Определение № 554 от 29.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1225/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Ц. чрез пълномощника му адв. Л. М. против решение № 18/08.01.2020 г. по в. гр.д. № 686/2019 г. по описа на Окръжен съд Велико Търново, с което като е потвърдено решение № 1125/15.12.2017 г. на Районен съд Велико Търново, постановено по гр.д. № 3039/2016 г., са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове с правно основание чл.256, ал.1, т.2 ЗОВСРБ вр. чл. 253, ал.1 ЗОВСРБ, чл.21, ал.1, т.2, вр. чл.22, ал.1, чл.23,т.1 и чл.26 ЗДФИ за признаване на установено, че М. И. Ц. дължи на Военно формирование 26690, гр.Павликени, сумата от 28 775,54 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразени в установени липси на стоково-материални ценности в поверения му склад „Общо разходни материали“ съгласно акт за начет № 07-04-57 от 28.04.2016 г. на главен инспектор в звено „Финансов контрол и материални проверки“ при МО и сумата от 112,13 лв., представляваща обезщетение за вреди от забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.04.2016 г. до 28.04.2016 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2016 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.8 ГПК. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд превратно е тълкувал събраните по делото доказателства, в резултат на което е достигнал до неправилния извод, че са налице всички предпоставки за осъществяване по съдебен ред на пълна имуществена отговорност на ответника. От една страна е приет за безспорен факта, че ответникът е отсъствал за период от една година и фактически не е могъл да изпълнява отчетническите си задължения, а от друга е прието, че този факт не е достатъчен за освобождаването му от отговорност, като по този начин въззивният съд е игнорирал съществен елемент от фактическия състав за носене на отчетническа отговорност, а именно причинно следствената връзка между неправомерното поведение и причинената имуществена вреда. На следващо място се твърди, че съдът не е взел предвид събраните по делото гласни доказателствени средства, установяващи начина на извършване на материалната проверка на стоково-материалните ценности в поверения на ответника склад, въз основа на която е съставен и процесния акт за начет, които доказателства оборват неговата презумптивна доказателствена сила. Не е отчетено и обстоятелството, че съставеният от комисията инвентаризационен опис е подписан с особено мнение от ответника, както и дадените от него в тази връзка обяснения и възражение. Неправилни били и изводите, че неизвършването на инвентаризация на склада през 2013 г. и 2014 г., не е пречка за установяване на липсите и съответно за ангажиране отговорността на ответника, както и че отсъствието му в периода на обучението при несдаване на повереното му имущество на друго лице, не е основание за изключване на имуществената му отговорност. С оглед изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените установителни искове да бъдат отхвърлени изцяло. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и в тази връзка предвидената в чл.272 ГПК възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение, освобождава ли го от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните; 2/ Материалноотговорно ли е по смисъла на закона, лицето назначено на отчетническа длъжност, но фактически неупражняващо такава поради обосновано отсъствие от работното място – надлежно изпълнение на възложена заповед, за периода на неговото отсъствие; в случай на съставен акт за начет за причинена имуществена вреда от липси и при безспорно установено по делото отсъствие на лицето, имащо качеството отчетник от работното му място за продължителен период от време, през който то фактически не е могло да изпълнява задълженията си по приемане, събиране, съхраняване и отчитане на материални запаси, може ли да се счита, че констатираните в акта за начет фактически констатации за липси по отношение на това лице, се ползват с презумптивна доказателствена сила и в този случай кой е носител на имуществена отчетническа отговорност – дали лицето, което е назначено на отчетническа длъжност или лицето, което фактически е осъществявало тази дейност в периода на отсъствието на отчетника; 3/ Допустимо ли е да се приеме, че е налице липса като предпоставка за възникване на имуществена отчетническа отговорност за конкретно лице, ако дадени вещи са водени само стойностно, не и количествено и съответно ако в хода на финансовата ревизия е констатирана липса на определени вещи, без да е направена пълна количествена /материална/ проверка за тяхното наличие на място; 4/ Подписването на инвентаризационен опис „без забележки“ достатъчно основание ли е да се приложи презумптивната доказателствена сила на акта за начет, съставен на база данните в този опис, без материална проверка на място; и 5/ Ако за пораждане на имуществената отчетническа отговорност за липси, с оглед доказателствената сила на акта за начет, е достатъчен обективният факт на нейното откриване, то при наличието на надлежни доказателства по делото, които да го опровергават, следва ли съдът да се позове само на тази презумпция и игнорирайки фактите и обстоятелствата по делото да обоснове отговорността на начетеното в акта за начет лице; Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд – т.19 от тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 73/21.08.2015 г. по гр.д. № 4704/2014 г. на IV г.о.; решение № 13/22.02.2012 г. по гр.д. № 481/2011 г. на III г.о. и решение № 185/10.05.2016 г. по т.д. № 2028/2014 г. на II т.о., които са постановени по въпроси, свързани със задължението на въззивния съд, като съд по същество на правния спор, да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, т.е иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По останалите правни въпроси се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, т.е. че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с твърдението, че по тях няма съдебна практика на Върховния касационен съд. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението. Ответникът Военно формирование 26690, гр.Павликени, представляван от пълномощника му мл. юрисконсулт Г. Д., в отговор на касационната жалба излага подробни доводи за липсата на посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в производство по реда на чл.294, ал.1 ГПК - след отмяна на съдебния акт на въззивната инстанция, извършена с решение № 97/22.07.2019 г. по гр.д. № 2437/2018 г. на ВКС. Отмененото въззивно решение е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос кога ревизионният акт е редовен и каква е материалната доказателствена сила на констатациите в него, когато той не е съставен по надлежния ред, поради противоречие със задължителната за съдилищата практика – т.12 от ППВС № 5 от 15.12.1955 г. Съставът на ВКС е приел, че решението на въззивния съд, основано на извода, че процесният акт за начет е нередовен и поради това отпада доказателствената му сила, е постановено при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с отговора на повдигнатия правен въпрос, а именно, че за да намери приложение презумпцията на чл.22, ал.5 ЗДФИ, че фактическите констатации в акт за начет се смятат за истински до доказване на противното, е необходимо актът за начет да е съставен по надлежния ред; проверката да е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет да са връчени на материалноотговорното лице и да съдържат мотивирано заключение на финансовия инспектор по становището и подадените възражения. На второ място е посочено, че решението е неправилно и необосновано и поради това, че е постановено при допуснати от съда нарушения на процесуалния закон – липса на мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК, което също е основание за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл.293, ал.3 ГПК/. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове като е прието, че релевантните за спора факти са установени правилно от първоинстанционния съд, който като е отделил спорните от безспорните такива с оглед твърденията на ищеца и възраженията на ответника, е достигнал до извод, че спорът се свежда до оспорване на констатациите за липси по номенклатурен материален вид, количество и размер, които са отразени в акта за начет. Въззивният съд, съобразявайки задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното решение е приел, че процесният акт за начет се ползва с материална доказателствена сила с оглед разпоредбата на чл.22, ал.5 ЗДФИ, поради което оборването на фактическите констатации по него следва да се извърши при условията на пълно доказване от страна на ответника. Посочил е също така, че за оборване на законовата презумпция за истинност на фактическите констатации не е достатъчно ангажирането на доказателства, които само да разколебават последните, а е необходимо наличието на такива, които да установят по категоричен начин, че вреда под формата на липси никога не е настъпвала или дори и да е настъпила, то са налице други обстоятелства, които изключват или намаляват имуществената отговорност за липси. Въззивният съд е споделил изводите на РС – Велико Търново, че за пораждане на пълната имуществена отговорност на отчетника за вреда, причинена от липси, е достатъчен обективния факт на установена липса, защото сам по себе си той е логически показател за неизпълнение на задължението му да съхранява повереното му имущество, за да го отчете в пълна наличност. Прието е, че както вината на отчетника, която по общо правило се предполага във вид на небрежност, така и противоправността на поведението му и причинната връзка с липсата се предполагат и считат за проявени, без да е нужно да се установява с кои конкретни действия или бездействия я е причинил. Това е така, тъй като вредоносната липса не би настъпила, ако отчетникът бе изпълнявал добросъвестно, точно и постоянно всичките си вменени му от длъжността служебни функции и щом не са налице вредоносни действия на трети лица, непреодолима сила или случайно събитие. Наведените от ответника възражения са намерени за неоснователни, като е прието, че факта на неизвършване на инвентаризации през 2013 г. и 2014 г., не е пречка за установяване на липсите и съответно за реализиране на отговорността му като отчетник. Прието е, че не е такова основание и факта, че през периода м.09.2013 г. – м.09.2014 г. ответникът е бил на обучение, но без реално да е сдал по надлежния ред имуществото в склада на друго лице, което да го замества на длъжността през този период и с оглед обстоятелство, че ответникът не се е противопоставил на предложението на комисията, назначена за сдаване на длъжността му, такова да не се извършва, а работата с хранилищата да продължи, като влизането в тях с цел получаване на материални запаси, да става в присъствието на комисия, като е определено и лице, които да отговаря за воденето на документалния отчет на тези запаси. По отношение на възраженията му, че не е извършена задълбочена материална проверка за правилна съпоставка на данните за заприходените и наличните материални запаси и са допуснати грешки при преценката за съществуващи документални липси и при оценките на категориите на отделните видове материални запаси и за произволното оценяване на размера на вредите, съдът е приел, че същите не се подкрепят, нито от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, нито от показанията на разпитаните по делото свидетели, установяващи главно начина, по който е протекла материалната проверка на фактическата наличност чрез преброяване на конкретни номенклатурни видове на материални запаси. Като е приел, че правните изводи на първоинстанционния съд за наличие на всички предпоставки от фактическия състав на чл.256, ал.1, т.2 ЗОВСРБ вр. чл.21, ал.1, т.2 вр. чл.22, ал.1 и чл.23, т.1 ЗДФИ за реализиране по съдебен ред на пълна имуществена отговорност на ответника, съответстват на фактите по делото и на разпоредбите на материалния закон, въззивният съд ги е споделил и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на обжалваното решение. Приел е за неоснователни изложените в жалбата оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решението, изразяващи се в допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – превратно тълкуване на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на което и основавайки се единствено на материалната доказателствена сила на акта за начет, е бил изведен и неправилния извод, че исковете са основателни. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: По отношение на първия процесуалноправен въпрос, който се отнася до задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като противно на доводите на касатора, поставения процесуалноправен въпрос не е произнесен в противоречие с посочената от него съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника, като процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет при съобразяване на задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното решение № 97/22.07.2019 г. по гр.д. № 2437/2018 г. на ВКС относно материалната доказателствена сила на процесният акт за начет и съответно за приложимостта на презумпцията по чл.22, ал.5 ЗДФИ по отношение на него и след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. По отношение на останалите въпроси, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Това е така, тъй като за да е налице посоченото основание следва правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните доказателства. Формулираните от касатора въпроси от № 2 до № 5 от изложението – част от тях поставени твърде общо и теоретично /без посочване на конкретните вещи, за които е констатирана липса, но за които ответникът твърди, че не е извършена материална проверка на място и без посочване на конкретните събрани по делото и според ответника „надлежни доказателства“, опровергаващи презумпцията на чл.22, ал.5 ЗДФИ/, най-общо са свързани с преценката на съда дали е причинена вреда под формата на липси от страна на начетеното лице и с оборване на презумпцията за истинност на фактическите констатации за причинната връзка между деянието и вредата и конкретно касаят обосноваността на изводите на въззивния съд за достоверността на фактическите констатации в акта за начет. В разглеждания случай, с оглед събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че фактическите констатации по акта за начет не са опровергани, доколкото ответникът, чиято е и доказателствената тежест не е оборил презумптивната доказателствена сила на акта за начет. Ето защо, по отношение на така повдигнатите въпроси следва да се приеме, че е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице поддържаното от касатора допълнително такова. В случая се твърди, че по така поставените въпроси липсва съдебна практика на ВКС, но не е изложена обосновка за необходимостта от тълкуването на конкретни разпоредби, доколкото съдържаща се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Отделно от това, в конкретния случай по поставените правни въпроси, обусловили изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВС - т.12 ППВС № 5 от 15.12.1955 г. и т. 2 от ППВС № 7 от 17.06.1981 г., с които е обобщена съдебната практика в производството за финансови начети и по въпросите относно разглеждането на актовете за начет в наказателния и в гражданския процес. Според тази задължителна практика фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние на ответника, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, размерът на паричната стойност на щетата се считат за истински до доказване на противното; ревизионният акт има пълна доказателствена сила относно тия факти до оборването му, в случаите когато последният е съставен от компетентен орган в кръга на компетенциите му и по формите, предвидени за неговото съставяне; актът се счита за документиран, когато фактическите констатации в него се основават на допустими от закона доказателства, проверени по надлежен ред от контролен орган; при щети от липси в акта за начет не е необходимо да се правят констатации за виновно поведение на отчетника, а е достатъчно да са изложени фактически констатации за предаденото на отчетника по надлежния ред имущество, за отчетеното и неотчетеното от него, подкрепени с надлежни доказателства. Произнасянето на въззивният съд по въпросите, обусловили решаващата му воля, съответства и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 226 от 18.03.2009 г. по гр.д. № 926/2008 г., I г.о, решение № 158 от 19.07.2011 г. по гр.д. № 1146/2010 г. III г.о., решение № 163 от 18.06.2015 г. по гр. д. № 6292/2014 г., III г.о./, според която практика за да се обори презумпцията за истинност, установена в чл.22, ал.5 ЗДФИ, е необходимо да се опровергаят констатациите с установяване на други факти, различни от установените, обясняващи произхода на липсите в конкретен обем и стойност, като оборването може да стане от ответника само при условията на пълно доказване, т.е. само разколебаване на тези фактически констатации не е достатъчно, за да се приеме, че презумпцията за тяхната истинност, е оборена. Наличието на задължителна практика на ВС и на практика на ВКС по поставените правни въпроси, която се споделя и от настоящия състав, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и следователно не е налице основание за допускане на касационен контрол на това основание. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с неправилността на извода на въззивния съд относно наличието на причинно следствената връзка между неправомерното поведение на отчетника и причинената имуществена вреда, при безспорно установения факт, че за част от проверявания период по акта за начет, макар и да е бил материално отговорно лице, последният фактически не е осъществявал отчетнически функции по обективни причини. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да заплати възнаграждение за представителство на ответника по касация пред ВКС от юрисконсулт в размер на 100,00 лв. съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,