Определение № 3766 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2691/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от В. Д. П. и А. Н. Д. срещу решение №98 от 29.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1622/2023 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение № 265432 от 13.08.2021 г. по гр.д. № 6117/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е признато за установено в отношенията между страните, че А. С. Х. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрена със Заповед № РД- 18-3/ 11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 827 кв.м., с административен адрес в [населено място],[жк], [улица], на който съответства УПИ *-* в кв. 92 по регулационния план на[жк]от 2001 г., и са осъдени В. Д. П. и А. Н. Д. да предадат на А. С. Х. владението върху поземления имот, отменен е констативен нотариален акт № 40, том I рег. № 1709, дело № 23 от 16.06.2017г. на нотариус Б. Н., както и В. Д. П. и А. Н. Д. са осъдени солидарно да заплатят на А. С. Х. и М. С. Т. сумата от 40 400 лева обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие разрушаване на вилна сграда, построена в гореописания поземлен имот.

Касационният жалбоподател В. П. моли да бъде допуснато решението на Апелативен съд – София до касация, да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове по чл.108 от ЗС и чл.45 от ЗЗД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа, че същото е очевидно неправилно. Счита, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, превратно е тълкувал събраните по делото доказателства, поради което неправилно е изяснил фактическа обстановка, което е довело до неправилни фактически и правни изводи. Поддържа, че ищците не са представили доказателства за прекъсната владелческа власт на ответниците върху имота. Поддържа, че съдът не е съобразил факта, че ищците не установяват, че са владяли имота и че извода на нотариуса, че ответниците са придобили имота по давност не е опроверган.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и чл. 280,ал.2 от ГПК- постановеното решение е очевидно неправилно. Формулира следните въпроси:

1.Счита ли се за смутено владението на поземлен имот спрямо неговите владелци единствено на база редките посещения от дадено лице, без да са извършвани каквито и да било правна или фактически действия от естество да го прекъснат и смутят?

2.Какви действия извън правнорегламентираните искове са от естество да смутят и отблъснат нечие владение?

Заявява, че констативнит нотариален акт не е оборен като изводи по делото, че ищците не са прекъснали владелческата власт на ответниците. Сочи като относима практика, на която обжалваното решение противоречи, решение № 262/21.11.2011 г. по гр.д.№342/2011 г. на II г.о. на ВКС, решение № 330/28.11.2011 г. по гр.д.№1519/2010 г. на II г.о. на ВКС, решение №280/24.10.2011г. по гр.д.№344/2010г. на II г.о. на ВКС.

В писмени отговори на касационната жалба ответниците по касация М. С. Т. и А. Х., чрез процесуален представител адв. Х., изразяват становище, че решението на въззивния съд е правилно. Поддържат, че поставените въпроси не са обуславящи и въззивният съд не е развивал мотиви по тях.

Касационният жалбоподател А. Н. Д. развива същите съображения за неправилност на въззивното решение и моли то да бъда отменено и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Освен изложените вече съображения тази жалбоподателка поддържа, че е била призована по телефон, без да са налице предпоставките за това и без да й бъдат връчени книжата по делото.

В представеното изложение на касационните основания жалбоподателката, освен въпросите поставени в изложението на касаторът П., поставя и следния въпрос-

3.Може ли по телефон да бъде извършено връчване на съдебни книжа - молби, заявления на противната страна по делото, съдебни актове и други книжа. конто се прилагат към съобщението, доколкото устното възпроизвеждане на съдържанието им не е изпълнение на задължението за връчване на книжата?

Поддържа по този въпрос противоречие на решението с решение № 407 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1138/2010 г., IV г. о. на ВКС, съгласно което призоваването по телефон е допустимо само в изключителни случаи, когато то не може да бъде осъществено чрез друг способ.

В депозираният отговор на касационна жалба М. С. Т. и А. Х., чрез процесуален представител адв. Х. заявяват, че поставените въпроси не са обсъждани от въззивният съд, а постановеното решение е правилно и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

По делото се установява, че първоинстанционният съд- Софийски градски съд - е бил сезиран с обективно съединени искове за защита на право на собственост по реда на чл.108 от ЗС, предявен от А. С. Х. срещу В. Д. П. и А. Н. Д., с обект на спорното право- поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД 18-03 от 11.01.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 827 кв. м, с административен адрес [населено място],[жк], [улица], иск за установяване ограничено вещно право на ползване, предявен от ищцата М. С. Т. срещу В. Д. П. и А. Н. Д., осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД срещу В. Д. П. и А. Н. Д. за заплащане на обезщетение в размер на 60 000 лева, равностойността на разрушена постройка.

В изпълнение на процедурата по чл.131 от ГПК първоинстанционният съд е постановил разпореждане на 12.11.2020 г. да се уведоми по телефона ответницата Д. да се яви да получи книжата в 2-седмичен срок или същите да се считат връчени. Налице е отбелязване на деловодителя на състава, че ответницата е уведомена да се яви в деловодството за получаване на книжа на 13.11.2020 г.

Съдът в определението си по чл. 140 от ГПК е констатирал, че ответницата не се е явила в указания срок да получи книжата по делото.

Първоинстанционният съд е постановил своето решение на 13.08.2021 г., с което е уважил иска по чл.108 от ЗС, отменил е констативния нотариален акт, легитимиращ ответниците като собственици на имота, отхвърлил е предявения иск за установяване на право на ползване в полза на М. Т. и е осъдил ответниците да заплатят солидарно на ищците 40 400лв по иска по чл.45 от ЗЗД, като е отхвърлил предявения иск в останалата част.

На ответницата препис от решението е връчен на 20.03.2023 г., чрез упълномощен от нея адвокат М. Х..

Пред въззивната инстанция въззивни жалби са депозирали двамата ответниците, като във въззивната жалба на А. Д. се съдържа оплакване за накърнено право на защита с оглед нередовното й призоваване и са направени доказателствени искания, които въззивния съд е оставил без уважение поради неизпълнение на дадени указания на съда във връзка с тях.

За да постанови обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с представените по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 144, дело № 3899/82 г. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 88, дело № 4970/83 г. се установява, че ищцата е придобила право на собственост по дарение от своята майка върху процесния недвижим имот, като дарителката М. С. Т. си е запазила правото на ползване на първия етаж на вилния имот докато е жива. Съдът е установил още, че М. Т. е придобила прехвърлените на дъщеря й права от Д. Т. по силата на завещание, а Д. Т. ги е придобил по силата на договор за покупко-продажба от 1957 г. и делба.

Представен е констативен нотариален акт № 40 том I рег. № 1709, дело № 23 от 16.06.2017 г. на нотариус Б. Н., с който ответниците В. Д. П. и А. Н. Д. били признати за собственици върху описания поземлен имот.

Съдът е приел извод за установена, от изслушаната СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Д. М., идентичността на УПИ *-*, в кв. 92 с парцел *-* в кв. 89 от регулационния план, одобрен през 1970 г. и с парцел в кв. 92, по предходния регулационен план от 1960 г. Извел е извод, че ПИ с идентификатор * по местоположение, по площ и по граници, е идентичен с парцел *-*, в кв. 92, описан в нот.акт № 144/1982 г., както и е идентичен с парцел *-* кв. 89, описан в нот.акт № 88/1983 г. Вещото лице е установило, че в процесния поземлен имот е била изградена масивна, едноетажна жилищна сграда с характеристиките, посочени във всички нотариални актове по делото и е определило пазарната оценка на сградата към м.юни 2017 г. и към датата на предявяване на иска – 30.06.2020 г. Съдът е коментирал събраните свидетелски показания. Приел е, че свидетелят Б. Б. установява, че живее в Д. от 1992 г.-1994 г. до настощия момент, като неговият имот е съседен с процесния. Установява, че има фабрика за пластмасова дограма в двора си и постоянно си е вкъщи, като е виждал единствено М. да влиза в процесния имот. Идвала и заминавала, живеела в П.. Установява, че в имота имало къща, която била бутната 2020 г. Установява, че къщата била съборена от негов комшия. От показанията на свидетеля П. Н. съдът установил, че е съсед и живее в кооперация срещу процесния недвижим имот, на същата улица – [улица]. Познава ищците, като най-често да посещава имота е виждал майката М.. Установява, че за последните 10 години М. била посещавала имота 10-20 пъти, но нямало постоянно живеещи лица там. Съсед на име И. К. е поддържал процесния имот, като е косил тревата. Установява, че техен съсед е влязъл в имота и е съборил къщата, тъй като му било казано, че собствениците са починали и има нови такива. Свидетелят А. Н. е дал показания, че в съседен на процесния имот. Познава се с ищците, като поддържа връзка повече с А., която го помолила да полага грижи за имота, веднъж го чистил, защото бил обрасъл с бурени. Помагал е един път на другата ищца М. с поставянето на ограда. Не е виждал други хора освен А. и М. да влизат в имота и да се грижат за него. Посочил е, че към момента на свидетелските показания къщата не съществува. Свидетелят Н. С. е установил, че същият е роден в кв. Д.. От ответницата А. знаел, че тя и В. са собственици и имали намерение да строят в имота. Свидетелства, че не е виждал хора да живеят в имота, но имотът не бил ограден изцяло. Свидетелят Б. Б. е дал показания, че живее в кв. Д. откакто е роден, познавал А. и В. от деца. Знаел от А., че процесният имот поне от 10 години е неин, а парцелът от поне 20-30 години бил пуст, необитаем. Свидетелства, че не знае къде живее в момента А., но знаел, че същата често посещава родителите си в кв. Д.. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел извод, че първата ищца е доказала, че е собственик на процесния имот по дарение от своята майка. Представеният от ответниците нотариален акт за придобиване на право на собственост върху спорния имот по давност е констативен по характер и съобразно ТР № 11/2013г по т.д.№ 11/2012г на ОСГК на ВКС изводът на нотариуса за съществуването на право на собственост в имуществото на ответниците следва да се счита за верен до доказване на противното. Кредитирал е показанията на свидетелите Б., П. Н. и А. Н. като взаимоподкрепящи се, последователни и дадени от лица, живеещи в съседство с процесния имот. Съответно е посочил, че не кредитира показанията на свидетелите на ответниците, тъй като същите споделят факти, възприети от самата ответница А.. От кредитираните свидетелски показания съдът е възприел извод, че ищцата е собственик и е владяла своя имот, както и че се оборват констатациите на нотариален акт № 40, н.д. № 23 от 16.06.2017г по описа на нотариус Н.. При тези изводи съдът е приел искът по чл.108 от ЗС за доказан. Приел е, че се установява, че ответниците, разрушавайки сградата на ищците, виновно и противоправно са причинили имуществена вреда на ищците, като стойността на този интерес е посочена от изслушаната СТЕ, поради което предявеният иск за заплащане на обезщетение за причинените вреди се явява доказан до размера възприет от първоинстанционния съд.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационната инстанция, проверява в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставените от касаторите въпроси не са обуславящи изводите на съда, поради което не представлят правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Това е така, защото въззивният съд е приел в своите мотиви, че ответниците, сега касатори, не са доказали владение- упражняване на фактическа власт за законоустановен период от време- върху процесния имот, поради което е приел техните твърдения за придобиване на права по давност за недоказани. Въззивният съд не е приел, че ответниците са упражнявали фактическа власт и не е разсъждавал дали тази власт е била смутена, отблъсната или владението е било прекъснато. При съобразяване на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищците са доказали претендираните от тях права. Този факт е установен по делото не само от представените нотариални актове, легитимиращи ищците съответно като носители на право на собственост/първата ищца/ и вещно право на ползване / втората ищца/ върху процесния имот и съществувалата сграда, посторена в него. По делото правата на ищците се установяват от доказателствата за придобити права от техните праводатели, както и от изслушаните по делото свидетели Б., П. Н., А. Н., които дават информация за лично възприетото от тях, че в процесният имот през годините, до събарянето на сградата в имота/ най- рано 2017 г./ са влизали само ищците, познати като дългогодишни собственици или упълномощени от тях лица. В същото време обективираните в констативен нотариален акт права на ответниците не се доказват по делото. Решението на въззивният съд е съобразено с задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което, когато двете страни по спора се легитимират с нотариални актове, същите следва да докажат в процеса придобиването на техните права. Ищците доказват своите права, както и правата на своите праводатели. По същество ответниците не оспорват обстоятелството, че ищците са били собственици на имота, твърдението им е, че ищците са били дезинтересирани и са загубили своите права на собственост, поради придобиването на тези права от тях /ответниците/ по давност. Ответниците не доказват, че са придобили права по давност върху процесния имот, така както е обективирано в представения от тях констативен нотариален акт, а съгласно цитираното Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, тяхна е доказателствената тежест да установят факта, обективиран в ползващия ги констативен нотариален акт, че са владяли и придобили по давност спорния имот. Свидетелите С. и Б. не установяват ответниците да са упражнявали фактическа власт върху процесния имот. Тези свидетели пресъздават казаното им от ответницата А. Д.. Дадените свидетелски показания с посоченото съдържание доказват казаното на свидетеля от страната по делото, но не представлява доказателство за възприет от свидетеля правнорелевантен факт за осъществена фактическа власт от ответниците върху имота. По делото липсват доказателства подкрепящи извода в констативния нотариален акт, легитимиращ ответниците, че същите са владяли и като последица- придобили по давност процесния имот. Ето защо, с оглед дадените разяснения с цитираното ТР № 11/2012 г. следва да се приеме, че ответниците не доказват в хода на процеса придобиването на твърдяните от тях права върху процесния имот.

В същото време следва да се отбележи, че ищците като собственици нямат задължения да владеят имота. Те са субекти на правомощието „владение” като част от правото на собственост върху спорния имот, а не са фактически владелци. Ето защо, неоснователно е оплакването на касаторите, че ищците не живеят в имота си. Ищците имат право да упражняват правото си на собственост както те разбират своя интерес, а неупражняването на правата им не води до тяхното загубване или погасяване. Правото на собственост не се погасява при неупражняване. Може да бъде придобито от друг, но това, както беше посочено по-горе, не се установява по делото.

При постановяване на своето решение въззивният съд е съобразил постановеното с ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС и е обсъдил всички събрани по делото доказателства, казал е кои кредитира и защо не кредитира други и е извършил собствена правораздавателни дейност в рамките на своите правомощия по чл.269 от ГПК.

Необуславящ изводите на съда е и третия въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на А. Д.. Това е така, защото отговорът на този въпрос няма отношение към изводите на въззивния съд. Дори и да се приеме, че ответницата не е била редовно призована за първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, то постановеното съдебно първоинстанционно решение й е било редовно връчено, чрез упълномощен адвокат. Ако ответницата е считала, че нередовната процедура по призоваване е накърнила правото й на защита е следвало да поиска въззивната инстанция, като инстанция по същество, да отстрани допуснатите пороци от първоинстанционния съд, съгласно разясненията дадени с ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС. А. Д. е имала доказателствени искания, по които въззивният съд се е произнесъл и във връзка с това произнасяне няма поставен касационен въпрос. Ето защо, поставеният от касаторката процесуално правен въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд и няма отношение към крайния извод, обективиран в обжалваното от нея решение.

Доколкото поставените въпроси от касаторите не отговарят на общия критерии за правен въпрос, формулиран в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК е безпредметно да се обсъжда дали произнасянето на съда е в съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика.

Поставените въпроси от двамата касатори, като необуславящи изводите на съда, не могат да послужат за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.