Определение № 50 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4896/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ив. Ю., против Определение № 11339 от 18.07.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2 988 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Определение № 3 072 от 20.01.2024 г. по гр. дело № 3243 по описа за 2024 г. на СРС, ГО, 32 състав, с което производството по делото е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводственте действия. В изложението към частната касационна жалба е формулиран следният въпрос, отнесен от жалбоподателя към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правноревантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според смисъл на закона?“. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и Решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I ГО. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което производството по делото е прекратено, въззивният съд е приел наличие както на субективен, така и обективен, идентитет между гр. д. № 3243/2024 г. и гр. д. № 40076/2023 г., и двете дела по описа на Софийски районен съд. От сравнението между исковата молба, по която е образувано гр. д. № 3243/2024 г. по описа на СРС, и исковата молба по гр. д. № 40076/2023 г. по описа на СРС, препис от Определение № 26077/25.07.2023 г. по което въззивният съд служебно е изискал, решаващият съд е установил, че ищецът претендира ангажиране на деликтната отговорност на държавата (чрез нейния процесуален субституент - държавният орган, с когото причинилото твърдените вреди длъжностно лице е в служебни правоотношения - в случая Прокуратурата на РБ). По възражението в частната жалба, че липсвало пълно съвпадение на периодите, за които се претендира обезщетение, между двете дела, въззивният съд, позовавайки се на Определение № 3186/25.10.2023 г. по ч. гр. д. № 4288/23 г. на ВКС, IV ГО, приел, че периодът не представлява индивидуализиращ претенцията признак, защото от значение е увреждащото деяние, в причинна връзка с което се твърди, че са настъпили вреди за ищеца, което в случая било едно и също. Обосновавайки извод за наличие на идентичност между страните по двете дела, както и на основанието, на което се претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е счел, че са налице условията на 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на по-късно заведеното дело. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос е от значение за всяко гражданско дело. В настоящия случай той е отправен от жалбоподателя в контекста на оплакването му за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на ищеца. Ето защо той не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил в мотивите на атакувания акт всички допустими и относими към предмета на спора доводи и твърдения на ищеца, както и доказателствата, които служебно е събрал, за да провери допустимостта на производството. Не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/1968 г. и Решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I ГО. Бланкетно поддържаното основание за селекция по чл. 280, ал. 2 ГПК също не се установява. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или на прилагане на правна норма в смисъл, противоположен на действителния. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,