Определение № 541 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2788/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. И. и Д. Х. И. срещу решение №215 от 01.07.2019 г. по в.т.д.№263/2019 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №17 от 14.02.2019 г. по т.д.№142/2018 г. на ОС Хасково, с което са отхвърлени предявените от Д. Д. И. и Д. Х. И. срещу „Юробанк България“ АД искове за обявяване на основание чл.170 от ЗЗД, нищожността /недействителността/ на договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт №200 от 15.06.2006 г., том 1, рег. №2806, д.№138/2016 г. на нотариус И. Б., сключен за обезпечаване на вземане на „Алфа банк клон-София“ по договор за револвираща кредитна линия №12-50 от 12.06.2006 г. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Липсата на някой от задължителните реквизити от съдържанието на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, съдържащи се в императивната разпоредба на чл.167, ал.2 от ЗЗД, води ли до недействителност на ипотека и непосочването на срока на договора, от който произтича обезпеченото вземане, основание ли е за нищожност на договорната ипотека. 2. Валидно ли е учредена договорна ипотека, ако името на кредитора, респективно фирмата на ЮЛ – кредитор, е изписана неправилно. Съществен порок ли е изписването на различна от действителната правно-организационна форма на ЮЛ – кредитор, спазено ли е императивното изискване относно необходимото съдържание на договора за ипотека, ако фирмата на ЮЛ е изписана по няколко начина и как се отразява този порок на валидността на договора. 3. Когато някой от задължително предписаните в чл. 167, ал.2 от ЗЗД реквизити на договора за ипотека не се съдържа в нотариалния акт за учредяването й, допустимо ли е извеждането на липсващия реквизити от друг документ или чрез тълкуване, допустимо ли е съдържанието на договорна ипотека за обезпечаване на вземания по договор за револвиращ банков кредит да не съдържа срока или някой друг от установените в чл.167, ал.2 от ЗЗД реквизити и допустимо ли е съдът да изведе непосочен в ипотечния акт срок на обезпеченото вземане от друг документ, при положение, че същият не е бил представен в нотариалното производство, в което е съставен нотариалният акт за договорна ипотека. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на решението. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците поддържат наличие на нищожност на договора за ипотека поради съществуване на неяснота относно личността на кредитора и относно обезпеченото вземане. Посочил е, че първото от твърденията се извежда от това, че в определени абзаци от договора има изписвания на кредитора по различен начин - различно място, на което е изписана правно-организационната форма, под която кредиторът осъществява търговската си дейност, а на места след наименованието на кредитора имало изписване и на думичката офис, което създавало неяснота, кой точно е субектът кредитор на обезпеченото вземане и респ. субектът ипотекарен кредитор на двамата ищци. По този повод е изложил съображения, че според българското законодателство „фирмата“ е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва, наименованието може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка, като предписаното от закона съдържание за фирмите на търговските дружества винаги е свързано с изписване в тях и на правно-организационната им форма, а фирмата на клона включва фирмата на търговеца и добавката „клон”. Изразил е становище, че в случая изписванията в договора за ипотека във всичките им форми съдържат фирмата на кредитора, правно-организационната му форма, под която той осъществява търговската си дейност и добавката „клон“, има и посочване на документите удостоверяващи фирмената регистрация на съответния търговец, което е достатъчно за индивидуализацията му, като е без значение, че на определени места изписването на правно-организационната форма е пред добавката „клон“, а в други след нея, както и че на някои места след добавката „клон“ е изписана и добавка „Офис“ / нито добавката за „клон“, нито тази за „Офис“ са предпоставки за създаване на самостоятелна правосубектност на даден търговец/. По отношение възражения за нищожност, свързани с неяснота в договора за ипотека по отношение на обезпеченото вземане е изразил становище, че в договора за ипотека подробно е посочен правопораждащия вземането факт-договор за револвираща кредитна линия №12-50 от 12.06.2006 г., посочени са страните по същия и съдържанието на договореностите относно съществените елементи на отпуснатия кредит- кредитен лимит, вид на кредита, размер на лихвата, начина за изменение на същата, както и предпоставките, при които наред с договорната лихва ще се начислява и наказателна такава. Счел е, че в случая на пръв поглед би могло да се каже, че с оглед изискванията на чл.167 от ЗЗД липсва посочване на падежа на кредита, но в процесния случай това е и невъзможно да се стори по причина, че такъв с оглед характера на кредита/револвиращ/ не е определен и в самия договор за кредит, видно от чл.4 на същия – договорът е безсрочен, а и в чл.167 и чл.170 от ЗЗД липсва изрично изискване за посочване падежа на всяка анюитетна вноска в договора за ипотека, както и изискване сключването на договора за ипотека в предвидената за това нотариална форма да е обусловено от представянето на договора пораждащ обезпеченото вземане. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С формулираните от касаторите въпроси се предпоставя становище, каквото въззивния съд не е изразявал – за липса в договора за ипотека на предвидени в разпоредбата на чл.167, ал.2 от ЗЗД реквизити, които обаче могат да се изведат и се извеждат от друг документ. Посочените въпроси представляват по същество доводи за неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд и се основават на поддържаните от ищците в хода на процеса становища за съществуване на неяснота относно личността на кредитора и относно обезпеченото вземане, които обаче не са възприети от въззивния съд. В този смисъл и тъй като правилността на решението /извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност/ не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби, не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по формулираните въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. Дори да се приеме, че въпросите са обусловили решаващата воля на въззивния съд, в случая не се установява и поддържаното от касаторите селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен, че позоваването на посоченото основание е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не е осъществена и нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разпоредбите на чл.167, ал.2 и чл.170 от ЗЗД са достатъчно ясни и непротиворечиви, като по приложението им е налице константна практика на ВКС, според която, за да се приеме, че ипотеката е породила действие и валидно обезпечава възникнало задължение по договор за кредит, следва да се установи пълното тъждество на посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото такова по договора за кредит, тъй като ипотеката винаги се отнася към конкретно вземане, тя е специализирана по отношение на вземането, свързана е с определено, обособено вземане. В договора за ипотека вземането и кредиторът следва да бъдат определени по начин, позволяващ отъждествяването им, а в случая, както е констатирал и въззивният съд, това е направено. Касаторите не са формулирали друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, предвид което и съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /според които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/, настоящият състав намира, че не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,