Определение № 1137 от 11.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. М. срещу решение №.91/12.03.24 по г.д.№.16/24, ОС Русе, с което е потвърдено решение №.254/1.03.23 по г.д.№.1190/22 на РС Русе за обявяване на основание чл.135 ЗЗД за недействителен по отношение на „С.Г.Груп“ЕАД на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №................../............, т..........., рег.№.3............, д.№................ на нотариус Г.Ф. с район на действие РС Русе, с който В. В. К. продава на Т. В. М. 1/6ид.ч. от апартамент №.3, находящ се в [населено място], [улица].................... Ответната страна „С.Г.Груп“ЕАД оспорва жалбата. В. В. К., С. Й. М., В. С. М. не вземат становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение е прието, че съгласно чл.135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им е знаел за увреждането; когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. В случая се атакува възмездна отчуждителна сделка – договор за покупко-продажба на 1/6 ид.ч. от притежаван от длъжника имот, която същият е продал на сестра си Т. М., починала на 4.05.19. Сделката е сключена на 4.07.18 - след като е възникнало вземането по Договор за кредит №.BL 40821/20.11.12 и Договор за кредит №.BL 38432/17.05.12 и след настъпването на падежа му (изпълнителни листи са издадени съответно на 2.06.15 и 15.02.16 и е образувано и.д.№.20158330400620 на ЧСИ В.М., по което е присъединен и вторият изпълнителен лист), кредитор по което е ищецът по силата на договор за цесия. Всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора /отменителният иск по чл.135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора/. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на вземането-какъвто е разглеждания случай (реш.№.264/18.12.13 по г.д.№.915/12, IV ГО). Знание за увреждането у приобретателя се предполага до доказване на противното, когато същият е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. В разглежданата хипотеза купувач е сестрата на прехвърлителя, знанието й се предполага и презумпцията за знание не е оборена. Отразено е, че в отговорите си разпитаните свидетели не дават информация по основния въпрос дали Т. М. е знаела или не за задължението на брат си към момента на сделката. Изразяването на впечатление, че братът и сестрата не са били в добри отношения и не са общували помежду си, не оборва законовата презумпция за знание по смисъла на чл.135 ал.2 ЗЗД - още повече, че посредник в сделката е била тяхната майка, която /както е изложено във въззивната жалба/ е настоявала К. да продаде своята 1/6 ид.ч. от имота, за да може тя да запази правото си на ползване, което би могло да се счета за индиция за знание за финансовите му дела. Следва да се отчете и обстоятелството, че сделката е осъществена на 04.07.18 - значително дълго време след възникване на задължението по договорите за кредит и след предприемането на действия по принудително му събиране-което показва, че К. е осъзнавал, че по този начин ще намали имущество си и ще увреди кредиторите. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпроса „Следва ли въззивният съд да обсъди по същество и да се произнесе по посочените във въззивната жалба доводи и възражения на жалбоподателя?“ /ТР 1/9.12.1.3 по тълк.д.№.1/13, ОСГТК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и обсъди доводите на страните. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че неправилно е прието, че презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД не е оборена и е налице знание за увреждането у третото лице Т. М.. Въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната практика. Обсъдила е възражението за липса на знание у приобретателя и, на база събраните по делото доказателства, е приела, че то е неоснователно. Посочила е кои факти намира за установени от показанията на разпитаните свидетели и кои не, респективно защо приема, че от установените факти не може да бъде направен извод за липса на знание за увреждането. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика-напротив, изложени са мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,