Определение № 149 от 22.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 958/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Л. Н. Г., Л. Г. Н. и Рая Г. Н., всички чрез процесуалния им пълномощник адв. П. К. от САК, срещу определение № 926 от 15.04.2020 г. по гр.д. № 1073/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 2764 от 12.12.2019 г. в частта за разноските, с която са осъдени да заплатят на „К. Животозастраховане, клон България“ КЧТ сума в размер на 2 200 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение за производството във въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението по чл. 248 ГПК. Излага се, че производството пред въззивната инстанция е образувано по подадена въззивна жалба от ищците, по която е постъпил отговор, изготвен и подписан от представляващи ответното застрахователно дружество юрисконсулти. Пред въззивния съд било проведено само едно открито съдебно заседание, не са искани и събирани доказателства, а в това съдебното заседание процесуалният представител на ответника – адв. Р., единствено е поддържал заявеното в отговора на въззивната жалба. По така изложените съображения, считат, че присъдените в полза на застрахователя разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв. с ДДС са прекомерни и следва да се намалят до 100 лв., съобразно предвиденото в чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), евентуално – до не повече от 300 лв., съгласно чл. 9, ал. 1, предл. второ от НМРАВ. В частната жалба е инкорпорирано и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с формулиран процесуалноправен въпрос, по който според жалбоподателите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитирана практика на ВКС, което не следва да бъде обсъждано, тъй като жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и произнасянето по нея не е обвързано с предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Против жалбата е постъпил писмен отговор от „К. Животозастраховане, клон България“ КЧТ, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, който навежда доводи за правилност на атакувания съдебен акт и неоснователност на жалбата, поради което моли за оставянето й без уважение. По същество на молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, излага доводи, че съдът правилно е определил размера на дължимите разноски и е уважил направеното от ищците възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което адвокатското възнаграждение не следва да бъде допълнително намалявано до сочените от жалбоподателите суми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че в решението си по съществото на спора вече е обсъдил възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение и го е свел до минималното, изчислено съобразно обжалвания интерес и при съобразяване на НМРАВ. Посочил е, че, независимо от представените по делото доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 514.40 лв. с ДДС, същото не е присъдено в претендирания размер, а е намалено до минималното с начислен ДДС с оглед фактическата и правна сложност на спора. Поради тези съображения е намерил искането за последващо намаляване на разноските за неоснователно и е оставил молбата по чл. 248 ГПК без уважение. Определението е правилно. Л. Н. Г., Л. Г. Н. и Р. Г. Н. са предявили срещу „К. Животозастраховане, клон България“ КЧТ искове с правно основание чл. 242, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които с първоинстанционното решение на Софийски градски съд са били отхвърлени в цялост, а по подадена въззивна жалба на ищците с решение № 2764 от 12.12.2019 г. по гр.д. № 1073/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд решението на първата инстанция: е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът на Л. Н. Г., респ. – е обезсилено в частта, с която са отхвърлени исковете на Л. Г. Н. и Р. Г. Н., поради недопустимост на исковете и производството в тази част е прекратено. При този изход на спора въззивният съдебен състав е възложил на ищците в производството заплащане на сторените от ответника разноски съобразно цената на предявените искове и при намерено за основателно релевираното от ищците възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. От данните по делото се установява, че във въззивната инстанция ответното застрахователно дружество е било представлявано от надлежно упълномощен адвокат. В проведеното открито съдебно заседание на 14.10.2019 г. същият е осъществил процесуално представителство на застрахователното дружество, направил е искане за присъждане на сторени от застрахователя разноски за въззивната инстанция и е представил списък по чл. 80 ГПК с доказателства за плащане на уговореното адвокатско възнаграждение. При тези данни по делото, присъдените в полза на ответника разноски са правилно изчислени предвид броя и вида на предявените искове, обжалваемия във въззивната инстанция материален интерес, приложимия съобразно него чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ и изхода от спора във въззивната инстанция. Разпоредбата на чл. 7 НМРАВ се намира в Раздел ІІІ, озаглавен „Възнаграждения по граждански и административни дела за една инстанция“, т.е. визираният минимум на съответния адвокатски хонорар е за всички процесуални действия, които се осъществяват при нормалното развитие на исковото производство до приключването му с решение по съществото на спора в съответната инстанция, обхващащи в цялост и представителството на страната в открити съдебни заседания. В настоящия случай, противно на твърденията на жалбоподателите, е била реализирана защита „пред една инстанция“, която не се е изчерпила единствено и само с подаването на отговор на въззивната жалба от юрисконсултите на застрахователното дружество, а е включвала и процесуални действия, осъществени от упълномощения по делото адвокат. Всички релевирани с настоящата частна жалба основания за намаляване на адвокатското възнаграждение са разгледани от въззивната инстанция и именно намирането им за основателни е довело до уважаване на възражението за прекомерност на заплатеното адвокастко възнаграждение и присъждането му в редуциран спрямо поискания размер. Сочените от частните жалбоподатели разпоредби от НМРАВ са неприложими към настоящия случай. Съдебният състав на апелативния съд в съответствие със закона и приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правилно е разпределил отговорността за разноски, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение