Определение № 60494 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. Н. С. чрез адвокат С. Т. от АК-София срещу решение № 261374 от 24.11.2020 г. по в.гр.д. № 111/2019 г. на Софийски градски съд, с което частично се отменя решение от 16.08.2018 г. по гр.д.№ 61423/2017 г. на Софийски районен съд и е уважен иска на А. К. Р. срещу Н. Н. С., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, за сумата 7820,29 лева - обезщетение в размер на законната лихва от 24.04.2001 г. до 13.06.2016 г. върху уважена от съда негова претенция по сметки за 4267,56 лева, поради неточно изпълнение на договора за правна помощ и съдействие по дело за делба № 2782/1998 г. в СРС, 57 състав, изразяващо се в пропуск на процесуалния му представител (ответник по делото) да заяви претенция за законни лихви върху претенцията по сметки. В касационната жалба се твърди недопустимост на решението поради произнасяне по довод, непосочен във въззивната жалба, както и че е постановено в нарушение на процесуалния закон, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, като са формулирани въпросите: „Дали е допустимо ли е въззивният съд да отмени първоинстанционно съдебно решение, когато първоинстанционният съд е изтъкнал повече от едно основание за отхвърляне на иска, а въззивната жалба оспорва само едно от тях?“, „Дали по силата на чл.297 от ГПК съдът е обвързан от влязло в сила решение, когато разрешава спор между други страни, на друго основание и с друг петитум?“, „Налице ли е забранено от нормата на чл.299, ал.1 от ГПК преразглеждане на правен спор, когато по иск между други страни, на друго основание и с друг петитум е било постановено влязло в сила решение, което се отнася до факт, релевантен и за двете дела?“, „Дали претенцията за присъждане на законна лихва върху вземането по сметки може да бъде предявена най-късно в първото заседание от втората фаза на делбата?“ „Длъжен ли е съдът да обсъди релевантните доказателства и доводите на страните?“ и „От кой момент започва да тече погасителната давност на вземането по чл.51 от ЗА за обезщетение за вреди, причинени от бездействието на процесуален представител да направи в срок искане за присъждане на законна лихва в полза на доверителя си?“ Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От А. К. Р. не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел за доказано с влязло в сила решение по гр.д.№ 7212010 г. на СГС, че претенцията по сметки на А. К. Р. в делото за делба с бившата му съпруга не е била своевременно заявена от представляващия го адвокат Н. С., от което са причинени имуществени вреди в размер на законната лихва върху присъдената сума 4267,56 лева за периода от 24.04.2001 г. до 13.06.2016 г. Според съда, отговорността за вреди на адвоката следва да бъде ангажирана поради неблагоприятния резултат за страната, в резултат от неприсъждането на законна лихва върху сумата, присъдената като вземане по сметки във втора фаза на делбата, което се дължи на пропуск да бъде упражнено процесуално право и станало причина за погасяването му занапред. Направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност е отхвърлено като неоснователно, а претенцията на ищеца за обезщетение за неизпълнение на договора за правна помощ и съдействие от 26.05.1998 г. е уважена на основание чл.162 ГПК до размер на 7820,29 лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото и правните изводи на въззивния съд, който е изложил конкретни мотиви по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, че пропускът на адвоката на ищеца да поиска законни лихви върху претенцията по сметки е с неблагоприятен резултат за ищеца, а допълненото на ръка искане не е било налично при произнасянето на съда по извършване на делбата. Изводите на съда с в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г., ІV г.о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д.№ 3871/2016 г., ІІІ г.о., в които се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тези оплаквания доводи и доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, като изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените по делото факти към приложимия закон. В случая, въззивният съд е приел, че събраните доказателства подкрепят доводите във въззивната жалба, поради което е достигнал до извод, че процесуалният представител на ищеца в производството по делба не е положил нужната активност и грижа за точното изпълнение на възложената работа да защити неговия интерес. Тези мотиви не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, тъй като касационните основания за неправилност (чл.281, т.3 ГПК) се различават от основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и в този смисъл поставения въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на въпросите, във връзка с тълкуване нормите на чл.297 и чл.299, ал.1 ГПК, се дава в съдебната практика на ВКС – напр. решение № 115/10.01.2012 г. по т.д.№ 883/2010 г., ТК, І т.о. и решение № 464/14.01.2014 г. по гр.д.№ 2488/2013 г., ІV г.о., с които се приема, че влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения в Републиката - чл.220, ал.1 ГПК (отм.), респ. чл.297 ГПК, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право - чл.221, ал.1 ГПК (отм.), респ. чл.298, ал.1 ГПК. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила - станало е необжалваемо. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил цитираната практика на Върховния касационен съд, като приема, че на основание чл.297 и чл.299 ГПК е длъжен да зачете преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по отношение на установения в делото за делба факт - пропуск на адвоката да направи искане за присъждане на законни лихви върху претенцията по сметки, т.е. съдът приема, че от съдебната проверка са изключени фактите, установени със сила на пресъдено нещо в делбата, в т.ч. отреченото на ищеца право на законни лихви да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. В този смисъл, поставените въпроси за тълкуване на нормите на чл.297 и чл.299, ал.1 ГПК не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът на касатора, дали претенцията за присъждане на законна лихва върху вземането по сметки може да бъде предявена най-късно в първото заседание от втората фаза на делбата, не обуславя изхода на делото, доколкото въззивния съд не е обсъждал това обстоятелство, а е приел за установено с влязлото в сила съдебно решение по извършване на делбата, че искането за лихви е релевирано от ответницата едва с касационната жалба, което обосновава извод за неприсъждането им от съда по нейна вина. В тази връзка, въпросът не покрива изискванията за правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което е неотносим. Процесуалноправният въпрос относно задълженията на съда да обсъди релевантните доказателства и доводите на страните е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС в решения по гр.д.№ 756/2009 г. на ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 1313/2009 г. на ІV г.о., решение по гр.д.№ 90/2011 г. на ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 3973/2008 г. на ІV г.о., решение по гр.д.№ 748/2011 г. на ІІ г.о., решение по гр.д.№ 891/2010 г. на І г.о., решение по гр.д.№ 1318/2010 г. на ІV г.о. и решение по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съдът е длъжен да прецени всички приети доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства, като всяка от страните носи доказателствена тежест да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал крайния извод, че по делото се доказва валидно сключен договор за правна помощ и съдействие, чието неточно изпълнение засяга имуществената сфера на ищеца и е основание за ангажиране на неговата отговорност за вреди по чл.51 ЗА. Тези изводи са в съответствие с т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените фактически основания и петитум на исковата молба, като обсъди наведените във въззивната жалба възражения и направи самостоятелни изводи за установените факти и приложението на закона, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по материалноправния въпрос за началния момент, от който започва да тече погасителна давност на вземането за обезщетение за вреди по чл.51 ЗА. Отговор на въпроса се дава в практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 400/01.04.2016 г. по гр.д.№ 7379/2014 г., ІV г.о., според което разрешенията на чл.114 ЗЗД относно погасителната давност почиват на принципа, че давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск. Този момент е обусловен от вида на правоотношението и от характера на субективното право. При облигационните правоотношения правото на иск възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Вземането, което е без срок е изискуемо с възникването му. Вземане, което възниква след нарушение на длъжника става изискуемо от този момент и от тогава започва да тече и давностния срок. По облигационното правоотношение може да е уговорено, че вземането става изискуемо след покана. В този случай съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало (В този смисъл са решение № 292 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1220/2010 г. и решение № 224 от 11.07.2011 г. по гр.д. № 371/2010 г., ІV г.о.). В случая, въззивната инстанция приема за неоснователно възражението за погасяване на вземането за обезщетение по давност, тъй като производството по извършване на делбата, с което е отречено окончателно правото на лихви върху претенцията по сметки на страната, е приключило с влязло в сила решение на 16.03.2016 г. и това е началото на погасителната давност, когато възниква задължението за обезщетение (чл.114, ал.2 ЗЗД). Мотивите на въззивния съд са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, а при липсата на аргументи цитираната съдебна практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение