Определение № 908 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4618/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ПРБ и Ф. Ф. Х. против решение № 20276013/29.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 2569/2021 г. от ІІІ-в състав на СГС. Ф. Х. оспорва жалбата на ПРБ с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са частично основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС. Съдът е приел, че с влязло в сила на 15.05.2018г. решение №113 по кас.дело №339/2018г. по описа на ВКС, І Н.О., е отменено изцяло решение №35/15.02.2018г., постановено по внохд №300/2017г. по описа на АС-град Варна, Н.О., с което е потвърдена присъда №27/17.05.2017г. по нохд №282/2016г. по описа на ОС-град Разград, като е оправдан Ф. Х. по предявеното му обвинение по чл.253, ал.1 от НК. Прието е, че ищецът през времето, през което е било висящо неправомерно образуваното спрямо него наказателно производство, което е продължило за период от приблизително три години и пет месеца - от 18.12.2014г. /дата на която е било предявено постановление за привличане на ищеца в качеството на обвиняем/ до 15.05.2018г. /дата на влизане в сила на оправдателната присъда/, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживени негативни емоции, силен стрес, свързани с притеснения и тревоги, продължили през целия период, през който се е водил наказателния процес. Обсъдени са подробно събраните в тази насока доказателства, както и последиците за ищеца от незаконното обвинение. Прието е ,че с оглед характера на увреждането в личностната сфера на ищеца, което е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху физическото и психичното състояние на ищеца, като се отчете и периода, през който същият е търпял негативните изживявания подробно индивидуализирани в обема по-горе, който е продължил приблизително три години и пет месеца - от 18.12.2014г. до 15.05.2018г., а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, сумата от 5000.00 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. По отношение на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, че общо платеното от ищеца адвокатско възнаграждение в наказателния процес възлиза на сумата от 14 400.00 лв., като ответника в настоящия спор е направил възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение в наказателния процес. Въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта, в която е направена съпоставка между минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, предвиден в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и действително уговореното и платено от ищеца адвокатско възнаграждение пред отделните съдебни инстанции в рамките на наказателното производство, като е прието, че размерът на изплатеното в рамките на наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерен. Съдът е посочил, че о бвиняемият не полага дължимата грижа, когато уговаря прекомерно високо адвокатско възнаграждение, като е прието с оглед фактическата и правна сложност на делото и какви съдопроизводствени действия е извършил упълномощения адвокат, че разноските за адвокатско възнаграждение следва да се намалят, но не до минималния размер, който се отнася за дела с незначителна фактическа и правна сложност, а до сумата от 11000 лева. В изложенията и към двете касационни жалби се твърди, че съдът се е произнесъл по правния въпрос относно възможността да се намали заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар, както и какви са обстоятелствата и фактите, които следва да се обсъдят в този смисъл. Изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. В този смисъл е тълкуването, дадено с т.р. №1/2017 на ОСГК на ВКС, в което е даден отговор на поставения правен въпрос и от което тълкуване съдът с постановеното по делото решение не се е отклонил, напротив, съобразил е задължителното тълкуване и в този смисъл не е налице касационното основание, сочено от касаторите по този правен въпрос. В изложенията и към двете касационни жалби са поставят въпрос, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и фактите и обстоятелствата, които съдът е длъжен да съобрази в тази насока. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. С оглед изхода на спора, разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС