Определение № 327 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 448/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. М. Г. М. е обжалвал чрез процесуалния представител адв. Цв. К. въззивното решение на Окръжния съд - Монтана от 20.05.2021г. по гражданско дело № 272/2019 г., поправено с решение от 31.08.2021г. по отношение на годината на делото, която да се чете 2020г. и с решение от 19.11.2021г. по отношение срока на обжалване. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуалните правила. Изложени са доводи, че неправилно е приета за опровергана презумпцията на чл.69 ЗС въз основа на противоречиви, неясни и косвени свидетелски показания и то при избирателен прочит от страна на съда, както и на прокурорско постановление, което не е доказателство в гражданския процес. Поддържа се, че мотивите на въззивния съд не са мотивирани и обосновани, а декларативни. Във връзка с тези доводи са поставените правни въпроси в изложението за допускане на касационното обжалване: за приложението на чл.69 ЗС и за задължението на въззивния съд да прецени всички относими доказателства и доводи на страните, по които се поддържа основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответникът И. М. С. е подал писмен отговор чрез процесуалния представител адв. А.К.-В. от АК Монтана, в който изразява становище, че касационното обжалване не следва да се допуска, защото правните въпроси не покриват фактическият състав на чл. 280 ал.1 ГПК. Първият въпрос за приложението на чл.69 ЗС не е формулиран точно, а по втория липса обосноваване в какво се състои противоречието между въззивното решение и практиката на ВКС. Ответникът К. М. С. не е подал отговор на въззивната жалба. С обжалваното въззивно решение Монтанският окръжен съд е потвърдил решението на Монтанския районен съд № 266 от 24.07.2020г. по гр.д.№ 2789/2019г., с което е отхвърлен установителния иск за собственост на М. Г. М. против И. М. С. и К. М. С. на УПИ ....кв....., имот ....по КККР на [населено място], [община] и построените в имота две сгради. Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил предоставен за ползване въз основа на договор за наем на ищеца по делото М. Г. М. от неговата собственичка К. С., починала на 19.01.2017г., чиито наследници по закон /низходящ/ са ответниците по делото. При това основание на начално установената фактическа власт от М. Г. М., съдът я е квалифицирал като държане по смисъла на чл. 68 ал.2 ЗС до 2015г., когато той отказал да освободи имота, но от този момент до предявяване на иска не е изтекъл необходимият десетгодишен срок по чл.79 ал.1 ГПК, за да бъде придобит по давност. Въззивният съд не е кредитирал показанията на посочените от ищеца свидетели К., С. и Ш., че имотът е бил закупен от М. Г. М. като се е обосновал, че те са негови работници и са в зависимост от него, освен това предположението, че имотът е закупен е направено въз основа на изявления на ищеца. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Правният въпрос по приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й, е обуславящ за делото, но не е разрешан, както поддържа касаторът, в противоречие с практиката на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. В посоченото от касатора решение № 31 от 08.02.2016г. по гр.д.№ 4539/2015г. на ВКС, първо г.о. е прието, че ако по делото е установено, че заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт и ако такова е доказано, фактическата власт би била квалифицирана като държане. Установената в чл.69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена. Ако се установи правно основание на упражняваната фактическа власт, лицето, което се позовава на придобивна давност, ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. В разглеждания случай това тълкуване е съобразено от въззивния съд, защото той е приел, че ответниците, оспорващи придобиването на собствеността от ищеца по давност, са доказали предоставянето на фактическата власт на ищеца на правно основание – договор за наем, което според мотивите на посоченото решение оборва презумпцията на чл. 69 ЗС и квалифицира фактическата власт като държане, а оттук възниква тежестта за доказване на държателя, че в определен момент е променил намерението си и е започнал да владее за себе си. Ето защо по поставения въпрос по приложението на чл.69 ЗС не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вторият правен въпрос: задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях? не обуславя приложното поле на чл.280 ал. 1 ГПК, защото не е изведен от мотивите на обжалваното решение и не е посочено кои са необсъдените доводи и доказателства на страните и какво е тяхното значение за решаването на спора. Според приетото в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос трябва да е от значение за конкретното дело, каквото обосноваване на въпроса не е направено от касатора. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, касационната жалба на М. Г. М. вх.№ 2650/378526 от 19.07.2021г. не следва да се допуска за разглеждане по същество. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение