Определение № 2259 от 25.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 869/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата М. Е. Н. - Н. чрез процесуален представител адвокат Г. Н. срещу решение № 1005 от 18.12.2025 г. по в. гр. дело № 1764/2025 г. на Окръжен съд – Бургас, VI въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 1582 от 03.07.2025 г. по гр. дело № 4627/2025 г. на Районен съд – Бургас и М. Е. Н. – Н. е осъдена да заплати на „Българо - американска кредитна банка“ АД на основание чл. 78, ал. 3 връзка с ал. 8 ГПК връзка с чл. 25, ал. 1 НЗПП сума в размер 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от М. Е. Н. - Н. срещу „Българо - американска кредитна банка“ АД иск за признаване за установено, че е погасено ипотечното право, учредено с нотариален акт за договорна ипотека № 114, том IV, рег. № 6972, дело № 585/20.12.2006 г. на нотариус с рег. № 342 на НК с район на действие РС - Бургас, подновена с акт № 264, том 4, вх. рег. № 5880/19.05.2015г., по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 81178.8.151.3.5 по КККР на [населено място], община Созопол, област Бургас, с адрес [населено място], местност „Аклади“, в. с. „Свети Н.“ 2, бл. С, ет. 1, ап. ОП-3, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 39 кв.м, ведно с 3,939 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, описан в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека на стр. 24, ред 6 и в молбата за подновяване на вписването на стр. 9, ред 5.

Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е прозинесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди, както всички доказателства по делото и то в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор? – противоречие с решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 216/04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 37/29.03. 2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 66/5.07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 93/6.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. / чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Дали при отпаднала правосубектност на длъжника вследствие заличаването му като търговец по образуваното срещу него производство по несъстоятелност и погасяне на дълга му на това основание, освобождава от отговорност поръчителите? - противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 50006/10.01.2023 г. по т. д. № 714/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. / чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

3. Представлява ли пречка обезпечаването с поръчителство от трето лице, учредено по реда на чл. 138 ЗЗД, както и с ипотека, учредена от самия длъжник, по смисъла на чл. 739, ал. 2, предл. 2 ТЗ, за да настъпи погасителното основание, визирано в тази норма? В този случай следва ли да се разграничават менителничното поръчителство и това по чл. 138 ЗЗД, както и следва ли да се разграничават учредените ипотеки от самия длъжник и тези от трети лица? – според касатора посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

4. Относно правните последици от прекратяването на производството по несъстоятелност и заличаването на длъжника с решение, постановено по реда на чл. 632, ал. 4 ТЗ, а именно погасяват ли се предявените в това производство вземания на кредиторите, които са бездействали и приложим ли е за тях текстът на чл. 739, ал. 1 ТЗ? – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

Ответникът „Българо-американска кредитна банка“ АД чрез процесуален представител юрисконсулт С. Б. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че по-голямата част от цитираната от процесуалния представител на касатора практика на ВКС е постановена преди датата на приемане на изменение в законодателството, касаеща изключението, въведено с новата редакция на чл. 739 ТЗ.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между ответника „Българо-американска кредитна банка“ АД и „Аклади“ ООД е сключен договор за банков кредит от 19.12.2006 г., по силата на който банката е предоставила на дружеството - длъжник паричен кредит в размер 10 232 518 евро при договорени условия. Установил е, че кредитът е обезпечен с два вида обезпечения - поръчителство от двамата съдружници в дружеството -кредитополучател - В. Б. И. и С. В. Д., и ипотека върху недвижими имоти на дружеството - кредитополучател „Аклади“ ООД, между които и процесния недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор 81178.8.151.3.5 по КККР на [населено място], община Созопол, област Бургас, като ипотеката е учредена с нотариален акт № 114, том IV, рег. № 6972, дело № 585/20.12.2006 г. на нотариус с рег. № 342 на НК с район на действие PC – Бургас и вписването е подновено с акт № 264, том 4, вх.рег. № 5880/ 19.05.2015г. на СВ - Бургас.

Във въззивното решение са приети за установени и следните факти: поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит и анексите към него банката - кредитор се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена на 30.08.2018г. по ч. гр. д. № 6282/2018 г. на Районен съд - Бургас, въз основа на която на същата дата е издаден изпълнителен лист срещу длъжниците „Аклади“ ООД, В. Б. И. и С. В. Д. за солидарното им осъждане да заплатят на банката сума в размер общо 4 084 712,20 евро, включваща главница, договорна лихва, наказателна лихва, и такси, ведно със законна лихва върху главницата и съдебни разноски в размер 159 930,05 лв.; въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 965/ 2018 г. по описа на ЧСИ с рег. № 800 на КЧСИ, което е висящо към момента на приключване на устните състезания, по което принудителното изпълнение е насочено и върху имоти на длъжника, вкл. и върху процесния имот. Впоследствие с решение № 179/16.09.2020 г. по т. д. № 179/2019 г. на Окръжен съд – Бургас е обявена неплатежоспособността на кредитополучателя – длъжник „Аклади“ ООД с начална дата 01.02.2018 г., открито е производство по несъстоятелност и е обявена несъстоятелността на дружеството. Ответникът - кредитодател „Българо-американска кредитна банка“ АД е конституиран като присъединен кредитор в производството по несъстоятелност, вземанията му по описания договор за кредит са включени в списъка на приетите предявени вземания, който списък е обявен в търговския регистър на 02.12.2020 г. и е одобрен от съда с определение № 260262/05.03.2021 г. На 03.12.2021 г. в Търговския регистър е обявена частична сметка за разпределение за сумата от 4 844 410 лв. в полза на ответната банка, одобрена от съда по несъстоятелността с определение № 260012/06.01.2022 г. Впоследствие с решение № 260054/23.06.2022г., вписано на 24.06.2022 г., производството по несъстоятелност е спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ поради липса на средства за покриване на разноските по несъстоятелността, а след изтичането на едногодишния срок по чл. 632, ал. 2 ТЗ с решение № 260037/30.06.2023 г., обявено в Търговския регистър на 03.07.2023 г., влязло в сила на 11.07.2023 г., производството по несъстоятелност е прекратено на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ и търговецът „Аклади“ ООД е заличен, като вписването на заличаването на дружеството в Търговския регистър е извършено на 13.07.2023г.

По делото е установено, че с нотариален акт за покупко-продажба № 681 от 08.10.2024 г. ищцата М. Е. Н. - Н. е закупила процесния имот от В. Р. Н., като в нотариалния акт изрично е вписано, че приобретателката е уведомена, че върху закупения от нея имот са вписани ипотека и възбрана; В. Р. Н. /праводателката на ищцата/ от своя страна е придобила имота от И. Й. К. с нотариален акт за покупко-продажба № 126 от 27.11.2009 г., т. III, рег. № 89240, д. 498/2009г. на нотариус с рег. № 458; И. Й. К. е придобил собствеността от длъжника - кредитополучател „Аклади“ ООД на 28.08.2007 г. с нотариален акт за покупко - продажба на право на строеж върху недвижим имот № 128 по нот. д. № 469/2007 г. на нотариус с рег. № 458.

Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията и доводите на ищцата /въззивник и настоящ касатор/, поддържани и във въззивната жалба, че е настъпило погасяване на обезпечените с договорната ипотека парични вземания на ответната банка на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ, съгласно която разпоредба непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват, по следните съображения: дългът е обезпечен с ипотека на собствени на длъжника и на трети лица имущества, с поръчителство от трети лица и със залог върху търговското предприятие на кредитополучателя; за принудителното изпълнение на дълга първоначално е образувано индивидуално изпълнително производство срещу длъжника и поръчителите, а впоследствие вземането на кредитора по този дълг е предявено в образуваното срещу длъжника - кредитополучател производство по несъстоятелност, като е включено и в списъка на приетите вземания.

За да направи извод за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба за неправилно приложение на чл. 739, ал. 2 ТЗ, съгласно която разпоредба неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания се погасяват освен в случаите по чл. 744, ал. 1 и в случаите, когато за обезпечаване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания са учредени обезпечения от трети лица, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че договорът за банков кредит от 19.12.2006 г. е обезпечен с различни по вид и ефект обезпечения - ипотека /реално обезпечение/, поръчителство /лично обезпечение/ и особен залог върху търговското предприятие на длъжника. Изложил е, че погасяването на вземанията по отношение на длъжника поради отпадналата му правосубектност вследствие заличаването му като търговец по образуваното срещу него производство по несъстоятелност не освобождава от отговорност поръчителите, доколкото те отговарят солидарно с длъжника лично с цялото си имущество за дълга /чл. 141, ал. 1 ЗЗД/. Намерил е, че поради учреденото от трети лица поръчителство е налице изключението на чл. 739, ал. 2, последно предложение ТЗ. Направил е извод, че макар длъжникът да е заличен като правен субект, вземанията на кредитора по дълга не са погасени, щом са останали задължени по него лица - поръчители, които няма данни да са изпълнили задълженията, за които поръчителстват, т.е. налице е съществуващ дълг. Заключил е, че учреденото като обезпечение за всички задължения, вкл. и за тези на поръчителите по договора, ипотечно право продължава да съществува и не е погасено, доколкото обезпеченото вземане все още съществува и не е погасено нито чрез изпълнение по висящото все още изпълнително производство, нито с отпадане на правосубектността на кредитополучателя - длъжник, т. е. в случая не е налице хипотезата на чл. 150, ал. 1 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е по своевременно въведените възражения и релевирани доводи на страните. Несъгласието на касатора - ищец с установената фактическа обстановка и направените изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираният от касатора в т. 2 от изложението материалноправен въпрос е важен, но същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивният съд е изложил и други мотиви, за да обоснове крайния си извод за неоснователност на предявения установителен иск.

Първият посочен в т. 3 от изложението към касационната жалба, както и втората част на втория въпрос по т. 3 от изложението, са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 739, ал. 2 ТЗ е ясна. В разпоредбата на чл. 739, ал. 2 ТЗ са предвидени две изключения, при които неудовлетвореното вземане в производството по несъстоятелност и заличаване на несъстоятелния търговец не се погасява: 1/ в случаите по чл. 744, ал. 1 ТЗ; 2/ в случаите, когато за обезпечаване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания са учредени обезпечения от трети лица. Трето лице по смисъла на посочената разпоредба е и този правен субект, който отговаря само с определена вещ или имуществено право /при реалните обезпечения/ за точното изпълнение на вземането, което е останало неудовлетворено в производството по несъстоятелност. Съгласно чл. 173, ал. 1 ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той. По аргумент от чл. 429, ал. 3 ГПК, тълкуван във връзка с чл. 173, ал. 1 ЗЗД, приобретателят на ипотекиран имот отговаря с придобития недвижим имот за точното изпълнение на задължението на праводателя, поради което има качеството на трето лице по смисъла на чл. 739, ал. 2 ТЗ. Прекратяването на производството по несъстоятелността и заличаването на несъстоятелния търговец не обуславя погасяването на неудовлетвореното в производството по несъстоятелност вземане, обезпечено с ипотека на недвижим имот, придобит впоследствие от трето лице.

Вторият въпрос, посочен в т. 3 от изложението към касационната жалба, в частта „в този случай следва ли да се разграничават менителничното поръчителство и това по чл. 138 ЗЗД“ е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по последния материалноправен въпрос, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В контекста на поставения от касатора въпрос разпоредбите на чл. 739, ал. 1 и ал. 2 ТЗ относно погасяването на непредявените вземания и неупражнените права и погасяването на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания са ясни - разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ предпоставя непредявени в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, докато разпоредбата на чл. 739, ал. 2 ТЗ има предвид предявени в производството по несъстоятелност вземания, които са останали неудовлетворени. В настоящия случай ответната банка – кредитор е предявила вземанията си, произтичащи от договора за банков кредит от 19.12.2006 г., пред съда по несъстоятелността и същите са включени от синдика в списъка на приетите вземания, което обосновава извод за приложение на разпоредбата на чл. 739, ал. 2 ТЗ, както е приела въззивната инстанция.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд - Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 евро – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение