Определение № 2441 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 461/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва Решение № 821/28.10.2025 г. по в.гр.д. № 977/2025 г. на ОС-Бургас, с което след отмяна на Решение № 11/03.04.2025 г. по гр.д. № 11/2025 г. на РС-Малко Търново са отхвърлени исковете му с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, предявени срещу Ф. Ж. Х., за установяване съществуването на вземания по договор за потребителски банков кредит от 26.01.2017 г. за главница, възнаградителна лихва, обезщетение за забава, такси по обслужване на кредита и разноски.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Според касатора въззивният съд в нарушение на материалния закон е приел, че процесните вземания са погасени по давност, без да съобрази, че течението на петгодишния давностен срок е било прекъсвано със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с молбата за образуване на изпълнително дело и с исканията за предприемане на принудителни действия. Касаторът заявява, че за да се прекъсне давността, не е необходимо поисканите действия да са били реално извършени, както е счел въззивният съд. Допълва, че в периода на висящност на съдебния процес, образуван с подаване на заявлението, е настъпило и спиране съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Допускането на касационно обжалване касаторът обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.

Ответникът Ф. Ж. Х. поддържа, че част от поставените от касатора въпроси нямат обуславящ характер или касаят правилността на въззивното решение, а други не са решени от въззивния съд в противоречие с релевантната и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС. Изразява и съображения за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК. Обжалваното решение е постановено по обективно съединени искове, главният от които (за вземането за главница по договора за кредит) е с цена над посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг от 2 556,46 евро, което влече обжалваемост и на решението по исковете за акцесорните на това вземане претенции - за лихва (възнаградителна и мораторна) и за обезщетение за разходите за събиране на главницата, независимо от тяхната цена. Но вземането за такса за поддържане на разплащателна сметка и за извършване на платежни операции по нея, претендирано на основание чл. 2, ал. 2 и чл. 5, т. 2 от договора за кредит (т. 1 и т. 3 от таблицата в исковата молба), няма акцесорен характер, а съставлява само по себе си главно вземане (дължимо по инкорпориран в същия документ договор за разплащателна сметка), чието възникване и размер не е обусловено от дължимостта на главницата по кредита (вж. напр. Определение № 50917/16.12.2022 г. по гр.д. № 2498/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд.). Ето защо и доколкото неговият размер е 54,85 евро (107,29 лв.), жалбата срещу решението по иска за установяването му следва да се остави без разглеждане. В останалата част подлежат на преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване.

На 15.02.2019 г., по заявление на касатора от 13.02.2019 г., са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу солидарните длъжници И. С. и Ф. Х. за вземания по обявен за предсрочно изискуем договор за потребителски банков кредит от 26.01.2017 г., както следва: 8 631,27 лв. – главница, 517,07 лв. – възнаградителна лихва за периода 15.04.2018 г. – 15.01.2019 г., 193,23 лв. – обезщетение за забава за периода 15.04.2018 г. – 15.01.2019 г., и 111,60 лв. – нотариални такси за връчване на изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (т. 3 от таблицата в исковата молба), ведно със законната лихва върху главницата от 13.02.2019 г. до погасяването. На 05.08.2024 г. е подадено възражение от Х. и на 30.09.2024 г. (в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК) касаторът е предявил искове за установяване съществуването на оспорените вземания. С отговора ответникът е релевирал, че има качеството на поръчител и че вземанията са погасени по давност.

Първоинстанционният съд е установил, че по силата на процесния договор ищецът е предоставил на солидарните кредитополучатели И. С. и Ф. Х. кредит в размер от 10 011,44 лв. срещу задължението да върнат заетата сума на вноски до 04.01.2024 г. и да платят възнаградителна лихва. Намерил е, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради неизпълнение на вноска № 15, като изявлението за това е обективирано в нотариална покана, връчена на Х. на 18.01.2019 г. При тези факти и позовавайки се на счетоводно заключение, съдът е приел, че ответникът дължи на ищеца главницата, формирана от стойността на непогасения кредит, както и претендираните възнаградителна и мораторна лихва и разноски за обявяване на предсрочната изискуемост, чието извършване е в причинност със забавата на ответника. Възражението за погасяване на вземанията по давност е счетено за неоснователно с аргумент, че течението на давностния срок е прекъсвано многократно в хода на образуваното изпълнително дело. Така исковете са уважени.

Въззивният съд е споделил правния извод за възникване на процесните вземания в претендираните размери. По възражението за погасяването им по давност е аргументирал, че съгласно неподлежащата на разширително тълкуване разпоредба на чл. 116, б. „в“ ЗЗД годно да прекъсне давността е само извършването на поисканото изпълнително действие. Констатирал е, че след образуване на изпълнителното дело през 2019 г. принудителни действия са предприемани само спрямо другия солидарен длъжник, а спрямо Х. на неустановена дата през 2024 г. е поискано запориране на вземания, но няма данни искането да е удовлетворено след дадените от изпълнителя указания за внасяне на такса. По изложените съображения след отмяна на първоинстанционното решение исковете са отхвърлени.

При тези факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, характеризираща се с видимо от акта или мотивите му нарушение на императивна разпоредба или на логически правила, което може да бъде установено без анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства. В случая съдът е формирал извод, че искането за прилагане на изпълнителен способ не прекъсва течението на давността. Сама по себе си подобна теза, дори да се определи като очевидно неправилна, не води до автоматично до очевидна неправилност на крайното решение, че в конкретния случай давностният срок е изтекъл. Това е така, защото прекъсването на давността е резултат не само от обратния правен извод (че искането за прилагане на способ е по принцип годно да я прекъсне), но и от фактическия извод, че такова искане е било отправено в точно определен момент (преди изтичане на давността). Формирането на последния обаче предполага анализ на доказателствата по делото.

Поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и обстоятелства по делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди и съобрази както всички събрани по делото обстоятелства и доказателства в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор?

И двата въпроса обуславят правилното решаване на всеки съдебен спор, свързани са с наведен касационен довод и могат да получат абстрактен отговор. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

Константната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. цитираната от касатора, задължава съда да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и допустими доказателства и своевременно релевираните възражения. В случая касаторът сочи като необсъдени молбите за прилагане на изпълнителни способи от 08.08.2022 г. и от 09.05.2024 г. и уведомлението за насрочване на опис от 10.08.2022 г. Последните две доказателства обаче са разгледани в мотивите на въззивното решение, а оплакването, че от тях са изведени неправилни фактически и правни изводи, съставлява касационен довод, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Необсъдена е останала молбата за прилагане на изпълнителен способ от 08.08.2022 г. (погрешно посочена с дата от 2021 г.), но при поддържаната от съда теза - че искането за предприемане на изпълнително действие е негодно да прекъсне давността, щом действието не е извършено, подобно писмено доказателство се явява неотносимо и необсъждането му не е процесуално нарушение. Възможно е неотносимостта да следва от грешно приложение на материалния закон, но не за него се отнасят питанията по т. 1 и 2.

Поради изложеното и за двата въпроса не се явява покрит допълнителният селективен критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Приложима ли е нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД при предявен в срока по чл. 415 ГПК установителен иск по чл. 422 ГПК?

4. Приложима ли е нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение (в хипотезата на чл. 422, ал. 1 ГПК) и при предприето действително незабавно изпълнение, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора?

Спирането на течението на давностния срок не е било разглеждано от съда. Той е концентрирал анализа си върху наличието на факти, довели до прекъсване на давността. Поради това и двата въпроса не са пряко свързани с решаващи мотиви, а в случай че отговорът им е от значение за решаване на делото, те ще бъдат разгледани по същество.

5. Прекъсва ли погасителната давност подаването от взискателя на молба по изпълнително дело с посочен изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника?

6. Погасителната давност се прекъсва с подаването от взискателя на молба по изпълнително дело с посочен изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника или с предприемането от съдебния изпълнител на същинското действие за принудително изпълнение?

Двете питания са поставени в контекста на оплакването за неправилно игнориране на правното значение на отправените от касатора искания за предприемане на действия по събиране на процесните вземания в хода на допуснатото в негова полза принудително изпълнение. Въпросите имат отношение към решаващите мотиви на съда, които са свързани именно с ирелеватност на исканията за изпълнение при липса на реално предприети от изпълнителя действия. Ето защо и доколкото могат да получат отговор без оглед фактическата конкретика на казуса, те удовлетворяват общия селективен критерий.

Като допълнителна предпоставка се сочи противоречието на дадения от въззивния съд отговор с практиката на ВКС, вкл. с Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 10 от същото, макар по въпрос относно перемпцията, е дадено разяснение, че (нова) давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите на решението пък е аргументирано, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Тезата е доразвита в казуалната практика, постановена след тълкувателния акт, обобщена и в Решение № 50094/16.11.2023 г. по к.т.д. № 770/2022 г. на ВКС, ТК, І отд., според която ако искането за предприемане на изпълнително действие е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, независеща от волята на взискателя, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство.

Наличието на задължителна и казуална практика на ВКС по поставените от касатора правни въпроси, акцентираща върху отреченото от въззивния съд правно значение на отправеното искане за предприемане на изпълнително действие, налага да се извърши проверка за съответствие на въззивното решение с отговорите, дадени в горепосочената практика. Поради това следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния служебно обобщен правен въпрос: Прекъсва ли се погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с отправяне от взискателя на искане за предприемане на изпълнително действие?

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,