Определение № 1562 от 11.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 821/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГАЛАКСИ БОУЛИНГ СОФИЯ“ ЕООД, представлявано от адв. Р. Б., срещу решение № 801 от 14.12.2022г. по т.д. № 662/2022г. на САС, 15 състав, с което след частична отмяна на решение № 389 от 14.04.2022г. по т.д. № 1165/2021г. на СГС, ТО, VI-18 състав, касаторът е осъден да заплати на „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД сумата 11 054,26 лева, представляваща наемна цена за периода от 01.03.2020г. до 31.05.2021г. по договор за наем № 920 от 19.11.2019г. и споразумение от 01.12.2020г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от датата на исковата молба – 25.06.2021г. до окончателното й плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за неправилен крайния извод на въззивния съд, като сочи, че в случая неизпълнението на договора за наем не е вследствие неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника, а се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина и която го освобождава от отговорност – чл.81, ал.1 ЗЗД. Излага съображения, че при наличие на непреодолима сила длъжникът се освобождава от отговорност, тъй като е налице невиновна невъзможност за изпълнение на поетото с договора задължение. Намира, че в случая е приложима специалната разпоредба на чл.306, ал.4 ТЗ, според която, докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира, и излага съображения, че това е равнозначно на пълна недължимост на същите по аргумент от чл.306, ал.1 ТЗ. Сочи, че противното разрешение би довело до нарушаване на принципа на реципрочност и добросъвестност и до неоснователно обогатяване. Счита, че при формиране на извода си за дължимост на наема и в хипотезата на липса на фактическо ползване на имота от страна на наемателя, въззивният съд се е позовал на неотносима съдебна практика. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. При настъпили форсмажорни обстоятелства, обстоятелството, че наемодателят не е могъл да изпълни своето основно задължение по договора – да осигури възможност на наемателя да ползва наетия обект съобразно неговото договорно и функционално предназначение в периода на извънредно положение, освобождава ли наемателят от неговото насрещно задължение за заплащане на уговорена наемна цена?

2. За разрешаването на спора за отговорността на наемателя за неплащане на наемната цена за периода на невъзможността да ползва наетата вещ по договорното й предназначение от значение ли е доколко тази невъзможност произтича от виновно поведение на страните по договора?

3. При настъпили форсмажорни обстоятелства спирането на изпълнението на задълженията съгласно чл.306, ал.4 ТЗ равнозначно ли е на пълна недължимост на същите по аргумент от чл.306, ал.1 ТЗ?

4. Под хипотезата на коя правна норма следва да се преценява възможността за отпадане на отговорността за неизпълнение от страна на длъжника, когато договорът между страните има характер на търговска сделка – дали по чл.81, ал.1 ЗЗД или по специалния текст на чл.306 ТЗ, и изобщо приложим ли е институтът, предвиден в чл.306 ТЗ по отношение на паричните задължения, каквото представлява задължението за плащане на наем?

5. Плащането на наем за периода на действие на непреодолимата сила, породена от обявената в Република България епидемична обстановка, водеща до невъзможност за изпълнение на паричното задължение за заплащане на наем, както и до невъзможност наетият имот да бъде ползван по предназначение, би ли било несъответно на принципа на добросъвестност и справедливост в търговските отношения?

Ответникът „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че страните не спорят относно фактите, а спорът е правен и се отнася до последиците от наличието на непреодолима сила, водеща до невъзможност за изпълнение на паричното задължение на ответника за заплащане на наем, която непреодолима сила е породена от обявената в Република България епидемична обстановка

Приел е за безспорни следните обстоятелства: че наемодателят /ищец по делото/ е дружество със 100 % държавно участие, като едноличен собственик на капитала е държавата, представлявана от министъра на културата; че ищецът е изпълнил своето задължение за предаване на имота, което се установява и от представения по делото приемо-предавателен протокол от 01.12.2019 г., изготвен между страните; че наемателят не е заплатил претендираните от ищеца суми и че през исковия период договорът не е прекратен от която и да е от страните; че през процесния период, наемателят не е върнал имота на наемодателя; че по време на действието на наемния договор на територията на страната е обявено извънредно положение със Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, в сила от 24.03.2020 г., но с обратно действие /с няколко изключения/ от 13.03.2020 г., като с оглед действието на посочения закон разрешените дейности са били изчерпателно посочени в него, между които не попада осъществяваната от наемателя дейност в имота, тъй като по същия е уговорено използването му по конкретно предназначение – като боулинг зала; че в периода след 13.03.2020 г. до края на процесния период, за който е предявена претенцията, в съответствие с различните заповеди на министъра на здравеопазването е била забранена изцяло дейността на такъв тип игрални зали или е била разрешена при определен капацитет и часови мерки.

Въззивният съд е посочил, че за да бъде ангажирана отговорността на ответника, следва да се направи извод относно наличието или липсата на непреодолима сила, породила неизпълнението на задължението за заплащане на наемната цена по договора, какви са последиците от това, както и приложим ли е изобщо институтът, предвиден в чл.306 от ТЗ, по отношение на паричните задължения, каквото представлява задължението за плащане на наем. Намерил е, че форсмажорни обстоятелства са налице по отношение на исковия период с оглед извънредната епидемична обстановка в РБ, която е отменена, считано от 01.04.2022 г. Приел е, че в процесния случай действително обявяването на извънредната епидемичната обстановка е непредвидимо и непредотвратимо към момента на сключване на договора за наем събитие, което дори при полагане грижата на добрия търговец не е могло да бъде взето предвид от страните по делото с оглед липсата на специални познания у тях. Изтъкнал е, че съгласно чл.306, ал.4 от ТЗ, докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията по договора се спира, но е намерил, че спирането на изпълнението на задълженията не е равнозначно на пълна недължимост на същите. Изложил е съображения, че ако изпълнението закъснява по причина, за която длъжникът не отговаря, задължението по правило не се прекратява, но кредиторът не може да иска изпълнение. Приел е, че изпълнението на задължението се спира ( чл.306, ал.4 от ТЗ), а длъжникът дължи престацията, след като причината за закъснението отпадне, като в този случай той не дължи обезщетение за вреди. Намерил е, че в подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл.6в. от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, според която по време на извънредната епидемична обстановка и два месеца след нейната отмяна министрите, областните управители и ръководителите на други ведомства, предоставили под наем или за ползване имоти – държавна собственост, както и органите за управление на държавните предприятия и търговските дружества със 100 на сто държавно участие в капитала, предоставили под наем или за ползване техни имоти, или общинските съвети, предоставили под наем или за ползване имоти – общинска собственост, може да приемат решения, съответно да издадат заповеди, за намаляване размера на вноските за наем и за ползване или за освобождаване от заплащането им изцяло или частично от физически и юридически лица – наематели или ползватели, които са ограничили или преустановили дейността си в имота вследствие на мерките и ограниченията, наложени по време на извънредната епидемична обстановка. Отбелязал е, че след като законодателят е предвидил възможност наемната цена да бъде намалена или опростена изцяло или частично в случаите, в които наемателите на посочените помещения са преустановили или ограничили дейността си вследствие на мерките за преодоляване на пандемията, то не може да се приеме, че автоматично по силата на чл.306, ал.4 от ТЗ съществуването на задълженията за заплащане на наем отпадат. Приел е, че разпоредбата на чл. 6в установява специфично основание за погасяване на вземанията, като законът оправомощава съответните органи да издават посочените в разпоредбата актове при наличието на изброените материалноправни предпоставки. Поради това е достигнал до извод, че доколкото се опрощават само съществуващи задължения, то в случай на липса на такова изрично опрощаване задълженията се дължат на общо основание, въпреки наличието на непреодолима сила. Намерил е, че в подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 6 от същия закон, съгласно която до два месеца след отмяната на извънредното положение при забава за плащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл. 3 от Закона за кредитните институции, с изключение на дъщерните дружества на банките, включително когато вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети лица, не се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение.

Във връзка с доводите на ответника, че имотът не е ползван по предназначение, поради което не дължи наем, въззивният съд е споделил трайната съдебна практика, съгласно която наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора или уредени от закона. Поради това е приел, че доколкото по делото не се твърди договорът да е прекратен от наемателя или наемодателя, то ответникът дължи заплащане на договорената наемна цена. Посочил е, че последният не се е позовал и на разпоредбата на чл.306, ал.5 от ТЗ за прекратяване на договора, видно от представените по делото доказателства. Изложил е и съображения, че наемодателят не е във виновно неизпълнение на задължението си да осигури необезпокояваното ползване на имота, а ответникът не е освободил наетото помещение при настъпилите нови обстоятелства, довели до финансова невъзможност за плащането на наема. С оглед на това е преценил като неоснователен довода, че ответникът не е ползвал имота, поради което и не дължи наемната му цена. Намерил е, че не може да доведе до освобождаване на длъжника от отговорност установеното по делото обстоятелство, че доходите на дружеството са били в размер на 0 лв. за периодите на преустановяване на дейността или е констатиран значителен спад във финансовите му постъпления. Приел е, че когато престацията е още възможна, но не може да се осъществи от длъжника поради неблагоприятно променени след сключването на договора обстоятелства, е налице стопанска непоносимост, но на нея длъжникът може да се позове само ако той не я е причинил виновно и не е могъл да я предвиди при сключване на договора. Посочил е, че не е налице непреодолима сила, когато изпълнението е възможно, но поради изменение на икономическата конюнктура би довело до несправедливо ощетяване на едната страна. Посочил е още, че при приложението на чл. 81, ал. 2 ЗЗД е налице субективна, а не обективна невъзможност по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, като относно паричните престации законът не освобождава длъжника от отговорност, дори в случай че е налице обективна невъзможност да изпълни. Приел е, че в процесния случай целта на ответника е да обоснове наличието на обективна невъзможност за изпълнение на договора, каквато нито фактическа, нито правна се установява. В допълнение е посочил, че според чл.307 ТЗ съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, и е намерил, че с такава законова възможност е разполагал и ответникът по настоящото дело, но не се е възползвал от нея, поради което не може да се счита за освободен от задължението за заплащане на наемната цена.

Въззивният съд е приел, че с оглед подписаното между „Национален дворец на културата- конгресен център София“ ЕАД и „Галакси Боулинг София“ ЕООД споразумение от 01.12.2020 г. страните са уредили отношенията си във връзка с последиците от настъпилата непреодолима сила както за изтеклия вече период на договора за наем, така и занапред. Приел е, че при подписването на споразумението, видно от неговото съдържание, страните са взели предвид новите обстоятелства, свързани с извънредната епидемична обстановка в Република България поради разпространението на вируса Ковид -19, с оглед на което длъжникът не разполага с възможност отново да се позовава на непреодолима сила. Намерил е, че ако страните са взели предвид настъпилото след сключване на договора събитие и са подписали споразумение към договора, то посоченото събитие не може да се квалифицира като непреодолима сила, доколкото споразумението е сключено при изменената вече обстановка, съобразена от тях. Посочил е, че съгласно чл. 1 от споразумението двете страни приемат за установено, че към 05.11.2020 г. наемателят дължи на наемодателя обща сума в размер на 69 675, 41 лв. с включен ДДС, в т. ч. наемна цена за месеците от март 2020 г. до месец ноември 2020 г. вкл., без да се посочва, че в сумата е включена индексация за месеците януари-март 2020 г., вкл. Изтъкнал е, че признаването на вземането е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Взел е предвид, че в споразумението страните не са упоменали в дължимата от ответника сума да е включена индексацията на наемната цена за месеците януари-март 2020 г. Посочил е, че съгласно т. 2 наемната цена е временно намалена до 5 594, 41 лв. с ДДС за срок от 11 месеца, както и че в т.2 от споразумението е предвидено, че за срок от 11 месеца наемателят ще заплаща ежемесечно сумата в размер на 11 928. 54 лв. с ДДС, от които 5 594, 41 лв. с ДДС за текущи задължения и 6 334. 13 лв. с ДДС за стари задължения по т. 1 от договора. Въз основа на това е намерил, че с оглед сключения между страните договор от 19.11.2019 г. и споразумение от 01.12.2020 г., съдържащо признание на задължението, ответникът „Галакси Боулинг София“ ЕООД дължи месечния наем за исковия период, т.е. както за периодите, в които е отпаднало действието на ограничителните мерки, наложени със заповеди на министъра на здравеопазването, така и за дните и месеците, когато ограничителните мерки са действали, а именно месеците април и май 2020 г., за периода 13.03.2020 г.-31.03.2020 г., за дни от 28.11.2020 г.-30.11.2020 г. и за периода 01.12.2020 г.-28.02.2021 г., за които периоди СГС е приел, че е налице непреодолима сила и е направил извод за недължимост поради спиране на изпълнението на договора. Изтъкнал е, че доколкото със споразумението страните са уговорили плащане на сумата от 11 928.54 лв. с ДДС месечно за период от 11 месеца, то към датата на исковата молба са падежирали задължения за период от 6 месеца (декември 2020 г. - май 2021 г.), поради което е намерил, че на основание договора от 19.11.2019 г. и споразумението към него, подписани между страните, ответникът дължи на ищеца сумата 71 571,24 лв. с ДДС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното. С оглед на това е отменил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е бил отхвърлен за разликата над 60 516,98 лева до 71 571,24 лева, и е осъдил ответника да заплати допълнително сумата 11 054,26 лева, представляваща наемна цена за исковия период.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.81, ал.1 ЗЗД и чл.306 ТЗ, са обсъждани от въззивния съд, но не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да се явяват обуславящи решаващите му изводи. Макар да е излагал съображения във връзка с доводите на ответника, основани на посочените разпоредби, че не дължи неизпълнение на претендираното с исковата молба задължение поради наличие на визираните в разпоредбите основания за освобождаването му от отговорност, въззивният съд е обосновал крайния си извод за дължимост на претендираната от ищеца сума с изразената от страните воля в подписаното от тях споразумение от 01.12.2020 г. към договора за наем. Въззивният съд е приел, че с подписаното между страните споразумение от 01.12.2020г. те са уредили отношенията си във връзка с последиците от настъпилата непреодолима сила както за изтеклия вече период на договора за наем, така и занапред, като са взели предвид новите обстоятелства, свързани с извънредната епидемична обстановка в Република България поради разпространението на вируса Ковид -19, с оглед на което длъжникът не разполага с възможност отново да се позовава на непреодолима сила. Във връзка с тези решаващи мотиви на въззивния съд в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е формулиран. Поради това, както и да се отговори на поставените от касатора въпроси, това не би се отразило на изхода на делото. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е осъществена общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, което обуславя неоснователност на искането за допускане на касационен контрол, без да е необходимо да се обсъжда наличието на посочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение