Определение № 286 от 22.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 210/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на: Б. И. Д., чрез процесуалния му пълномощник адвокат К. Н. и на Застрахователно акционерно дружество”А.”, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник юрк. П. В., срещу решение № 1656 от 29.07.2013 г. по в.гр.д. № 1372/2013 г. на Апелативен съд – София. К. ищец Б. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която потвърдено решението на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав за отхвърляне на предявения срещу ЗАД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 20 000 лева до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 11.04.2011 г. ПТП, както и в частта за присъдените в полза на застрахователя разноски. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и по съображения, подробно изложени в нея, се иска отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер, с присъждане на законната лихва от увреждането и разноски по делото. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с приложимите критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и отклонение от ППВС № 4/1968 г., както и от решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК. Поддържа се и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, основано на съображения за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД. Жалбоподателят ответник - [фирма] обжалва изцяло въззивното решение. Въведени са доводи за недопустимост, поради произнасяне извън петитума на иска, както и за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Тези оплаквания са подробно обосновани в жалбата, с искане за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на иска, с присъждане на разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване освен въпроса, свързан със задължението на съда да се произнесе по очертания с исковата молба предмет на делото и забраната да се произнася в повече от исканото, са формулирани и следните материалноправни въпроси: 1. „ Може ли да се приеме, че скоростта на водача на МПС е съобразена с конкретните пътни условия, ако по делото не са събрани доказателства за технически безопасната скорост, с която следва да се движи водача и при която удар няма да настъпи, от една страна, и реалната скорост, с която се е движил процесния автомобил, при съобразяване на конкретните обстоятелства и местопроизшествието и 2. Следва ли водачите на МПС винаги да са задължени да очакват поява на опасност на пътното платно за движение при липсата на вертикална и хоризонтална пътна маркировка и обозначения за пешеходна пътека и при наличието на обозначен и работещ подлез за безопасно преминаване на пешеходците. По тези два въпроса се поддържа бланкетно допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. [фирма] е изразил становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване по жалбата на Б. Д.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанието по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съдебен състав, след цялостна преценка на всички събрани по спора писмени и гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза е приел от фактическа страна, че: на 11.04.2011 г. е настъпило ПТП, при което е било причинено травматично увреждане на ищеца, изразяващо се счупване на лявата бедрена кост и налагащо оперативно лечение и последващ лечебен и възстановителен период за срок от една година; произшествието е настъпило в резултат на противоправното поведение на водача на лек автомобил „Мазда 3” с рег. [рег.номер на МПС] – И. Гърков, който е видял пешеходеца да пресича, макар и на необозначено място, като е следвало да избере скорост, която да му позволи да спре и да избегне удара; с поведението си пострадалият, пресичайки на необозначено място с интензивно движение с внезапно навлизане на пътното платно, въпреки наличието на отстоящ на 20 м. от това място пешеходен подлез, е допринесъл в равна степен за настъпване на ПТП. При тези данни е направен извод за наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на водача за претърпените от ищеца вреди, а с оглед застраховката „ГО” на автомобила с ответното дружество – наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя. При съобразяване на вида на травматичните увреждания, продължителността и интензивността на болките и страданията на ищеца и вида на проведеното лечение, възрастта на ищеца и обществено-икономическите условия към момента на увреждането, за справедлив общ размер на обезщетението е приета сумата 40 000 лева, а при съобразяване на процента на съпричиняване е определено обезщетение в размер на 20 000 лева, или с 10 000 лева в повече от първата инстанция. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. По жалбата на Б. Д.: Поставеният от жалбоподател материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД безспорно е значим за изхода на делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, преценката на решаващия съдебен състав относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, е израз на възложената на въззивната инстанция правораздавателна компетентност при произнасяне по съществото на спора. В случая, съобразно своите правомощия съдът е извършил цялостна преценка на релевантните към размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД доказателства, а от друга страна не са налице данни за допуснато отклонение от общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно приложимото ППВС № 4 от 1968 г., включително и от икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на произшествието, по който релевантен критерий се е произнесъл състав на ІІ т.о. в цитираното по-горе решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. Не може да се приеме за доказано и алтернативно поддържаното от в тази жалба допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно, че произнасянето на ВКС по посочения правен въпрос е необходимо за уеднаквяване на съдебната практика при присъждане на застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди. В случая не става въпрос за неясна разпоредба, което да налага тълкуването й, налице е и задължителна съдебна практика по чл.52 ЗЗД и липсва основание да се приеме, че се налага даването на нови правни разрешения по приложението на тази материалноправна разпоредба или изоставяне на вече дадените разрешения. Останалите доводи на касатора, макар и изтъкнати във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, са относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК и е недопустимо да се преценяват в рамките на настоящото производство. По касационната жалба на [фирма]: В случая липсва основание да се счете, че е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение в частта, с която общият размер на обезщетението/ преди прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД/ е определен на сума, надхвърляща исковия размер – 40 000 лева, при предявен иск за 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не е присъдил сума в по-голям размер от заявения с петитума на исковата молба, а определянето на общия размер на действително претърпените от ищеца вреди, преди отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е в рамките на неговата правораздавателна компетентност. В този смисъл е и разрешението, дадено в постановена по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС – решение № 166 от 13.01.2012 г. по т.д. № 43/2011 г., І т.о., което се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав. В това решение е прието, че преценката на съда за размера на обезщетението при прието съпричиняване следва да се прави като се вземе предвид действителният размер на обезщетението, което да съответства на причинените на пострадалия вреди, както и, че при определянето на цялостния размер на обезщетението в мотивите на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо и ако той е в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, не е налице недопустимост на решението. По отношение на материалноправните въпроси не може да се приеме за доказана основната предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото. В основната част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се преповтарят доводите в касационната жалба, относими към поддържаните от този касатор основания за неправилност на решението. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсва припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за неправилност на въззивното решение. Съобразявайки тези указания, следва да се приеме, че с оглед начина, по който са формулирани и обосновани материалноправните въпроси, те са относими изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт, като в производството по селекция на касационните жалби е недопустимо да се преценява обосноваността на фактическите изводи и законосъобразността на правните изводи на въззивния съд. Същите съображения са относими и към приложението на предвидения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Макар и в тази насока да не е формулиран конкретен правен въпрос, доводите на застрахователното дружество в приложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК са релевантни за поддържаната материална незаконосъобразност на обжалваното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение