Определение № 511 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 696 от 13.04.2020г. постановено по гр.д. № 5034/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4633 от 25.06.2019г. по гр.д. № 5016/2018г. на Софийски градски съд, I-7 състав и вместо това е постановено: -отхвърляне на предявения от М. Н. Н. против Х. К. Х. инцидентен установителен иск за установяване, че Х. К. Х. не е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент № 84 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 88,09 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****; -допускане Х. Х. ДА ИЗКУПИ на основание чл. 33, ал.2 ЗС прехвърлената от М. Н. Н. на “Фип инвест” ЕООД с договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на дълг, сключен с нотариален акт №100, н.д. № 646/2017г. на нотариус рег. № *, 1/2 ид.ч. от гореописания апартамент срещу заплащане на сумата 28 000лв.; -признаване за установено в отношенията между страните, че Х. К. Х. е собственик на 16552,25/20369 ид.ч. от правото на собственост върху описания апартамент и осъждане на “Фип инвест” ЕООД на основание чл. 108 ЗС да й предаде владението върху имота. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска М. Н. Н. и “Фип инвест” ЕООД, ЕИК 131401241, чрез пълномощника им адв. Г.. Поддържа се, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ако един имот е придобит по време на брака на възмездно основание винаги ли става съпружеска имуществена общност /СИО/; ако е отчужден личен имот на единия съпруг и е предоставено като обезщетение по време на брака право на собственост върху друг имот, за да стане този имот СИО необходимо ли е стойността му, превишаваща стойността на отчуждения имот, да бъде доплатена; има ли значение с какви средства става това и кога става; 2/ длъжен ли е съдът да спазва правилата на формалната логика при формиране на вътрешното си убеждение; в частност може ли да приеме, че е налице определен факт, без пряко доказателство по делото и когато е установен друг факт, който не се намира с изследвания в причинно-следствена връзка. С писмен отговор ответницата по касационната жалба Х. К. Х., чрез пълномощника си адв. М. излага подробни съображения за недопускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявени са от Х. Х. против М. Н. Н. и “Фип инвест” ЕООД иск по чл. 33, ал.2 ЗС за изкупуване на 1/2 ид.ч. от апартамент в [населено място],[жк], съединен с иск по чл.108 ЗС за предаване владението върху целия апартамент. Предявен е от ответниците против ищцата инцидентен установителен иск за отричане правото й на собственост върху 1/2 ид.ч. от придобития по време на брака апартамент. По установената фактическа обстановка не се спори. Х. Х. и М. Н. са бивши съпрузи - бракът им е сключен през 1979г. и е прекратен 1985г. Процесният недвижим имот - апартамент в [населено място],[жк]е придобит по време на брака със заповед по чл. 100 ЗТСУ/отм./ в обезщетение за отчужден имот на М. Н.. Последният е бил собственик отпреди брака и по дарение на втори етаж от масивна жилищна двуетажна сграда в [населено място],[жк], който имот през 1982г. е отчужден по реда на ЗТСУ/отм./ за изграждане на [улица],50лв. Като обезщетение за отчуждения имот на семейството на М. Н. е предоставен тристаен апартамент. В заповедта по чл. 100 ЗТСУ/отм./ апартаментът е индивидуализиран и е посочена стойността му 20369лв. и стойността на отчуждения имот 7633,50лв., като е отразено, че М. Н. не е освободен от заплащане на сумата по чл.90 ЗТСУ. Други доказателства за доплащане цената на придобития апартамент не са представени по делото. През 2014г. Х. Х. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на 1/2 ид.ч. от апартамента въз основа на писмени доказателства. През 2017г. М. Н. е учредил договорна ипотека върху 1/2 ид.ч. от апартамента в полза на “Фип инвест” ЕООД за обезпечаване на получен от дружеството заем. По-късно същата година М. Н. е прехвърлил на дружеството собствеността върху тази 1/2 ид.ч. вместо изпълнение на паричен дълг в размер на 14 000лв., като дружеството се е задължило да доплати още 14 000лв. за покриване цената на прехвърлената идеална част, която е 28 000лв. Именно тази сделка е обект на изкупуването по чл. 33, ал.2 ЗС. При тези данни съдът е приел на първо място, че за уреждане отношенията между бившите съпрузи е приложим Семейният кодекс от 1985г., който е действал към момента на прекратяване на брака. Съгласно чл.21 от този кодекс лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака изцяло с лично имущество по чл.20,ал.1 СК или с друго лично имущество, придобито преди брака, а когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити отчасти с лично имущество по предходната алинея, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна. В разглеждания случай отчужденият от М. Н. имот безспорно е бил негова лична собственост като придобит по дарение и то преди брака. Стойността на този имот е 7633.50лв., а като обезщетение е придобит по време на брака друг имот на стойност 20369лв, т.е. новопридобитият имот е на по-висока стойност. Затова е налице хипотезата на придобиване на имот с отчасти лично имущество. Жилището е придобито на възмездно основание, като е ирелевантно за спора дали съпрузите са платили разликата в цената на държавата или не. Заповедта по чл.100 ЗТСУ/отм./ има вещно-прехвърлително действие. За стойността, равна на цената на отчуждения имот е налице трансформация на лично имущество на М. Н. и 7633,50/20369 ид.ч. от имота са негова лична собственост. За останалите идеални части - 12735,50/20369 е възникнала съпружеска имуществена общност съгласно чл.19, ал.1 СК-1985г. Няма основание да се приеме, че цената не е платена на държавата, тъй като това би довело до загубване на собствеността предвид разпоредбата на чл.103, ал.3 ЗТСУ/отм./, а такива твърдения и доказателства по делото няма. Поради това следва извод, че разликата в цената е изплатена, а и неплащането й не лишава правоотношението от неговия възмезден характер. Затова, при така установената частична трансформация на лично имущество дяловете на съпрузите след прекратяването на брака са: 14001,25/20369ид.ч. за М. Н. и 6367,75/20369 ид.ч. за Х. Х.. По тези съображения съдът е намерил предявеният инцидентен установителен иск, че ищцата не е съсобственик в процесния имот, за неоснователен. По иска по чл.33, ал.2 ЗС съдът е приел, че са налице законовите предпоставки за признаване на правото на ищцата да изкупи продадената част от съсобствения имот. Спазен е срокът за предявяване на иска, тъй като изслушаният свидетел Н. сочи, че ищцата е узнала за процесната сделка на 21.02.2018г., а искът е предявен на 16.04.2018г. Установено е, че съсобственикът Н. се е разпоредил със своята идеална част, без да предложи на ищцата да купи частта му. По отношение на атакуваната разпоредителна сделка съдът е приел, че тя е със смесен характер - правото на собственост се прехвърля отчасти за погасяване на дълг и отчасти срещу заплащане на цена. Прехвърлянето на собственост вместо изпълнение на задължение представлява съгласно чл.65, ал.2 ЗЗД договор между кредитор и длъжник, сходен с договора за покупко-продажба. Даването вместо изпълнение има съществени елементи, сходни с тези на продажбата - прехвърля се собственост за погасяване на задължение, чиято равностойност на практика се явява цената на прехвърленото право. Поради това съдът е счел встъпването на ищцата в сделката за възможно, тъй като дължимата се от нея престация е парична, т.е. изпълнението й е възможно без ограничение на субектите, няма законови или други ограничения кой може да е собственик на процесния имот и параметрите на сделката са ясни. В тази насока съдът се е позовал на практика по сходен казус - Решение № 111/2018г. по гр.д. № 3807/2017г. на I г.о. Поради това Софийски апелативен съд е приел, че по отношение на сделката, сключена между ответниците, е приложима разпоредбата на чл.33 ЗС и ищцата може да замести купувача по тази сделка “Фип инвест” ЕООД, за което ще дължи заплащането на договорената между страните и удостоверена в нотариалния акт цена в размер на 28 000лв. По иска за собственост съдът е посочил, че е предявен от ищцата под условие, че искът по чл.33, ал.2 ЗС ще бъде уважен. Това условие е налице в случая. Установено е, че ищцата е собственик първоначално на 6367,75/20369 ид.ч. от процесния имот, а след допуснатото изкупуване на 1/2 ид.ч. тя е собственик на 16552,25/20369 ид.ч. от имота. Ответникът е трето за съсобствеността лице, което след влизане в сила на решението няма права върху имота, а останалата част от имота - 3816,75/20369ид.ч. са притежание на прехвърлителя М. Н.. Според показанията на свидетеля Н. дружеството ответник е установило своя фактическа власт върху имота, чрез своя управител. Предвид допуснатото изкупуване тази фактическа власт е лишена от правно основание. Затова предявеният иск за защита на право на собственост следва да бъде уважен изцяло. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, II г.о., счита, че такива липсват. Наведените от касаторите оплаквания и повдигнатите въпроси касаят единствено уважаването на инцидентния установителен иск, респ. приетата от съда частична, а не пълна трансформация при придобиване на имота. Първата група въпроси се свежда до това дали представлява съпружеска имуществена общност имот, придобит по време на брака, ако е предоставен като обезщетение за отчужден личен имот на един от съпрузите, но стойността на отчуждения имот е по-ниска от стойността на дадения в обезщетение. Практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд в тази насока е трайно установена. Както в т.3 на ППВС № 5/1972г., което разглежда хипотеза на отчужден личен имот по реда на чл. 55в ЗПИНМ/отм./, така и практиката при отчуждаването по чл.98 и сл. ЗТСУ/отм./, приема, че когато стойността на отчуждения личен имот не покрива напълно стойността на получения в обезщетение, а е необходимо доплащане по време на брака, то съответната на тази разлика част от собствеността на отстъпеното жилище се включва в съпружеската имуществена общност. Според решение № 314 от 21.12.2012г. по гр.д. № 394/2012г. на II г.о. заповедта по чл. 98 ЗТСУ/отм./ удостоверява стойността на отчуждения имот и сумата, представляваща разликата между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения в обезщетение, която титулярът на заповедта следва да заплати; въз основа на определените с тази заповед стойности се определя съотношението между цената на отчуждения и цената на отстъпения в обезщетение недвижим имот и в заповедта по чл. 100 ЗТСУ/отм./, а ако тази заповед е изгубена или унищожена, при спорове между бивши съпрузи за наличие на трансформация на лично имущество в хипотеза на отчужден личен имот на единия съпруг следва да се имат предвид стойностите в заповедта по чл. 98 ЗТСУ/отм./. Въззивното решение е напълно съобразено с тази практика и следователно липсва основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Втората група въпроси, поставени от касаторите, са процесуални и визират извършено от съда нарушение на правилата на формалната логика. Твърди се, че при липсата на доказателства за възникнало задължение за доплащане съдът е приел, че такова е извършено, базирайки се на два факта: 1/ неосвобождаване на правоимащия от задължението по чл.90 ЗТСУ в издадената заповед по чл. 100 ЗТСУ и 2/ липса на последваща отмяна на заповедта поради неплащане, каквато възможност предвижда чл. 103 ЗТСУ. Според касаторите от съществуването на следствието не следва съществуването на основанието; това е така, понеже следствието може да е резултат на няколко причини. Тук следва да се посочи, че това оплакване на касаторите за нарушение на правилата на формалната логика е изградено въз основа на техни “логически” съображения, които сочат на извод, че за разликата над стойността на отчуждения имот доплащане в полза на държавата не е било дължимо. По този начин касаторът М. Н. се възползва от непредставянето на доказателства /с които само той може да разполага/ за дължимото доплащане на цената и стига до житейски и логически неприемливи изводи. Въззивният съд е приел, че доплащане на цената е било дължимо, изхождайки на първо място от цялостната уредба на отчуждаването на недвижими имоти за държавни нужди по реда на ЗТСУ/отм./. Наред с това съдът е почерпил аргументи от разпоредбата на чл. 90 ЗТСУ/отм./ - тя дава възможност в някои случаи по своя преценка органът по чл.95 да освободи собственика от заплащане на разликата в цената, т.е. тя урежда изключение от общото правило, че доплащане на разликата се дължи. Вторият аргумент е от разпоредбата на чл.103 ЗТСУ/отм./, която пък предвижда отмяна на заповедта за обезщетение при неплащане на разликата в цената. Така приведените аргументи сочат на начина на формиране и обосноваване изводите на съда. Въз основа на посочените аргументи е изградено вътрешното убеждение на съда, че за придобиване правото на собственост върху жилището е било необходимо доплащане на раликата в цената между отчуждения и дадения в обезщетение имот. Предвид горното, не може да се приеме, че е допуснато отклонение от практиката, според която вътрешното убеждение на съда не се формира произволно, а е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили. Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Ответницата Х. Х. е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., които следва да й бъдат възстановени от касаторите. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.