Определение № 800 от 19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1509/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – София и Окръжен съд – Враца против решение № 1810/21.08.2013 г., постановено по гр.д.№ 1633/2012 г. от ІІ-ри граждански състав на Апелативен съд – София. Ответниците по касационната жалба не са взели становище. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Съдът е приел,че отговорността на Държавата следва да се ангажира, доколкото в присъди на РС – Мездра, потвърдена с решение на ОС - Враца, по повдигнато от Прокуратурата на РБ обвинение в извършване на престъпление, ищецът е бил осъден на „лишаване от свобода”, като присъдата е била приведена в изпълнение и ищецът е бил лишен от свобода за период от 6 м. Впоследствие, с присъда на ВКС, ищецът е бил оправдан изцяло. За претърпените неимуществени вреди, резултат от незаконно обвинение, както и постановените осъдителни присъди на РС и ОС, на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева, а за претърпени имуществени вреди – обезщетение в размер на 871,68 лева. Производството по делото е било спряно с определение на състава на ВКС от 29.04.2014 г., до приключване на производството по т.д.№5/2013 г. по описа на ОСГК на ВКС. Тълкувателно дело № 5/2013 г. е приключило с приемане на тълкувателно решение, поради което производството по делото следва да бъде възобновено. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване от страна на касатора Прокуратурата на република България се твърди, че е налице противоречиво разрешаване от съдилищата на поставения правен въпрос, свързан с точното прилагане на принципа за справедливост, по чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от страна на въззивния съд. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване, по жалбата на Прокуратурата на Република България. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на Окръжен съд – Враца се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата – касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Сочения правен въпрос е, легитимиран ли е съдът и в кои случаи да представлява държавата по искове за вреди по чл.2 ЗОДОВ, при положение, че оправдателната присъда е постановена от горестояща съдебна инстанция и към кой момент се счита, че процесът на правораздаване е приключил. Съдът е приел, че държавата отговаря по предявени искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ и в лицето на съда, при положение, че оправдателната присъда е постановена от горестояща съдебна инстанция, като това разрешение на правния въпрос от страна на въззивния съд противоречи на възприетото от ВКС с Тълкувателно решение №5/2013 г. на ОСГК, което е основание за допускане на касационното обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия