Определение № 3365 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1694/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Н., чрез адв. П. Т. от САК и по касационна жалба на К. В. К., В. И. К. и Е. К. К., чрез адв. И. Б. от САК, срещу въззивно решение № 3919/20.06.2025 г. постановено по гр.д. № 1499/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 6542/27.04.2023 г. по гр. д. 9838/2022 г. на Софийски районен съд, и като краен резултат К. В. К. и Г. В. Н., на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и В. И. К. и Е. К. К. на основание чл. 48, ал. 1 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В. П. В.: сумата 90 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, от които 40 лв. - разходи за преглед и 50 лв. – за преглед и издаване на съдебномедицинско удостоверение, ведно със законната лихва върху сумата от 40 лв., считано от 03.10.2021 г., а върху сумата от 50 лв., считано от 04.10.2021 г. до окончателното им изплащане; а така също и сумата 7 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди претъпени от В. П. В., вследствие на побой, нанесен му на 03.10.2021 г. в [населено място] от К. В. К. и Г. В. Н., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен надзор и възпитание от страна на родителите на делинквента К. В. К. – В. И. К. и Е. К. К. /по иск предявен като частичен за сумата от 7 000 лв., от иск за обезщетение в размер на 30 000 лв./, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 03.10.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба на Г. В. Н. се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните и да посочи защо игнорира едни и кредитира други, като и въпрос свързан с прилагането на института на солидарна отговорност при деликт извършен две лица. Според касатора първия въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: ППВС № 1/1953 г.; решение № 22/29.06.2017 г по гр.д. № 2113/2016 г. на BKC, IV г.о.; решение № 186/02.07.2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на BKC, IV г.о.; решение № 30/13.04.2020 г. по гр.д.№ 2378/2019 г. на BKС, IV г.о и др. По втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 – очевидна неправилност на въззивното решение. В касационната жалба на К. В. К., В. И. К. и Е. К. К. се релевират оплаквания за недопустимост, а при условията на евентуалност и такива за неправилност на обжалваната решение. Твърди се, че исковата молба е била депозирана на 24.02.2022 г., но към тази дата ответниците са били непълнолетни: К. К. бил [дата на раждане], а Г. В. Н. на 08.12.2004 г., поради което е следвало да участват в процеса лично и със знанието и съгласието на своите родители и законни представители. Твърди се, че независимо, че родителите на К. К. са участвали в процеса като ответници, пасивната им легитимация произтичала от отговорността им по чл. 48 ЗЗД, като родители на непълнолетния ответник в съдебния процес. Сочи се, че процесуалната правоспособност и процесуалната дееспособност са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно, и само ако е налице процесуална дееспособност, той може да разгледа делото и да постанови решение. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поставят правни въпроси, както следва: 1. „Може ли да участва непълнолетно лице в съдебен гражданско правен спор без за това да е дадено съгласието на законния му представител или назначен особен представител?“; 2. „При незачитане разпоредбата на чл. 4, ал. 2 ЗЛС от съда за участието на непълнолетен в съдебен процес със съгласието на своя законен представител следва ли да се отмени /обезсили/ решението на съда и да се повторят съдопроизводствените действия, независимо, че вече непълнолетния е станал пълнолетен?“; 3. „Може ли да се приеме, че решението на съда е валидно, ако при участието на непълнолетен в съдебен процес не бъде представляван от законния си представител и с негово съгласие?; и 4. „Трябва ли солидарната отговорност между няколко лица да произтича от едно законно основание или може да се ангажира солидарна отговорност, произтичаща от различни законови основания?“ В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбите В. П. В., е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбите и по същество. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационните жалби са процесуално недопустими в частта им, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с цена 90 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационните жалби в тази им част следва да се оставят без разглеждане. В частта по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд, за да достигне до извод за основателност на иска, е приел за установено от фактическа страна, въз основа на показанията на св. А. Р., че на 03.10.2021 г., около 3:00 ч. в [населено място] ищецът и св. Р. се прибирали от рожден ден на свой приятел, били употребили алкохол и вървейки към домовете си, пуснали музика от телефоните си, когато били пресрещнати от ответниците К. К. и Г. Н., които подразнени от музиката, нападнали ищеца и му нанесли побой, като повече удари нанесъл ответникът К. К.. Посочено е, че в тази им част свидетелските показания се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал, като са отхвърлени възраженията на ответниците, че първоинстанционният съд неправилно основал фактическите си изводи на тях. В хода на образуваната прокурорска преписка № 40963/2021 г. по описа на СРП /образувана по сигнал на ищеца/ били снети сведения от ответниците К. К. и Г. Н., в които двамата признавали, че са имали физическо съприкосновение с ищеца, като твърденията им са ценени от съда като извънсъдебно признание на неизгодни за тях факти. Посочено е, че по преписката не било образувано досъдебно производство, не поради липсата на извършено престъпление, а поради наличието на основания за приложение на чл. 61, ал. 1 пр. 4 НК. Въз основа на представен амбулаторен лист и събраните гласни доказателства /св. Р. и св. Р./ е прието, че през деня на 03.10.2021 г. ищецът посетил УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където му е извършен преглед, в резултат на който били установени травматични увреждания – оток и охлузвания в лява ябълчна област на лицето, контузия и охлузване в челна област на главата, контузия и оток в областта на долна челюст. За установяване на получените от ищеца увреждания, съдът се е позовал и на представеното по делото съдебномедицинско удостоверение, според което на 04.10.2021 г. В. посетил съдебен лекар, който констатирал травматични увреждания: контузия в теменната област на главата, контузия и охлузвания в централната и лявата челна област, контузия на лявата лицева половина, охлузвания на носа и горната устна, кръвонасядане в областта на ларинкса, разкъсно- контузни рани и охлузвания по двете длани, които според съдебния лекар са могли да бъдат получени от нанесени удари с ръце и ритане с крака и падане на терен по време и начин, както съобщава ищецът. В този смисъл били и констатациите на вещото лице по допуснатата по делото съдебно - медицинска експертиза. Поради лиса на пълно и главно доказване от ответниците, ищецът да е получил процесните травми поради падане вследствие на употребен от него алкохол, съдът е отхвърлил възраженията им, че В., чрез собствените си действия е предизвикал настъпване на процесните увреждания. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелите: Р., Р. и Р., според които след инцидента ищецът, бил стресиран, не излизал от дома си, изпитвал болки, като около месец приемал медикаменти, и имал затруднения самостоятелно да задоволява всекидневните си нужди /не можел да става, близките му носели храна и вода/. Според свидетелите ищецът от общителен и лъчезарен човек станал свит, не комуникирал с хора, спрял да посещава близките си, като все още преживявал случилото се. Страдал от безсъние, избягвал темата за побоя, тъй като тази тема го разстройвала. Според свидетелите, след нанесения му побой В. прекъснал обучението си за придобиване на правоспособност за управление на МПС, не ходел на работа два месеца, а впоследствие, баща му /св. Р./ го карал и взимал от работното му място, тъй като все още бил под стрес от случилото се. Съдът е приел, че макар и тримата свидетели да се намират в близки роднински/приятелски отношения с ищеца, при преценка на показанията им при условията на чл. 172 ГПК, същите могат да бъдат кредитирани като последователни, непротиворечиви и логични. С оглед вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, възприетото понятие за справедливост и социално-икономическите условия в страната, съдът е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Тъй като искът бил предявен като частичен, същия е уважен до предявения размер от 7 000 лв. Прието е, че за обезщетението на посочените неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, ответниците К. К. и Г. Н., като причинители на увреждането, на основание чл. 53 ЗЗД, отговарят солидарно. Въззивният съд е приел също, че тъй като към датата на деликта, делинквентът К. К. е бил непълнолетен /на 17 г./ и е живеел с родителите си, /факт който не бил спорен по делото/, са налице и предвидените в разпоредбата на чл. 48, ал. 1 ЗЗД предпоставки за ангажиране на отговорността на родителите му – ответниците В. К. и Е. К.. Последните не твърдяли и не установили наличието на обстоятелства, изключващи отговорността им и следвало да отговарят солидарно с детето си - К. К., за причините от него вреди на ищеца. Отговорността на родителите била на лично основание и произтичала от неупражнения от тяхна страна достатъчно ефикасен контрол върху поведението на непълнолетното дете и недостатъчното възпитание, в резултат на което се стигнало до противоправното деяние и вредата. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Няма основание да се приеме, че е налице вероятност въззивното съдебно решение да е недопустимо. Поставените в тази връзка три въпроса от касаторите К. В. К., В. И. К. и Е. К. К. са неотносими към спора и не обосновават основания за допускане решението до касационен контрол. В чл. 28, ал. 2 от ГПК е уредена ограничената процесуална дееспособност на непълнолетните и ограничено запретените относно всички граждански дела, извън тези, по които разполагат със специална процесуална дееспособност /чл. 28, ал. 3 от ГПК/. За валидността на процесуалните действия, предприети лично от ограничено дееспособния непълнолетен в тези случаи е нужно те да бъдат одобрени от неговия родител. Процесуалната дееспособност е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на процеса, за наличието на които съдът е длъжен да следи служебно във всяко положение на делото, съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално нелегитимирано неправсубектно и ненадлежно представлявано лице. Ако нередовността се изразява в липса на процесуална дееспособност, редът за поправянето й е чрез потвърждаване на действията на лицето от неговите родители или попечители - ако то е непълнолетно или поставено под ограничено запрещение /чл. 28, ал. 2 ГПК/. Когато съдът констатира, че съответното процесуално действие не е валидно извършено, той следва да укаже на страната в какво се състои нередовността и да определи срок за отстраняването й. Когато посоченото в исковата молба лице не е процесуално легитимирано да отговоря по предявения иск или според изискванията на закона е налице задължителна съвместна процесуална легитимация, съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК съдът дава указания за конституирането на надлежните страни. В случая не е било спорно, че към датата на предявяване на иска ответниците К. В. К. и Г. В. Н. - извършители на деликта са били непълнолетни. Първият от двамата обаче, към датата на депозиране лично от него на писмен отговор на исковата молба /първото извършено от него процесуално действие по делото/, вече е бил пълнолетен, като впоследствие по негово искане му е била предоставена и правна помощ по реда на ЗПрП, като назначеният му адвокат също е депозирал отговор на исковата молба /с вх. №18950/24.01.2023 г./, поради което указания от съда във връзка с конституирането на този ответник не са били необходими, респ. е липсвала необходимост действията му да бъдат одобрени от негов родител. По отношение на ответника Г. Н., първоинстнционният съд, след като е констатирал, че депозирания от същия отговор на исковата молба е бил подписан само от него, е дал указания /с определение от 27.02.2022 г./ отговорът да бъде приподписан и от родител или попечител, като е дал срок за това. Действията, извършени от и спрямо страна без процесуална правоспособност или без процесуална дееспособност могат да бъдат валидирани с обратна сила, ако бъдат потвърдени. В случая, в изпълнение на указанията на съда Я. Н. П. - майка на Н., е подала отговор по исковата молба към този на сина си /л. 186 - л. 187/. С оглед обстоятелството, че и Г. Н., след подаване на отговор на исковата молба и преди извършване на други процесуални действия /от него и срещу него/ по делото, е навършил пълнолетие, е отпаднало законовото изискване по чл. 28, ал. 2 ГПК, и същият от този момент е бил процесуално легитимиран да отговоря лично по предявения иск. Касационното обжалване не следва да се допуска и по поставения от касаторите К. четвърти въпрос. Когато вредоносното събитие е причинено от неколцина, те носят солидарна отговорност за възмездяване на вредите - чл. 53 ЗЗД. В случая въззивния съд е приел, че солидарната отговорност между извършителите на деликта К. К. и Г. В. произтича от посочената законова разпоредба. По въпроса за характера на отговорността на родителите за вреди, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие, уредена по чл. 48, ал. 1 ЗЗД в практиката на ВКС е дадено разрешение, според което, когато искът на увреденото лице е насочен срещу всички гражданско - отговорни субекти: срещу прекия причинител на вредата непълнолетния деликвент /в случая К. К./ на основание чл. 45 ЗЗД и срещу родителите му /в случая В. К. и Е. К./ на основание чл. 48 ЗЗД, отговорността на тези субекти е солидарна и произтича от закона /решение №223/12.07.2011 г. по гр.д. № 900/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о./. В този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение. Въззивният съд не е приемал отговорността на родителите на К. К. да се разпростира и за вредите, причинени от Г. В.. Пострадалият има право да събере цялото си обезщетение от когото и да е от четиримата ответници, като в случай, че родителите на К. К. платят всичко, те биха имали право да претендират от другия непълнолетен извършител, недължимо платената сума обезщетяваща причинените от последния вреди. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос поставен от касатора Г. Н., свързан със задължението на въззивният съд да направи свой фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Доводът за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да се допуска и по поставения от Н. материалноправен въпрос, касаещ отговорността за вреди от непозволено увреждане, причинено от неколцина. В практиката на ВКС, се приема, че когато вредоносното събитие е причинено от неколцина, те носят солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците /в т. см. решение № 123/19.06.2012 г. по гр.д. № 171/2011 г. на ВКС, IV г.о./. За разлика от наказателното право, в деликтното право не се прави разграничение дали увреждането е причинено в условията на независимо съпричиняване на вреди на пострадалия или в условията на съучастие, както и каква е формата на съучастието. Това е така, защото законът предвижда, че от гледна точка на правните последици, независимо дали се касае за независимо причинени вреди от няколко лица, или същите са действали при общност на умисъла, то тези лица ще отговарят солидарно. Солидарната отговорност е установена в интерес на увредения, чиито блага са засегнати. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е съобразено с практиката на ВКС. По заявеното от касатора Г. Н. основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на решението на въззивния съд. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на делото, разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по жалбите разноски в размер 1533,88 евро съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства за платено такова в размер на 3000 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение