Определение № 50194 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1293/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Ц. срещу решение №138 от 03.02.2022 г. по в.гр.д.№2107/2021 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №261817 от 14.03.2021 г. по гр.д.№12712/2018 г. на СГС, в частта, с която по иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, предявен от „Алианц Банк България“АД, е признато за установено, че С. И. Ц. дължи на „Алианц Банк България“АД сумите: 257 077.43 лв., просрочена главница по договор за банков ипотечен кредит №ПД-56346/23.08.2016 г., ведно с приложенията към него, сключен между ищеца като кредитодател и ответницата, като кредитополучател; сумата от 9185.45 лв., възнаградителна лихва, дължима за периода от 22.07.2017 г. до 13.04.2018 г.; сумата от 3362.02 лв., представляваща наказателна лихва за просрочена главница от 23.12.2016 г. до 12.04.2018 г. и сумата от 1163.72 лв., неустойка за периода от 23.12.2016 г. до 12.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.04.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми в полза на „Алианц Банк България“ АД са издадени заповед за изпълнение от 20.04.2018 г. и изпълнителен лист от 20.04.2018 г. по ч.гр.д.№23888/2018 г. на СРС състав, като е осъдена жалбоподателката да заплати на ищеца направените разноски. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. При предявено от ответника възражение за прихващане с вземане по чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получени от ищеца без основание парични суми и при доказано от ответника получаване на сумите от ищеца, следва ли ищецът да докаже с пълно доказване наличие на правно основание за получаване на сумите, за да бъде отхвърлено възражението за прихващане като неоснователно. 2. Може ли да се приеме, че страната е провела пълно доказване на факт, от които черпи изгодни за себе си правни последици в процеса, ако съществува макар и минимално съмнение за фактическо осъществяване на факта в действителността и може ли да се приеме за доказан с пълно доказване в процеса факт, който не е индивидуализиран. 3. Когато правното основание представлява фактически състав от няколко елемента, следва ли всички елементи да са доказани с пълно доказване, за да се приеме за доказано правното основание с пълно доказване. 4. Има ли признанието на неизгодни за страната факти по-голяма тежест спрямо останалите доказателствени средства в процеса и следва ли съдът да преценява признанието с оглед всички обстоятелства по делото, вкл. обстоятелства при които е направено съответното признание и отпада ли задължението за пълно доказване на изгодните за страната факти при наличието на признание. 5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в решението по всички доводи и възражения на страните и да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Ответникът по касация „Алианц Банк България“АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд след изключително подробен и детайлен анализ на приетите по делото писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените експертизи е приел, че процесният договор за кредит е бил сключен от ответницата, с цел възстановяване на средства по клиентски сметки, които тя е изтеглила в нарушение на правилата за работа и обслужване на банковите сметки на клиентите, и използвала за лични нужди, без нареждане на титулярите на сметките, и без тяхно знание и съгласие. Посочил е, че ответницата е сключила договора с цел възстановяване на неправомерно теглените от нея средства на клиенти на банката и по този начин избягване или намаляване на евентуална наказателна отговорност, като се установява, че при сключването на договора ответницата е изпитвала страх, че ще бъде ангажирана наказателната й отговорност за извършените от нея действия, за чието извършване тя е направила извънсъдебни писмени признания пред ищеца, инкорпорирани в представените по делото изходящи от нея частни писмени документи, чиято автентичност и вярност не се оспорват. Счел е, че в конкретния случай ответницата е била под въздействието на страхови представи, но те са били формирани от обективно съществуващата възможност работодателят /ищецът/ да сезира с жалба компетентните органи и да й бъде потърсена наказателна отговорност за извършените от нея действия по служба, като същата е сключила договора за кредит, с оглед възстановяване на причинените от нея вреди на трети лица – клиенти на банката, като волята й за сключването на договора не е била опорочена. Посочил е, че този извод се подкрепя от действията на ответницата, предхождащи подписването на договора - същата е предоставила на банката всички необходими документи за собственост на имота, който е договорено да служи за обезпечение на договора, явила се е пред нотариус за изповядване на договора за ипотека, сключен за обезпечаване на задълженията й по договора. Намерил е, че доброволното сключване на договора се установява и от последващите действия на ответницата по сключването на застраховка „Живот“, сключването на допълнително споразумение №1/20.09.2016 г., сключването на договор за нова разплащателна сметка, по която да се обслужва кредита, както и изплащането на част от дължимите погасителни вноски по сключения договор за кредит – от приетата по делото ССЕ се установява, че в периода септември – декември 2016 г. ответницата е започнала изплащането на кредита, като е погасила общо сумата от 2 706,28 лв. от главницата, 2 5025,12 лв. възнаградителна лихва, заплатила е 20,09 лв. лихва върху просрочената главница, и 7,76 лв. неустойка. Изложил е съображения, че с депозираните обяснения ответницата е признала съществуването на свои задължения, възникнали на извъндоговорно основание – от неоснователното й обогатяване за сметка на клиенти на банката, чрез нерегламентирано теглене на суми от техни сметки, в тяхно отсъствие, без тяхно нареждане и без тяхно знание, в общ приблизителен размер от 93 000 евро /с левова равностойност по фиксирания курс на БНБ в размер на 182 121.90 лв./ и 178 000 лв. – или общо в приблизителен размер от 360 121.90 лв. Изразил е становище, че в посочените частни документи ответницата е заявила желание да изпълни възникналото от тези нейни действия задължение да възстанови средствата по техните сметки и изразява молба към ръководството на банката да й даде възможност „да възстановя сумите заедно с начислените лихви към момента на възстановяването“. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели е приел, че по повод постъпило оплакване от клиент на банката е установено, че ответницата е извършвала нерегламентирани операции по касово теглене от банковите сметки на клиенти, за които същата е направила признания пред ръководството и е отправила молба да й бъде дадена възможност да възстанови нерегламентирано изтеглените от нея суми. Посочил е, че показанията на свидетелите подкрепят извода, че ответницата е имала убеждението, че следва да възстанови суми по сметки на клиенти, „за да не влезе в затвора“. Анализирайки правната същност на договора за паричен банков влог е намерил, че банката дължи паричната сума на влогодателя в същата валута и размер, както и уговорената лихва, а с извършването на касово теглене от клиентска банкова сметка, без да е налице нареждане на титуляра на банковата сметка за това, настъпва увреждане в патримониума на банката, тъй като паричната сума напуска този патримониум, но банката остава задължена към клиента за вложената от него парична сума. Посочил е от друга страна, че при непозволено увреждане задължението за обезвреда възниква за делинквента от датата на извършване на деликта или от датата на настъпването на вредата, ако тя е настъпила по-късно, като се дължи обезвреда и без покана, а за да възникне задължението за обезвреда не е необходимо увреденото лице да е открило увреждането или то да бъде установено по определен начин. Приел е, че принудителното осъществяване на деликтната отговорност по съдебен ред изисква установяването на увреждането и определяне на дължимото обезщетение по размер по несъмнен начин, а принудителното осъществяване на отчетническата отговорност на материално-отговорните длъжностни лица изисква установяването на липсата по регламентирания в закона ред /чрез провеждане на ревизионно производство по реда, установен в КТ, или по общия гражданско-правен ред на ГПК/, но няма пречка делинквентът доброволно да признае извършено от него непозволено увреждане и да обезщети увреденото лице, още преди да е установено увреждането по съдебен ред или чрез ревизионно производство /бързото обезщетяване на причинените от деликта вреди е в интерес както на увреденото лице, така и в интерес на делинквента, тъй като той няма да дължи лихви върху платената част от обезщетението за периода след извършване на плащането/. В този смисъл е достигнал до извод, че няма пречка размерът на вредата да бъде определен приблизително от самия делинквент и да бъде заплатено от него обезщетение, което според него възстановява настъпилата вреда, а ако увреденото лице приеме плащането, последното не е извършено при начална липса на основание, доколкото приемането на плащането от увреденото лице е конклудентно действие, признаващо наличието на посоченото основание за плащането. Следователно е намерил, че извършеното от ответницата плащане на увреденото лице /банката/ за възстановяване на причинената от нея на банката имотна вреда, не е без основание и банката към настоящия момент не дължи връщането на платената от ответницата сума за възстановяване на средствата, изтеглени от нея без нареждане на титулярите на банковите сметки, поради което направеното от ответницата възражение за прихващане с посочените в решението суми е неоснователно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. е обсъдил и анализирал подробно събраните писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените експертизи/ при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, като е направил собствени фактически констатации и правни изводи и е дал собствено разрешение на предмета на делото, след произнасяне за приетите за релевантни възражения на страните. В този смисъл по петия от въпросите на касатора, касационно обжалване не може да бъде допуснато, като касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Тези въпроси са израз на поддържаните от касатора, но невъзприети от въззивния съд тези, че липсват доказателства, респективно, че не е проведено пълно доказване на наличие на основание /фактическия му състав/ за получаване от банката на платените от ответницата суми /с които плащания са погасени съществуващи задължения на ответницата към банката, възникнали поради осъществено от ответницата нерегламентирано теглене на суми от сметки на клиенти на банката, в тяхно отсъствие, без тяхно нареждане и без тяхно знание, в общ приблизителен размер от 360 121.90 лв., с които действия ответницата е увредила непозволено банката и които действия се установяват по безспорен начин от дадените от последната обяснения и от показанията на разпитаните свидетели/. Следва да се посочи обаче, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /което не се твърди, а и установява в случая/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното касационно обжалване не може да бъде допуснато, а предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,