Определение № 496 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 333/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Й. Д., срещу въззивното решение №65/16.09.2021г., допълнено с определение №350/15.10.2021г. на Бургаски апелативен съд по в.г.д.№245/2021г. в частта, с която, след частична отмяна на решение №112/16.04.2021г. по г.д.№2518/2020г. на Окръжен съд [населено място], Прокуратурата на Реублика България е осъдена да заплати на П. Я. О. сума в общ размер от 15 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по чл.123, ал.1 от НК, прекратено поради неизвършване на престъпното деяние от ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Насрещната страна П. Я. О., редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Постъпила е и насрещна касационна жалба от П. Я. О., чрез адвокат С. К., срещу въззивното решение №65/16.09.2021г., допълнено с определение №350/15.10.2021г. на Бургаски апелативен съд по в.г.д.№245/2021г. в частта, с която е потвърдено решение №112/16.04.2021г. по г.д.№2518/2020г. на Окръжен съд [населено място], с което е отхвърлен иска на жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над присъдените 15 000лв. до претендираните 100 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по чл.123, ал.1 от НК, прекратено поради неизвършване на престъпното деяние от ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд e отменил частично решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на П. Я. О., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, общо сумата от 15 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършено престъпление по чл.123, ал.1 от НК, прекратено поради неизвършване на престъпното деяние от ищеца, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.06.2020г. до окончателното ѝ изплащане. Потвърдил е решението в останалата му част, с която искът за разликата над 15 000 лв. до претендирания размер от 100 000лв. е отхвърлен като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че с постановление от 31.10.2011г. по ДП №231/2007г. по описа на ОП – Б., П. Я. О. е привлечен като обвиняем за извършено на 17.05.2007г. престъпление по чл.123, ал.1 от НК – причинена смърт на работник при извършване на СМР, поради неспазване на нормативните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд във фирма „П.“ ЕАД, [населено място], където обвиняемият е бил изпълнителен директор. Със същото постановление на ищеца е наложена мярка за неотклонение „подписка“, която е била отменена с постановление на Прокуратурата от 05.09.2013г. Съдът е констатирал, че разследването е приключило с внасяне на обвинителния акт в съда, като е било образувано НОХД №692/2014г. на Окръжен съд – Бургас. Производството по същото е приключило с постановена оправдателна присъда. Последната е била отменена с решение по ВНОХД №245/2017г. на Апелативен съд – Б., като делото е върнато за ново разглеждане от окръжния съд. С протоколно определение от 20.02.2018г. производството по новообразуваното НОХД №1331/2017г. е било прекратено и делото върнато на Окръжна прокуратура – Б.. Съдът е установил, че наказателното производство срещу ищеца П. Я. О. е било окончателно прекратено с постановление от 03.06.2020г., поради липса на причинно – следствена връзка между допуснатите нарушения на нормативните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд и смъртта на работника. Постановлението е влязло в законна сила на 25.06.2020г. Съдът е приел за установени и обстоятелствата, че след предявяване на обвинението ищецът П. О. е станал неспокоен и много раздразнителен, избухлив и неуверен в работата си. Затворил се е в себе си, като почти напълно спрял контактите с приятелите си, пропушил цигари, бил разсеян. Намалил и контактите с баща си, който бил след прекаран инсулт, за да не го тревожи. Съдът е приел, че състоянието на ищеца е продължило за целия период на воденото производство. Констатирал е, че след преустановяването му е настъпило подобрение в поведението на ищеца, който станал по-спокоен и спрял цигарите. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е приел, че съгласно нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.123, ал.1 от НК, като наказателното производство е прекратено поради липса на извършено престъпление от страна на обвиняемия - ищец, поради което е направил извод, че е осъществен фактическият състав за ангажиране отговорността на държавата за дейността на правозащитните ѝ органи, а именно Прокуратурата на Република България. Обосновал е, че тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице обективните предпоставки за образуване на наказателното производство /законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление/, дали процесуално-следствените действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган. Съдът е приел, че е налице пряка причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от ищеца вреди. За да определи размера на справедливото обезщетение съдът е съобразил следните обстоятелства: Повдигнатото на ищеца обвинение е за престъпление, което не съставлява тежко умишлено престъпление /с оглед предвижданото наказание до пет години „лишаване от свобода“/, а ищецът О. е търпял най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, за период от две години. Съобразил е продължителния период на воденото наказателно производство – осем години и осем месеца /от 31.10.2011г. до 25.06.2020г./, като е отчел преминаването на същото през съдебна фаза преди прекратяване на наказателното преследване. Съдът е приел, че за целия период на производството ищецът е търпял обичайните болки и страдания – притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име, включително професионално. Отчел е обстоятелството, че по делото не е установено влошено здравословно състояние на П. О., медийно разгласяване на производството, освобождаването му от работа, както и наказателното производство да се е отразило на професионалната му дейност. Съобразил е и икономическата обстановка в страната, като е посочил, че към този момент тя се е характеризирала с ниски месечни доходи на населението. Изложените съображения са обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на П. Я. О. вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение, производството по което е прекратено, е в размер на 15 000лв. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационно обжалване по въпроса относно критериите за определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Твърди, че решението е постановено в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС, част от която е обективирана в ППВС№4/1968г.; т.3 и т.11 на ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение №832/10.12.2010г. по г.д.№593/2010г. на ІV г.о.; решение №532/24.06.2010г. по г.д.№1650/2009г. на ІІІ г.о.; решение №480/23.04.2013г. по г.д.№85/2012г. на ІV г.о.; решение №227/15.04.2020г. по г.д.№4674/20180г. на ІV г.о.; решение №123/23.06.2013г. по г.д.№254/2014г. на ІІІ г.о.; решение №187/03.12.2015г. по г.д.№829/2015г. на ІІІ г.о.; решение №19/23.07.2019г. по г.д.№2026/2018г. на ІІІ г.о.; решение №160/15.03.2021г. по г.д.№96/2020г. на ІІІ г.о.; решение №16/17.05.2017г. по г.д.№2686/2016г. на ІІІ г.о.; решение №12/30.04.2020г. по г.д.№1513/2019г. на ІІІ г.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По поставения въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда - дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставения от страната въпрос в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалия при започване на наказателното производство; повдигнатото обвинение за непредпазливо деяние, а не за умишлено такова; продължителността на наказателния процес – осем години и осем месеца, която излиза извън рамките на разумния срок за водене на наказателен процес; наложената на ищеца мярка за неотклонение – „подписка“ за период от две години, която е внесла известно ограничение в живота му, но не е променила съществено обичайните му житейски и други навици; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт, които са в рамките на обичайните; факта, че за целия период на производството ищецът е чувствал притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име, включително професионално, с оглед заеманата от него ръководна длъжност; станал е раздразнителен, избухлив и разсеян, спрял е да общува с приятелите си. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел и липсата на широка медийна разгласа на обвинението, както и липсата на загуба на работата от обвиняемия О.. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, като са приложени критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени от касатора са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Предвид изложеното, на основание чл.287, ал.4 от ГПК съдът не следва да разглежда и обсъжда подадената насрещната касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,