Определение № 610 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2833/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „ИЗОЛА ПАРАДАЙЗ“ ООД, [населено място], и „ПАРАДАЙЗ СЪРВИСИС“ ЕАД, [населено място], [населено място], срещу определение № 2895 от 11.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2896/2024 г. на Софийски апелативен съд. Ответниците по жалбата – И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., депозират становище, с което оспорват доводите за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, излагайки съображения по същество, че същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 3584 от 19.09.2024 г. по т.д. № 2020/2023 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на частните касатори за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските по отношение на присъдения в полза на ищците адвокатски хонорар, по отношение на държавната такса и за присъждане в тяхна полза на разноски в размер на 24 000 лева. За да постанови този резултат, въззивният състав приел, че данните по делото доказват наличие на предпоставки за присъждане на разноски в ищцова полза – сключен между ищците и техния процесуален представител договор за безплатна правна защита и съдействие, образувано на 31.10.2023 г. исково производство пред Софийски градски съд с предмет иск по чл. 135 ЗЗД срещу двете търговски дружества, влязло в сила решение от 28.04.2023 г. по друго дело, с което ответниците са осъдени да заплатят на ищците сума от по 543 692,33 лева и извършено от ответниците на 01.07.2024 г. заплащане на сума в размер от 1 950 000 лева вследствие принудително изпълнение, обусловило правен интерес от оттегляне на исковете и прекратяване на исковото производство по чл. 135 ЗЗД с определение от 16.07.2024 г. Въз основа на тези обстоятелства, въззивният състав е развил съображения, че ответните търговски дружества са станали повод за завеждане на делото, поради което следва да понесат разноските за съдебния процес и да бъдат осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 2 ГПК дължимата за производството държавна такса. Размера на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищците е счетен за съобразен с обективните критерии за справедливост на адвокатските хонорари, с оглед предмета на делото, броя и размера на предявените искове, тяхната фактическа и правна сложност, приемайки, че съразмерно цената на исковете от 1 544 815 лева присъденото адвокатско възнаграждение от 57385,66 лева се явява по-скоро минимално. Възражения на частните жалбоподатели за недопустимост на предявените искове, злоупотреба с материални и процесуални права, наличие на достатъчно имущество за изплащане на задълженията им към ищците и липса на предпоставки за налагане на обезпечения, съдът е приел за ирелевантни в производството по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248 ГПК. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. „Обвързана ли е отговорността за вреди по чл. 78 ГПК с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални и на материални права и нарушен ли е принципът на чл. 3 на ГПК и чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ за добросъвестно упражняване на права и накърняване на добрите нрави, ако правният субект използва позволени от закона средства, включително и тези, свързани със защитата по съдебен ред, за постигане на неправомерен резултат - с единствената цел да бъде увредено друго лице? При произнасянето по чл. 78 ГПК, съдът следва ли да следи за добросъвестното упражняване на процесуалните и материални права на страните?“, 2. „Дължат ли се разноски на ответниците при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК, когато прекратяването на производството по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е резултат от отпадане на правния интерес на ищците в хода на делото по причини, независещи от волята и поведението на ответниците?“, 3. „При разпределение на отговорността за разноските върху ответника, в хипотезата на отхвърляне на иска поради плащане, респ. при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от исковете в резултат на погасяване на задълженията, съдът длъжен ли е да установи пряка зависимост от това, дали ответникът е станал причина за завеждане на делото?“, 4. „При надлежно релевирано възражение за прекомерност на определеното адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът трябва ли да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело? С оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, приетата Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обвързва ли съда при определяне на адвокатското възнаграждение, въз основа на действително положените процесуални усилия?“, 5. „Допустимо ли е да бъдат предмет на иск с правно основание чл. 3 от ГПК вреди от злоупотреба с процесуални права, които представляват изплатени суми за съдебно присъдени разноски по чл. 78 ГПК?“ Въпрос първи е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50044 от 04.07.2023 г. по т. д. № 71/2022 г., I т.о. на ВКС. Въпрос втори е обоснован в същата хипотеза като решен в отклонение с възприетото в определение № 254 от 19.01.2024 г. по ч.гр.д. № 3464/2023 г., II гр.о. на ВКС. По въпрос трети страната твърди, че въззивният съд се е отклонил от съдебната практика на касационния съд, намерила израз в oпределение № 2897 от 09.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3591/2023 г., III гр. о. на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпрос четвърти се обосновава противоречие на въззивния акт с определение № 1679 от 19.06.2024 г. по т.д. № 1601/2023 г., II т.о. на ВКС. По въпрос пети страната поддържа основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. В обосноваване за защитната си теза, частният касатор излага подробни съображения за наличие на злоупотреба с процесуални права от страна на ищците по делото, изразяващи се в противоречиво извънпроцесуално поведение. Оспорва, че с поведението си е дал повод за завеждане на делото поради липса на основния елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 от ЗЗД, а именно увреден кредитор от атакуваната сделка. Подчертава, че правоотношенията между страните се развиват във връзка с основен иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, по който обаче ищците не предприемат необходимите процесуални действия. Излага съображения за прекомерност на присъдения адвокатския хонорар. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираните от частния касатор първи и пети въпрос не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК поради несъответствието им с решаващите изводи на въззивния състав. Същите са изцяло ирелевантни и са свързани с последователно поддържаната, но изрично отречена за относима към процесуалния спор от въззивния състав, защитна теза на частния касатор за злоупотреба с процесуални права от страна на ищците по делото. Решаващ аргумент за оставяне на частната жалба без уважение са изложените от състава съображения, касаещи реда на ангажиране на отговорността на ответник по Павлов иск в случай на погасяване на задължението в хода на делото, довело до отпадане на правния интерес от исковата защита. Въпроси втори и трети, обобщени като въпроса за разпределението на отговорността за разноски по иск по чл. 135 ЗЗД в хипотезата на прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от исковете в резултат на погасяване на задълженията в хода на делото, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната не обосновава, обаче, наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с релевираните от нея съдебни актове. Определение № 254 от 19.01.2024 г. по ч.гр.д. № 3464/2023 г., II гр.о. на ВКС е изцяло неотносимо към процесната хипотеза, доколкото разглежда отговорността за разноски в хипотезата на прекратено производство по чл. 440 ГПК. В определение № 2897 от 09.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3591/2023 г., III гр. о. на ВКС е разгледана аналогична на настоящата хипотеза, но в разрез с твърденията на частния касатор, въззивният съд не се е отклонил, а напълно се е съобразил с цитираната съдебна практика. Последователно в практиката на ВКС се приема, че отхвърлянето, респ. оттеглянето или отказа от иск по чл. 135 ЗЗД в резултат от погасяване правото на ищеца, в следствие на факти, независещи от него – плащане от страна на длъжника в хода на производството, обуславя отговорност за разноски на ответниците – страни по увреждащата сделка, извършена преди плащането и преди завеждане на делото. Въпрос четвърти, касаещ неприложимост на придадения задължителен характер на размерите на адвокатските възнаграждения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради несъответствието й с правото на Европейския съюз във връзка с поддържано възражение за прекомерност, не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК поради несъответствието му с решаващите изводи на въззивния състав. В мотивите на атакуваното определение изрично е отречено съобразяването с цитирания подзаконово нормативен акт, а възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК в хипотезата на предоставена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА не се разглежда. Решаващ аргумент за оставяне на частната жалба без уважение са изложените от състава съображения, касаещи действителната фактическа и правна сложност на делото и цената на предявените искове. Следователно, въпросът, освен че е неотносим към правните изводи на състава, следва да се прецени и като такъв по правилността на съдебния акт, каквато проверка не се извършва в етапа на допускане на частната касационна жалба до касационен контрол. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение