дело № 66 от 2022 г. на нотариус рег.№ *, с който Н. И. Д. и С. С. Д. дарили на Б. В. Ц. 1/ 100 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.*, находящ се в [населено място], район „*“, [улица], с площ от 252 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план *, квартал: *, парцел *, при граници: имоти с идентификатори *.*.*, *.*.*, *.*.*, *.*.*, като прикриващ договор за покупко-продажба и на основание чл.17 ал.1 ЗЗД е обявен за действителен прикрития договор за покупко - продажба, допуснато е на основание чл.33 ал.2 ЗС в полза на И. М. Ц. и Р. Ц. Ц. изкупуване на 1/2 идеална част от същия поземлен имот срещу цена от 30 000 лева, платима на Б. Ц., като е указано на И. М. Ц. и Р. Ц. Ц., че ако в 1-месечен срок от влизане в сила на решението не платят цената, решението ще се счита обезсилено по право и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят твърди, че „Материалноправните въпроси, по които СГС се е произнесъл и които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са:“, но няма формулирани въпроси, а са цитирани част от мотивите на въззивното решение. С твърдение, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, са формулирани следните въпроси: 1. „Нарушил ли е съдопроизводствените правила съдът, като е допуснал и обсъдил свидетелските показания по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК при положение, че искането е направено в условията на чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК при начало на писмено доказателство?“; 2. „Допустими ли са свидетелски показания по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК за опровергаване съдържанието волята на страните, в това число за установяване на наличие на близки отношения между праводателя и приобретателя по атакуван договор за дарение, за оборване на дарственото намерение между страните, респективно установяване факта на привидност на съглашението?“; и 3. „При упражнено право на изкупуване по реда на чл. 33, ал.2 ЗС само от един от съсобствениците, при която съсобствениците са повече от двама, в какъв обем следва да му се признае това право – само съразмерно на притежаваните от него ид. части, или за цялата част, с която продавачът – съсобственик се е разпоредил?“. Ответните страни И. М. Ц. и Р. Ц. Ц. оспорват жалбата като поддържат, че изведените от касатора въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, нито са били обсъждани от въззивния съд и не са излагани мотиви по тях. Нямало и противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, тъй като по първите два въпроса в решението на въззивния съд била взета предвид и цитирана приложимата съдебна практика, а решение № 50052/ 12.05.2023 г., по гр.д.№ 2802/ 2022 г., І г.о., ВКС, разрешавало различен въпрос. По третия въпрос поддържат, че в настоящия случай нямало конкуренция на искания по чл.33 ал.2 ЗС, тъй като другите съсобственици /Й. Й. С., Н. М. В. и К. С. Н./ не са заявявали такова искане. Освен това излагат доводи, че не е обосновано значението на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото. Затова молят касационния контрол да не бъде допуснат, излагат и съображения по същество за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, а искането за допускане на касационно обжалване е основателно. Въззивният съд установил, че с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот при настъпване на бъдещо събитие от 22.07.2020 г., сключен между М. Н. С. /наследодател на И. М. Ц./ и Й. Й. С., от една страна в качеството им на продавачи, и Б. В. Ц., от друга в качеството му на купувач, било постигнато съгласие, по силата на което продавачите се задължили да продадат на купувача 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.*. В срок от тридесет дни от датата на подписване на посочения договор, продавачите се задължили заедно с останалите двама наследници на общата им наследодателка С. А. /С. Д. и И. К./, да инициират производство по извършване на съдебна делба с наследниците на Н. В., като в делбената маса бъде включен и ПИ с идентификатор *.*.*, като в общ дял на наследниците на А. да се иска да бъде поставен ПИ с идентификатор *.*.*. Уговорена е цена за закупуване на имота от 34 000 лв., от които 2 000 лв.- платени при подписване на предварителния договор. От свидетелските показания съдът приел за установено, че при сключване на договора за доброволна делба две лица предложили на ответниците да изкупят техните идеални части, но те са отказали с аргумент, че искат да изпълнят поетите към Ц. задължения. Между Ц. и останалите ответници не била налице близки връзка. Съдът посочил, че устните доказателствени средства са допустими, тъй като не попадат в ограничението по чл.165 ал.2 изр.2 ГПК. Наличието на „начало на писмено доказателство“ като условие за допустимост на свидетелските показания касаело случаите, когато страната, която твърди симулативността на изразеното от нея съгласие, е и страна по сключената сделка. Ищците не били страна по договора за дарение и нямало как да разполагат с „обратно писмо“ или начало на писмено доказателство. Те били трети за сделката лица, срещу които тя е насочена, затова приложимо било изключението, по чл.165 ал.2, изр.2 ГПК и за ищците не съществува забрана за установяване на симулацията със свидетели. Съдът посочил, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том I, рег.№ 851, дело № 66 от 2022 г. на нотариус рег.№ * ответниците Н. И. Д. и С. С. Д. дарили на Б. В. Ц., 1/100 ид. ч. от притежаваните от тях 25/ 100 ид.ч. от процесния поземлен имот, а с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 78, том I, рег.№ 852, дело № 67 от 2022 г. на същия нотариус С. Д., Н. Д., И. К. и А. К., в същия ден /08.02.2022 г./ прехвърлили притежаваните от тях общо 49/100 ид.ч. от имота, от които 24/100 ид.ч., притежавани от първите двама продавачи, и 25/100 ид.ч., притежавани от вторите двама продавачи, за цената от 30 000 лв, платена от купувача изцяло, съгласно квотите им, преди изповядване на сделката. От правна страна съдът извел, че праводателите по двата договора притежавали идеални части, а не цялото право на собственост върху имота, а приобритателят не бил техен съсобственик преди реализиране на първата сделка. Продажба на идеални части от съсобствен имот на трето за съсобствеността лице била допустима, само ако имотът бъде предложен на останалите съсобственици при същите условия като тези предоставени на външното за съсобствеността лице. Като съсобственик на имота ответникът Ц. се легитимирал едва след сключване на договора за дарение, след което закупил идеалните части на останалите ответници. Двата договора били сключени на една и съща дата, с нотариални актове с поредни номера и цената била платена при изповядване на втората по ред сделка. При съвкупното отчитане на тези факти и установеното от свидетелските показания, съдът приел, че договорът за дарение е симулативен като прикриващ договор за покупко-продажба. Липсвало дарствено намерение за прехвърляне на 1/ 100 ид.ч. от имота, а мотивът за сключване на безвъзмездния договор бил заобикаляне на забраната по чл.33 ЗС. Приложение следвало да намерят правилата на прикритата сделка /покупко-продажба/, затова ищците имали правото по чл.33 ал.2 ЗС. И. Ц. и Р. Ц. притежавали 1/12 ид.ч. от процесния имот въз основа на договора за доброволна делба в режим на съпружеска имуществена общност, а И. Ц. притежавала 1/16 ид.ч. като лична собственост по наследство от нейния наследодател М. Н. С.. От лично притежаваната от нея идеална част Ц. се разпоредила с 1/48 ид.ч. в полза на К. Н. чрез договор за замяна от 07.01.2022 г., обективиран в нотариален акт № 02, том I, рег. № 70, дело № 02/ 2022 г. Към момента на продажбата и към настоящия И. Ц. се явявала съсобственик на имота, затова без значение било извършеното от нея разпореждане с част от притежаваното от нея право на собственост. След като и двамата ищци били съсобственици на имота и липсвал отправена покана по чл.33 ал.1 ЗС, изкупуването следвало да бъде допуснато По отношение на размера, до който следва да бъде допуснато изкупуването, съдът приел, че той не е ограничен до обема на притежаваните от ищците идеални части, а е за целия предмет на атакуваната сделка. Упражняването на потестативното право на изкупуване по чл.33 ал.2 ЗС зависело изцяло и единствено от волята на съсобственика носител на това право. Ако съсобствениците с право на изкупуване са повече от един, всеки от тях преценявал дали да предяви иск за изкупуване или не. Материалноправното положение на съсобствениците с право на изкупуване не било еднакво и липсвала необходимост съдебното решение да е еднакво спрямо всички тях, те не били необходими другари. За ограничаване на изкупуването до размера на притежаваните от ищците идеални части следвало да има конкуренция на права с други съсобственици, каквато не била налице. Затова следвало да бъде допуснато изкупуване в полза на И. Ц. и Р. Ц. на всички прехвърлени на ответника Ц. идеални части. Не са налице основания за допускане на така мотивираното решение до касационен контрол по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Касаторът е посочил тази разпоредба в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, но не е формулирал конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, формулирането на правен въпрос, по който касационно обжалване може да бъде допуснато, е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига такъв въпрос, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. Не са налице основания за допускане на касационен контрол и по въпросите под № 1 и 2 в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Както е изяснено в горепосоченото Тълкувателно решение, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите 1 и 2 не отговарят. Касаторът е формулирал във въпросителна форма твърденията си за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, които не подлежат на установяване в производството по чл.288 ГПК. Налице са обаче основания за допускане на касационния контрол по третия въпрос - При упражнено право на изкупуване по реда на чл.33 ал.2 ЗС само от един от съсобствениците, при която съсобствениците са повече от двама, в какъв обем следва да му се признае това право – само съразмерно на притежаваните от него идеални части, или за цялата част, с която продавачът – съсобственик се е разпоредил. Въпросът е обуславящ, а основателен е доводът на касатора, че е налице и допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, доколкото няма данни по разрешаването му да има трайно установена практика. Поради това по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато, а останалите въпроси, доводи и възражения на страните, ще бъдат обсъдени при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд