Определение № 118 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. т. 1 и т. 2 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. № 4475/11.03.2020 г., подадена от В. М. М., чрез адвокат А. Ж., и по частна жалба с вх. № 3594/27.02.2020 г., подадена от „Елбул-2000“ ЕООД, чрез адвокат К. Й., срещу определение № 424/10.02.2020 г. по ч. гр. д. № 5134/2019 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение.

С първата частна жалба определението на Софийски апелативен съд се атакува в: частта, с която съдът е потвърдил определение № 10564 от 30.04.2019 г. по гр. д. № 13966/2017 г. на Софийски градски съд за прекратяване, като недопустимо, на производството по предявения установителен иск на В. М. М. срещу П. А. А., Ц. Н. А. и „Елбул-2000“ ЕООД; частта, с която е потвърдено определение № 15540 от 24.06.2019 г. (с погрешно посочена от първата и втората съдебни инстанции дата 24.06.2017 г.) по гр. д. № 13966/2017 г. на Софийски градски съд за осъждане на В. М. М. да заплати на „Елбул-2000“ ЕООД разноски по делото в размер на 329.31 лв.

Жалбоподателят В. М. счита определението на Софийски апелативен съд в обжалваните от него части за неправилно, недопустимо и постановено в нарушение на закона.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че определението е недопустимо, тъй като жалбата е разпределена и разгледана незаконно от търговско отделение на Софийски апелативен съд, без спорът да е търговски. По тази причина счита, че съдебният състав не е сформиран на случаен принцип и делото не е разпределено на случаен принцип. Излага, че незаконосъобразно и в противоречие с практиката на ВКС съдът е прекратил производството по напълно допустими искове. Позовава се на очевидна неправилност на акта.

Жалбоподателят формулира и следните въпроси, за които твърди, че са разрешавани противоречиво в практиката на ВКС, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Допустим ли е отделеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато производството по иска с основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е спряно в отделно производство, по което не е постановено влязло в законна сила решение;

2. Може ли съдът при констатирани противоречия в исковата молба да прекрати делото без да укаже на ищеца да отстрани тези противоречия;

3. При заявена защита с отрицателен установителен иск, установяването на материалноправната легитимация на ищцовата страна касае установяването на онези факти, с които се обосновава необходимостта от намесата в чуждата правна сфера, които факти по същество обосновават и извод за наличие на правен интерес;

4. Длъжен ли е съдът при нередовна искова молба да даде конкретни указания за обосноваване на правен интерес и отстраняване на нередовности.

В. М. сочи, че определението на Софийски апелативен съд за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото влиза в противоречие с цитирана в частната жалба практика на ВКС, както и че очевидната му неправилност се състои в това, че очевидно само при уважен иск по чл. 135 ЗЗД е недопустимо водене на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

С втората от посочените по-горе частни касационни жалби определението на Софийски апелативен съд се атакува в частта, с която съдът е отменил определение № 15540 от 24.06.2017 г. (вярна дата – 24.06.2019 г.) по гр. д. № 13966/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която В. М. М. е осъден да заплати на „Елбул-2000“ ЕООД разноски по делото над сумата от 329.31 лв. до присъдената сума от 6 665.31 лв. и вместо това е оставил без уважение искането на дружеството за заплащане на разноски в размер на 6 336 лв.

Жалбоподателят „Елбул-2000“ ЕООД счита определението в обжалваната от него част за неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага, че обжалваният от него съдебен акт е очевидно неправилен и постановен в противоречие с дадените отговори в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС (основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК), по следните въпроси:

1. Ответникът има ли право да му бъдат присъдени разноските на основание чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото;

2. Трябва ли страните с всеки направен в съдебното производство разход да представят списък на разноските;

3. Следва ли да се приеме за доказано заплащането на адвокатското възнаграждение, когато по делото са представени договор за правна защита и съдействие, сметка и отчет на адвокатското дружество, извлечение от банковата сметка на адвокатското дружество и фактура за извършеното плащане по съответното дело;

4. Следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение, дори ако страната е представила само извлечение от банковата си сметка за постъпването на сумата и фактура за плащането. Съгласно депозирания от него отговор, В. М. счита частната жалба на „Елбул-2000“ ЕООД за неоснователна.

Постъпил е и отговор от „Елбул-2000“ ЕООД, в който са изложени съображения да не се допуска касационно обжалване по частната жалба на В. М..

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:

Частните жалби са допустими, като подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване нормите на ГПК.

В определението си Софийски апелативен съд е съобразил, че В. М. М. е предявил срещу П. А. А., Ц. Н. А. и „Елбул-2000“ ЕООД инцидентен отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, с който иска да бъде установено, че към 6.04.2015 г. спрямо него ответникът „Елбул-2000“ ЕООД не е станал собственик на процесния недвижим имот, индивидуализиран в исковата молба. Ищецът е основал иска си на изложени твърдения за пороци на волята при сключването на първоначалната сделка за покупко-продажба на процесния недвижим имот, обективирана в н. а. № 24, т. І, peг. № 1985, д. № 20/2005 г. на нотариус В. М., с която сделка И. А. М. е прехвърлил на Ц. Н. Д. (А.) с неистинско нотариално заверено пълномощно, което не е подписано от собственика, евентуално пълномощното е изготвено с физически и психически натиск над собственика, който е бил в силно алкохолно опиянение и/или наркотичен делириум, поради което сделката е нищожна на основание чл. 26 ЗЗД. От изложеното В. М. е извел извод, че П. А. и Ц. А. не са станали собственици по силата на тази сделка на процесния недвижим имот. Ищецът е посочил, че последващата сделка, обективирана в н. а. № 157, т. V, peг. № 9226, д. № 814/2005 г. на нотариус М. К., с която ответникът П. А. А. и Ц. Н. А. са прехвърлили същия недвижим имот в режим на СИО на „Елбул-2000“ ЕООД, не е породила вещноправен ефект, поради което „Елбул-2000“ ЕООД не е станало собственик на имота на 3.10.2005 г., съответно не е текла и погасителна давност за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД от 3.10.2005 г. С молби от 29.05.2017 г. и 19.10.2017 г. ищецът е уточнил иска си и правния си интерес от завеждането му.

За да потвърди обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд за прекратяване на делото по така предявения иск, като недопустимо, Софийски апелативен съд е споделил изцяло изложените мотиви на Софийски градски съд и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК.

Съображенията, към които въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК, се свеждат до следното:

С предявения иск не се атакува увреждащата сделка, предмет на иска по чл. 135 ЗЗД – за обявяване за недействителна спрямо В. М., като кредитор на П. А., на покупко-продажбата по н. а. № 157/2005 г., (производството, по който е отделено и спряно до решаване на спора по инцидентния установителен иск), а предхождащата сделка между И. М. и П. А., като ищецът няма интерес от този иск. Ищецът има правен интерес да насочи принудителното изпълнение върху имуществото, предмет на увреждащата сделка. Той не се позовава на свое вещно право върху имота, което иска да защити, отричайки правото на собственост на ответника, нито на някакво фактическо състояние, нито пък отричането на правото на собственост на ответника ще доведе но възможност той да придобие права. Правото му на принудително изпълнение не зависи от отричане правото на собственост на ответника, затова то не може да обоснове правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Не са налице условията за допустимост на отрицателния установителен иск, разгледани в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Допълнително, по наведените пред него възражения, Софийски апелативен съд е посочил, че при предявен установителен иск наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Наличието на правен интерес се обуславя от правото, което се защитава от страна на ищеца с предявяването на отрицателния иск, както и обема на защита, която се цели, предвид правните последици от евентуално уважаване на предявения иск. При предявен иск по чл. 135 ЗЗД - за обявяване за недействителна спрямо ищеца, като кредитор на първия ответник, увреждаща го сделка за покупко-продажба на недвижим имот, за ищеца не е налице правен интерес от предявяването на отрицателен инцидентен установителен иск, с който се отрича правото на собственост върху процесния недвижим имот на дружеството-ответник към датата на подаване на исковата молба. Това е така, тъй като уважаването на предявения отрицателен установителен иск би обусловило неоснователност на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, което очевидно не е в интерес на ищеца. От друга страна, в обстоятелствената част на исковата молба, с която е предявен установителният иск, и в уточняващите молби от 29.05.2017 г. и 8.12.2017 г. ищецът не твърди, че притежава самостоятелно право, което се оспорва, съответно не се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, за да обоснове правния си интерес от предявяването на иска, в съответствие с разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ищецът е основал иска си на твърдени пороци в предхождаща сделка с процесния недвижим имот (н. а. № 24, т. І, peг. № 1985, д. № 20/2005 г. на нотариус В. М.), сключена с участието на ответниците физически лица и трето лице, което не е страна в производството, поради което този спор не може да бъде разрешен в това производство, съответно не може да обуслови изхода на спора по чл. 124 ГПК. Ищецът поддържа, че при предявяването на установителния иск не действа като кредитор, а като лице което има правен интерес от иска, ако се докаже, че собственик на имота е П. А., като се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, но в случая цели отричане правото на собственост на дружеството, а и по същество се предявят чужди права в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК, което е процесуално недопустимо.

Софийски апелативен съд е посочил и че непроизнасянето от съда по наведено основание за нищожност на нотариален акт за покупко-продажба на имота (без да е конкретизиран нотариалния акт) - поради липса на решение на едноличния собственик на капитала, не обосновава различен извод от направения, по посочените съображения.

Във връзка с присъдените по реда на чл. 248 ГПК в полза на „Елбул-2000“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски в размер на 6 665.31 лв. (определение № 15540 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 13966/2017 г. на Софийски градски съд), Софийски апелативен съд е съобразил направените възражения и оспорвания от страна на В. М. и е приел, че частните документи, представени от дружеството в подкрепа на искането му за разноски по делото, съставени преди 30.04.2019 г. - датата на постановяване на прекратителното определение (договор за правна защита и съдействие от 9.03.2018 г., сметка за адвокатски хонорари и разноски № 6664/10.12.2018 г. и отчет на адвокатското дружество), нямат достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК по отношение на ищеца и съда, тъй като са представени за първи път в производството на 13.05.2019 г. с молбата по чл. 248 ГПК, т. е. най-рано на тази дата страните са договорили размера на дължимото адвокатско възнаграждение за представителство по делото. От това е направил извод, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът не дължи направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, които са договорени и заплатени след прекратяване на производството по делото, предвид разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на останалите частни документи, съставени преди 30.04.2019 г., съдържащи номера на делото и името на ответното дружество или на негов процесуален представител, Софийски апелативен съд е направил извод, че те доказват реално плащане на направени разноски в общ размер на 329.31 лв. - за заплатени такси и депозит за вещо лице, които В. М. следва да заплати на „Елбул-2000“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Съображенията му за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В конкретния случай определението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата се писмена форма, подписано е и е ясно мотивирано. Разглеждането на частните жалби срещу определенията на Софийски градски съд, постановени по гр. д. № 13966/2017 г., от състав от търговско отделение на Софийски апелативен съд не противоречи на закона и не прави съдебния акт недопустим. Същевременно неподкрепени от доказателства са твърденията на В. М. за нарушаване правилата за случайно разпределение на делото. Обратното – налице е приложен протокол за избор на съдия докладчик въз основа на автоматично разпределение на делото.

Формулираните от В. М. въпроси под №№ 2 и 4 са изцяло правно ирелевантни по отношение изложените от Софийски апелативен съд мотиви за недопустимост на производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Това е така, защото съдът не е приел, че исковата молба е нередовна и в нея съществуват противоречия. Освен това, видно от делото, на М. са били давани от първоинстанционния съд указания за уточняване правния му интерес от иска.

Първият въпрос от изложението към частната касационна жалба на В. М. е формулиран твърде общо, а вторият представлява установен правен постулат, с който Софийски апелативен съд се е съобразил, но въз основа на изложените в исковата молба твърдения и конкретни факти по делото е направил извод, че в случая не е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.

Към изложението са приложени решения на ВКС по чл. 290 ГПК, като постановеното определение на Софийски апелативен съд не влиза в противоречие с тях.

Определението на Софийски апелативен съд за потвърждаване на прекратителното определение на първоинстанционния съд не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано, а е съобразено изцяло със закона и с постановките на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай ищецът няма правен интерес от предявяването на процесния отрицателен установителен иск за собственост, тъй като евентуалното му уважаване няма да доведе до връщане на имота в патримониума на длъжника на В. М. – П. А., и оттам – до възможността за насочване на принудително изпълнение по отношение на този имот, нито по някакъв друг начин ще рефлектира положително върху правната сфера на М..

Въпросите, формулирани в изложението към частната касационна жалба на „Елбул-2000“ ЕООД, са изцяло неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд досежно разноските, следващи се на дружеството, които мотиви се свеждат до това, че за претендираната сума от 6 336 лв. не се установява разноските да са били договорени и заплатени преди правно релевантния момент - прекратяването на делото. Определението на Софийски апелативен съд в тази част не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,